Седях и си говорих с масата. Припомни ми нещата, които написах на нея преди 4 години. Ето едно от тях.
Истината
Казват, че истината се търси в пустинята. Аз я намерих на спирка в града. Чакаше рейса или нещо подобно. Попитах я дали има часовник, а тя ме изгледа. ‘Имам’, каза. А можете ли да ми кажете колко е часът? ‘Мога’, отвърна сериозно. Е, колко е все пак? ‘Шейсет минути’.
Точно тук ми присветна. Сякаш ме цапна с парцал по израстъка. Познах я – по парцала и по чупката на ушите. Но нямаше да се загледам, ако не беше това нейно недоумение в погледа. Какъв час? За какво ми говориш?
Поканих я на разходка с рейс. Цял ден се возихме на задната седалка. Жадно й задавах въпроси и си отговарях сам. Така става като срещнеш Истината.
Тя се усмихваше наивно. Гледаше ме в очите и поглъщаше всяка моя дума с онзи бездънен поглед, за който всички копнеем.
Разказах й всичко – страховете, мечтите. Бях истински себе си. Чувтствах се. Изключително.
Поглъщах бюста й с очи. Прииска ми се да я имам. Говорех, говорех и се взирах в желанието по този прелестен бюст.
Така и не разбрах кога е слязла. Оглеждах се трескаво. Тичах по улиците. Бях съкрушен. Но реших да я търся, без значение колко.
Казват, че истината се търси в пустинята.
Отидох. Нямаше никой.
Разхождах се и си говорих сам. Седях и мислих. После само седях. Накрая си тръгнах, все тъй изгубен.
Обзе ме онова спокойствие. Спокойствието, когато си отчаян. Няма надежда, си казах. И реших да пътувам.
Беше тихо пътуване, отвъд хоризонтите. В хармонията на морето. В тишината на бурите му.
Остана ми навика да си говоря сам. Дори започна да ми харесва. Наблюдавах се, поставях си уловки, играех на асоциации, пеех на два гласа. Не бях си представял подобно въображение. Така ме разсмя, че забравих желанията си.
Тогава ми светна, както на спирката. Тя седеше до мен и се усмихваше, защото отново я виждах.
09.12.2007 12:19
ама си и ти гмуркач, неподражаем
и ми стана едно хубаво, като разбрах, че има и други някъде под слънцето/или звездите, които си говорят сами, и това ги усмихва, и им дарява онова спокойствие ... спокойствието, в което отчаян и изгубен, просто се пускаш, надраснал желанията си
правя го много често, това да си говоря сама, по-често, отколкото дори самата се усещам ...
ха, само че на предната седалка в колата
кой к'вот си има, к'во да направя като си нямам автобус:)
хм, кво ли е пък на задната седалка
кой, казваш, бил номерът на автобуса
днес е празник по нашите ширини, св. анна, може пък истината да се е поразщъкала, я да си спретнем едно пътуване
p.s. и не потърсих никакъв логически смисъл в това, което извадих изпод пръстите си по-горе, оставих ги само да се разходят по клавиатурата и й се доверих, на истината ...
а ти, бъди добре
аз, от време на време ще надниквам тук, да проверявам, през шейсет минути ...
И се чудя защо ми се причуват мръснишки песнички на два (еднакви) гласа, а то откъде било...
нищо нямам - като за теб :P
Нали знаиш be yourSelf no matter what they say.
:)
12.12.2007 13:52
ммм, колко е уютно тук
идваме, изсипваме си умопомрачителните комплименти, и грациозно напускаме, скрили блестящи очи и сияйни усмивки, изпод широкополите си шапки
кво да направим, като природата ни е такава - царствена ...
23.12.2007 03:32
25.10.2011 05:32
Сякаш ме цапна с парцал по израстъка