През 1054 година, се случила голямата схизма, при която източната православна църква в Константинопол се изпокарала с католиците в Рим и християнството се разцепило на две. Спорът бил основно дали Христос първо се е родил, после е умря и накрая е възкръснал или обратното. Аз лично съвсем се обърках по темата, затова на Коледа празнувам и Рождество и Възкресение и Задушница. Но понеже темата ми е интересна, наблюдавам отблизо живота за отговори. Той ги съдържа всичките. Събирам съдби и истории, преживявания и преображения. Сглобявам ги като пъзел и бавно пресъздавам изконното лице на бога.

Наскоро получих една коледна история от моя добър приятел Оги Рен, героят на Пол Остър от филма „Дим“. Тя е архетипно вярна и многопластова като торта Парфе, така че мога спокойно да използвам клишето „няма случайни неща“. Хората пътуват през живота в дълбоките коловози на колективния опит и социалните модели, но понякога, много рядко, се случва някой да изпадне от тях, случайно да разкопчае ципа на вменената си роля и отдолу да излезе един истински жив и сияен човек. В този смисъл Коледа не е ден от годината, а едно много лично събитие, което се случва на някой конкретен човек.

Стамен беше талантлив писател, чувствителен човек и отгоре на това хубав мъж. Докато не се ожени. Вярно, жена му беше ослепителна, умна, забавна и чувствена, но го заклещи в такава джудо хватка, че приятелите на Стамен просто спряха да го виждат. Десет години се опита да я направи щастлива по всеки възможен начин, но все нещо не достигаше. Не че тя не го обичаше. Просто не обичаше себе си, което е терминално заболяване без налично лекарство. Накрая, след като се беше изцедил до капка и започна да му окапва косата на кичури, тя му сложи рога, за да не е напълно плешив и го остави заради един двуметров черен баскетболист с огромен хуй.

Всичко това се случи на Коледа. Стамен беше прекарал деня в пазаруване и готвене. Жена му трябваше да се върне от командировка. Беше се постарал да я изненада с разкошен парфюм, носещ името „Портрет на една дама“, което съвпадаше със заглавието на класически роман от Хенри Джеймс и с това на любимото му стихотворение от Уилям Карлос Уилямс. С нея в първите години имаха романтични мигове, когато той я водеше из галерии и й разказваше историите на любими писатели. Тя обичаше ума му и умението му да намира взаимовръзки между най-далечните неща. Надяваше се да върне романтиката с този подарък, да й разкаже за филма на Джармуш по поезията на Уилямс. Но тя така и не дойде. После се оказа, че командировката се е превърнала в тридневна оргия с черния. В този момент Стамен просто седеше и се взираше в телефона и в приготвената маса. Взира се, докато не спря да вижда нищо. Изпадна в кататоничен ступор, от който го извади на другия ден майка му, дошла от притеснение до тях.

Стамен беше в кома, физически и ментално. Прескочи антрето и хола, и влезе направо в леглото на депресията. Не можеше да повярва, че след всички усилия, му се беше случило подобно нещо. Взеха да му излизат обриви по тялото, а съзнанието му беше на парчета. Това му счупи и либидото. Нямаше желание за никаква интимност. Чувстваше се пуст. Така мина цяла година. Година без нито една ерекция. Напусна работа просто защото не се справяше. Спря да пише, пусна брада, остави спорта и на четирийсет и осем взе да изглежда с петнайсет години по-стар. Прекарваше дните под упойката на пиенето. Канапето придоби формата на тялото му, а тялото му – на канапето. Никога през живота си не беше имал корем. Но и никога преди не беше умирал.

„Всеки ден в сърцето ми се чува звук от удар и тътен и си казвам неподвижен, спокоен и отчаян: някоя мраморна колона пада.“

Към Коледа парите взеха съвсем да му свършват и въпреки че живееше скромно, взе да се ослушва за някаква работа. Емо му предложи да бъде дядо Мраз за седмица в неговия детски център. Емо обичаше старото соц име на Свети Никълъс, или Санта, както сега му викаха всички. Какво пък, каза му Стамен, поне да вкарам корема в употреба. Пък и се сети за Били Боб Торнтън в „Лошият Санта“ и се усмихна цинично. Следваща стъпка на пропадането можеше да е да почне да се напикава.

Идваха дечицата и сядаха на коленете му. Той ги подрусваше и потупваше с отчайващо Хо хо хо, на което и Марвин* би завидял. Беше се отнесъл в маранята на апатия до степен, където дори детските усмивки и писукания не го достигаха. Носеше се отпуснат в бавна ментална река, която го обгръщаше отвсякъде с невидима прегръдка, уютна и плътна като утроба. Реалността изглеждаше далечна. По-близки бяха спорадичните откъси от „Змия и лилия“ на Никос Казандзакис, които се появяваха в съзнанието му.

„Спокоен съм. Спокоен съм, защото съм отчаян.“

В коледната утрин поредната майка водеше детето си към скута му. Погледът му мина през нея като през другите. Удари се в нещо. Изведнъж го обзе паника. Беше получил мащабна ерекция.

Сега, тук трябва да отворим скоба, защото от ерекция до ерекция има огромна разлика. В този случай ставаше дума за една от онези, с които можеш да чупиш орехи. Кокосови. Цялата кръв се изсипа между краката му. Сърцето му заби като камбанария, а кожата му настръхна. Това беше в такъв контраст с досегашното му състояние, че го почувства като скок от осмия етаж.

Всичко, разбира се, се случи за секунда. В следваща скочи и избяга през вратата. Прибра се задъхан вкъщи и съблече костюма на Санта. Изрита го под леглото, не можеше да го гледа. Отиде до голямото огледало в хола и се взря в тялото си. Прекара бавно ръка по него, по гъстата си брада. Обзе го ужас. Бяха му откраднали тялото и сега от огледалото го гледаше някакъв чужд индивид, от когото го беше гнус. Изтича до банята и се избръсна. Взе машинката и смъкна дългата педя сплъстена коса, която беше пуснал. Приближи се много близо до стъклото. Взря се в очите си. Взря се много надълбоко в ирисите. И се видя.

Отиде в спалнята, спусна щорите, угаси лампата и легна на пода в тъмното. Припомни си жената с детенцето. Тя беше красива по един безплътен начин, въпреки че тялото й беше фантастично – стегнато дупе, добре оформени бедра. Но в него сякаш отсъстваше нещо, което да го оживи. Походката й беше механична, движенията й – инертни. Имаше небесносини очи и изящно лице, но и в него се четеше своеобразно отсъствие. Красотата й не беше сексуална. Защо тогава такава ерекция? Беше като някакво разпознаване. Нещо в него се протегна към същото в нея. Но какво беше то?

На другата сутрин звънна на Емо да се извини. Каза му, че получил паник атака. Върна се на работа и довърши последните два дни. Видя жената на едно от празненствата. Този път с нея беше и по-голямо дете, на около дванайсет. Момичето помагаше в празненството на братчето си. Разпита за нея. Марина, на четирийсет, женена за богат предприемач, с две деца. Емо му каза, че познава сестра й и ще разпита за нея. След няколко дни му разказа историята й. Била умна и амбициозна жена, но мъжът й я натикал в ролята на домакиня и не й давал да се развива. От няколко години бракът й бил съвсем в криза. Искало й се да се разведе, но нямала смелост. Започнала всяка вечер да пие по чаша вино. После по две. После повече.

Стамен беше объркан. Не знаеше с какво да обясни реакцията на тялото си. Марина не го привличаше сексуално, не се чувстваше влюбен. Чувстваше се събуден. Имаше неистовото желание да се отърси от всичко неистинско. Веднага след празниците си намери работа в един вестник. Пишеше статии на парче на социални теми. Започна да тича сутрин, да взима студени душове. Постави си за цел всеки ден да пише по четири страници, дори когато нищо не му идва. Просто сядаше и натискаше клавишите, докато не се подреждаха в думи. Думите, в началото безсмислени, се хващаха за ръце и се залюляваха в собствен ритъм, докато в един момент той не прелееше в смисленост. Така, съвсем постепенно, се роди поредица от изключителни истории. Едно от големите издателства ги хареса и дори му плати хонорар.

Към средата на годината Стамен беше влязъл във форма. Един приятел го запали по тежестите и за няколко месеца тлъстините се превърнаха в мускули. Чертите му се изчистиха и изостриха, върна си скулите и изпънатата шия, кожата му завибрира от мъжка енергия. През септември се записа на танци, а скоро след това започна да помага в една организация за мотивиране на деца. Смисълът се разля във всичките му занимания и му придаде едно наситено излъчване на дълбоко обитавано пространство.

Есента дойде и с нея Стамен навлезе в усещането за нещо очаквано. Без да знае точно какво, всеки ден се готвеше за него като свещенодействие. Сутрин не бързаше да започне деня си, а се вглеждаше дълбоко в себе си. Изпълваше го чувство за доверие в бъдещето, неизвестното не го потискаше, а го караше да тръпне от безкрайни потенциали и сбъдване. Коледа пак наближаваше. Чуха се с Емо и той му сподели плана си да организира празненство за деца и родители с караоке и танци. Стамен се усмихна. Каза, че иска да помага, но не като Санта, а като себе си.

Коледното утро дойде с магията на първия сняг. Онова малко чудо, което никога не спира да удивлява, колкото и пъти да сме го виждали. Родителите доведоха децата си, раздадоха се сладки и коледни играчки, отвориха шампанско. Марина също беше там, както винаги в унес, като някаква дълбоко заспала принцеса. Въртеше се около детето си, което наскоро беше навършило осем, грижеше се да му е добре, беше майка. После оставиха децата да играят с аниматора и възрастните седнаха да изпият по чаша и да си изберат песни. Марина седна малко в края без да участва. Говореше с приятелка за несъществени неща.

Стамен изведнъж разбра, че е очаквал този миг цяла година. Седна срещу нея, каза й наздраве, усмихна й се наелектризиращо и погледът му пак потъна до дъно в ирисите й. Топла вълна се разнесе по тялото му, преля в погледа и се плисна към жената отсреща. Бликаше в думите му, в жестовете и усещането. Подаде й парче диня, пръстите им се докоснаха. Времето спря. После се забърза стремглаво и се гмурна в гладкото езеро на Марина. Зърната й се втвърдиха, устните й изпръхнаха, дланите й се овлажниха. Между краката и удари мълния и превърна кръвта й в пожар.

Не я свърташе на едно място. Не знаеше какво става, само че е невъобразимо. Стана и отиде при караокето. Без да мисли избра любима песен и се изля в нея, стана на глас. Не откъсваше очи от Стамен, сякаш нещо в двамата се беше сраснало необратимо. Целият й досегашен живот й се струваше сън, от който се е събудила. Някой се беше родил.

Изпя четири песни, докато дойде на себе си. Но дори сега светът й се въртеше с бясна скорост, а недрата й лепнеха. Едвам отиде в една от съседните стаи, кабинет по психология, и се просна на кушетката. Стамен я последва безшумно. Седна до нея и я попита дали е добре.

- Целуни ме – каза му тя премаляла.

Не виждаше нищо, чуваше само бумтенето на кръвта. Стамен се наведе и я обгърна с устни, протяжно и силно. Някаква врата се отвори и влязоха. Бяха другаде, други, друг път. Превърнаха се в метафора. Той съблече неистово дрехите й и се изсипа върху нея като небе. Звезди се раждаха и умираха по кожата им, там, където се докосваха. Потичаха ручеи, покълваха семена. После лежаха и туптяха заедно, като едно сърце.

- Имам чувството, че правих секс за първи път – каза тя – сякаш съм в някакво коледно чудо.

- Така е – отвърна Стамен – коледно чудо, което продължава цяла година.

Това е коледната история на Оги Рен. Обеща, че е истинска, а и аз самият съм виждал подобен случай в практиката ми като психолог. Попитах го какво е станало със Стамен и Марина. Тя подала молба за развод, изнесла се от мъжа си, с когото отдавна била отчуждена. Срещали се няколко месеца в изгарящо страстни сблъсъци на тела и души, докато всяка клетка в тях не станала напълно пробудена. После се разделили. Нямало как да останат заедно, защото срещата им била породена от нуждата, от недостиг на свобода. Сега, когато свободата била тук, всеки трябвало да я приеме и заслужи. Ако го направели достойно, един ден може би пак щели да се срещнат. В пълнотата.

* Параноичен и хронично депресиран хуманоиден андроид от „Пътеводител на галактическия стопаджия“ на Дъглас Адамс.

Разказът е включен в сборника на ИК Колибри "Коледно чудо". Вижте книгата тук https://www.facebook.com/photo?fbid=10223373516500106&set=a.1089110741962