Обичам да се скитам през света и да го наблюдавам, да го смуча със сламката на дистанцията като летен коктейл. Така го виждам през очите на галактиката, през дълбокото време в еоните. Така всеки детайл се насища до пръсване, защото в него са насложени всички останали. Понякога намирам това невидимо движение в общуването, което е танц и взаимодействие на преплитащи се индивидуалности. Намирам го също в пътуването, където всяко място и различността му ме пропиват и променят. И още в съзерцанието, побрало архетипите като процеси, завечнени в кехлибар.

А друг път то ме докосва чрез книгите. Сега това се случва с „Бегуни“ на Олга Токарчук, както преди се е случвало с „Тераса над Рим“ и „Всички утрини на света“ на Паскал Киняр, с „Теория на облаците“ на Стефан Одьоги, с магическия театър на Хесе и с филми като „Великата красота“ на Сорентино.

Чета и осмуквам идеите като рибена кост, която се превръща в руса плитка, в плитчините на желанието, където плуват екзотични риби. Всяка дума е копнеж по себе си, побрал в прегръдката си мирозданието. Стъпвам в нейните стъпки и разглеждам негативите на света, истории, съшити от истории, конотиращи като разюздан диригент, но най-вече своята измисленост – вакуум, придобил плътността на сътворение. Олга прескача кобилата на своите мисли, плези се на предпочитанията си с пипилотовска сериозност, точи лиги по особеното и различното, от които прави чудна баница.

Да умееш да напишеш думата върху вода, означава да я обречеш на безсъртие. Сега тази дума трепти с дъха ти като паяжина, покосена от роса, като плъзгане на вятър между възбудени листа, като другото име на случването. Дуенде, което бяга по бързо от името си.

Олга назовава ексцентричното и го превръща в норма. Слага сбруя на различното и засява пищен размисъл. Няма граници за нейната нега по смислите. Светлина, затворена в жълъд. Живак в термометъра на душата. Чувствителен разказвач.

„Светът е готов да се преобърне – подът само условно е под краката, а таванът – над главите, тялото вече не принадлежи само на себе си, а е част от живата верига, късче от пълния кръг. Така и сега чашите тръгват към устата, самият акт на изпразването им е почти невидим, мигновено вглъбяване, моментна сериозност. Мъжете вече ще се държат за тях – за чашите. Телата около масата ще започнат да описват свои си кръгове, теметата ще завъртят колела във въздуха, отначало по-малки, после по-големи. Колелата ще се кръстосват, ще чертаят нови. Накрая ще се вдигнат ръцете, първо ще опитат силата си във въздуха, в жестовете, които илюстрират думите, после ръцете ще се протегнат към раменете на приятели, към гърбовете и плещите им, ще ги потупват и окуражават. Това ще бъдат любовни докосвания. Другаруването на ръцете и раменете не е натрапчиво, танц е.“

Според теорията на относителнността, времето тече по-бавно за движещите се обекти. Ако умеем да живеем в постоянното случване, в преливането на формите една в друга, във взаимодействието, ще живеем много дълго. А постигнем ли естествения ритъм на живота в цялата му динамика, ще се изравним със скоростта на светлината*. Тогава времето ще спре и ще станем безсмъртни. Защото, както казва мистикът-поет-проповедник Джон Дън, светлината не е материя, а качество.

„Бегуни“ е книга за това движение. Тя е кръвоносен съд, утроба, пулсация, която съживява. Олга създава нов тип литература, квантова, неразделна от живота, където разликата между фикция и действителност е само в зрящото око на будния.

* Всеки човек се движи със скоростта на светлината във всеки момент, но тя е разпределена между четирите измерения. Бих добавил и петото – това на мисълта и въображението. Когато стоим неподвижни, цялата скорост отива в стареенето. В този смисъл, колкото повече човек се движи в пространството (и въображението), толкова по-малко ще старее.

…

Цитати от Бегуни

Много ми хареса разбирането на четенето като братски и сестрински морален дълг към ближния.

Психологията на пътешествието се занимава с човека на път, с човека в движение, и така се ситуира в опозиция спрямо традиционната психология, която разглежда ччовешкото същество в един постоянен контекст, в стабилност и неподвижност – например през призмата на неговата биологична конструкция, семейните връзки, обществените позиции и тн. Ако искаме да опишем човека убедително, можем да го направим, само ако го разположим в някакво движение.

…

Именно констелацията, а не секвенцията, е носител на истината.

…

Ще се появат допълнителни сетива – усещане за липса, вкус на отсъствие, умение за особено ясновидство – на това, което няма да се случи. Усещане за това, което не съществува.

…

Но не и вагините. Те са като папиларните линии – биха могли да бъдат използвани за идентификация: няма две еднакви. Прекрасни като орхидеи, които с формите и уханието си примамват насекомите. Природата едва ли е очаквала, че човекът ще развие разум, само за да прикрие този красив замисъл. С бельо, с недомлъвки, с мълчание.

…

С някакъв незабележим жест или може би само с вдигане на вежди, тя аранжира наново цялото пространство и всички негови очаквания и представи.

…

Синдром на Стендал – човек отива на място, известно от литературата и изкуството, и изпитва толкова силни преживявания, че може да изгуби съзнание.

…

Разказаният живот е спасен живот.

…

Езито винаги го е изненадвало и потвърждавало убеждението му, че лявото и дясното са две напълно различни измерения: съществуването им трябва да ни накара да осъзнаем колко подозрително е това, което така наивно взимаме за действителност.

…

Тогава става очевидно, че нощта възвръща на света неговия естествен, първоначален вид, нищо не фантазира: денят е екстравагантност, светлината е само незначително изключение, недоглеждане, нарушение на реда.

…

Вижда мълчаливия човешки мравуняк, нагоре и надолу, , надолу и нагоре, плътно рамо до рамо. Всеки човек ситни като по въже към своето място някъде в далечните предградия, на десетия етаж, където може да се завие през глава и да потъне в сън, съставен от парчета ден и парчета нощ. И всъщност сутрин този сън не си отива, парчетата се подреждат в колажи, в петна; някои конфигурации са хитри, направо премислени, може да се каже.

…

Защо помни тези двамата? Мисля затова, че са по някакъв начин стабилни, сякаш се движат другояче и по-бавно. Останалите хора са като река, течение, вода, която минава от едно място на друго, завърта вирове и вдига вълни, но всяка от тези форми е нестабилна, изчезва и реката забравя за тях. А тези се движат срещу течението, затова толкова отчетливо се забелязват. Те не се подчиняват на речните закони.

…

Клати се, движи се, върви. Само така ще му се изплъзнеш. Този, който управлява света, няма власт над движението и знае, че нашето тяло в движение е свято, само тогава му бягаш, когато се движиш. Той властва над всичко неподвижно и мъртвешко, над всичко безволево и безсилно.

…

Това направо ми приличаше на една стара гравюра с пътешественик, който е стигнал края на света. Възбуден, той е хвърлил пътния си вързоп и наднича навън, извън мрежата. Този пътешественик от гравюрата може да се смята щастливец; вижда звезди и планети, старателно разположени върху небосвода. Чува и музиката на сферите. Ние сме били лишени от този дар в края на пътя. Извън мрежата е тишина.

…

Мрежата е измамница. Обещава много – че ще изпълни поставената задача, ще ти намери каквото търсиш; задача, изпълнение, награда. Но всъщност това обещание е примамка, защото тутакси изпадаш в транс и хипноза, гониш ги, преследваш целта, която все се размива и се променя. Губиш почва под краката си, забравяш откъде си тръгнал, а целта окончателно изчезва от полезрението ти, пропада в мигането на поредните отвоаряни сайтове, визитки, които винаги обещават повече, отколкото могат да дадат, безсрамно се правят, че под плоскостта на екрана има цял космос.

…

И изведнъж го усеща: има различни видове гледане. Едни виждат само предмети, полезни вещи, порядъчни и конкретни, от самото начало знаят за какво служат и как да бъдат употребени. Но има и панорамен поглед, общ, благодарение на който се виждат връзките между предметите, мрежата от техни отражения, вещите престават да бъдат вещи, става второстепенен въпрос това, че имат някакво предназначение, то е само привидно. Сега са знаци, сочат нещо, което го няма на снимката, изпращат извън снимката. Необходими са доста усилия, за да се задържи този поглед, всъщност той е дар божи.

…

Крака. Стъпала. Дори когато спира, когато сяда, те продължават напред, движат се виртуално,  те не могат да спрат, изминават дадено пространство с дребни, припрени крачици. Когато той иска да ги спре, се бунтуват. Куницки се бои, че краката у ще избухнат и ще хукнат, ще го понесат в някаква посока, която не е съгласувана с него, напук на него ще потропват или ще влязат в униулите дворове на овехтелите сгради, ще се качат по чужди стълбища, през капандурите ще го изведат на стръмните хлъзгави покриви и ще му наредят да тръгне по люспестите им повърхности като лунатик.

…

В действителност не съществува никакво движение. Както костенурката от парадокса на Зенон ние никъде не отиваме, само се движим във вътрешността на момента без край и без цел, те не съществуват. Същото може да се отнася до пространството – щом всички сме еднакво отдалечени от безкрайността, не съществува и никакво някъде – никой не се намира нито в някакъв ден, нито на някакво място.

…

Цитати от Чувствителният разказвач

Днес традиционното разбиране за човешко същество е подложено на драматична промяна…Виждаме нещо от рода на рисуваните от Джузепе Арчимболдо портрети – органични, многократно комплексни, непонятни и хибридни – лица синтез от биологични контексти, заимствания и препратки. Вече не сме толкова бионт, колкото холобионт, т.е. съвкупност от различни организми, които живеят заедно в симбиоза. Комплексност, множественост, разнообразие, взаимовлияние, метасимбиоза – това са новите перспективи, от които гледаме света. Също така пред очите ни се изпарява един важен аспект от старата система, който досега изглеждаше доста фундаментален – разделението на двата пола. Днес все по-често виждаме, че човешката половост е нещо като континуум от черти с променлив интензитет, а не тяхното бинарно противопоставяне. Тук всеки може да намери своето уникално правилно място.

Може би ще започнем да гледаме на човека като на съвкупности няма да се страхуваме да признаем множествената личност за съвършено нормална и естествена.

…

За приключенеца от Запада светът е недотам реален. Той профучава през посещаваните страни и култури като вечно забързана сянка, без да се докосва до нищо, без с нищо да се ангажира, затворен в балона на собственото си чувтсво за превъзходство…тук важи старата римска максима: veni, vidi, vici. Видяното и преживяното (употребеното) са отметнати, т.е. победени, а наред с това престават да съществуват…Или ходи на почивка в турските курорти без изобщо да се замисли, че на няколкостотин метра от него морето изхвърля по плажовете тела на бежанци.

Туристът иска да му е екзотично, но не чак толкова. Иска да му е истинско, но в никакъв случай с цената на отказ от сутрешния душ. Иска да има тръпка, но не чак такава, че да започне да се притеснява. Иска контакт с местните, но само да не е твърде задължаващ и сериозен.

Пътуването е и завоевание. Когато тръгваме на път, заедно с нас се придвижва океан от значения, понятия, стереотипи, мисловни навици. Вълните му заливат поголовно онова, което откриваме извън себе си. Другият свят бива потопен от това, което вече знаем, което сме способни да възприемем. Завоеванието става възможно благодарение на пътеводителите, които винаги знат по-добре кои места да посетим и какво да видим. Те произволно определят границите на собственото ни възприятие, защото това, което не се съдържа в пътеводителите, не съществува. Движим се по маршрутите в търсене на забележителности, които сме длъжни да видим. И в резултат не забелязваме нищо друго. Не можем да разграничим възгледите на човека от него самия; възгледите, убежденията могат да бъдат разглеждани само контекстуално, в целостта, каквато е личността – ведно с нейните връзки със света, нейните емоции, нейните постъпки. Следователно всяко изразяване на мнение трябва да остане субективно, противно на това, което ни учат в университета, противно на цялата огромна институция на науката като знание, стремящо се към максимален обективизъм. Общуването помежду ни е колкото важно и дълбоко, толкова и взаимообмен на субективното, тоест на онова, което е недотам подлежащо на комуникиране. И още: единствено художественаата измислица е в състояние да артикулира подобно състояние на човешката субективност (а същевременно и неговата пълнота), единствено фикцията с нейните възможности да изгради цяла една личност има надмощие над аргументите на разума.

…

Емпатията има сравнително кратка история в аналите на човечеството. Появила се е вероятно някъде на Изток шест века преди Христос. За всеки случай никой преди будистките учения не е успял да я назове, нито да дооцени тази нова нагласа – да гледаш на другия така, сякаш си самият него, да не вярваш на привидната граница, която ни разделя от останалите, защото тя е илюзия. Каквото и да се случва на теб, се случва на мен. Няма чуждо страдание. Тези илюзорни граници разделят не само хората един от друг, но и хората от животните.

В този роман постулатът за прилагане на емпатията като познавателна перспектива придобива изцяло литературно измерение. Процедурата е много проста. Архитектурата от значения, с която сме свикнали и която дори и не мислим да оспорваме, изведнъж изцяло се променя. Фейбър радикално обръща гледните точки.

…

Подобен вид далечно пътуване трябва да остане упражнение по другост. Тъй като не знаем местния език, грубите шевове на илюзорното възприятие на света като опитомен и контролиран от нас стават още по-видими, а ние и нашият поглед привикваме, реейки се като призраци сред пластовете от знаци и договорености… В същото време това състояние ясно ни показва, че могат да съществуват други светове, които са базирани на различни от нашите принципи и поради това са не по-добри, нито не по-лоши. А нашата подредба е една от многото и чувството ни за комфорт идва оттам, че просто сме свикнали с нея.

…

С течение на времето колективният език става толкова естествен сред привържениците си, че употребата му все повече става безрефлексивна, думите губят значението си, а контекстите започват да изглеждат прекалено шаблонни и износени, за да могат да продължават да въздействат творчески. Подобен език прелива в говор плява, спира да комуникира каквото и да било и започва да се превръща в ритуал, в изкрещян лозунг. Лишените от контури понятия вече стават единствено за скандиране.

Няма по-страшна болест от тази човек да изгуби своя индивидуален език и да възприеме изцяло колективния като собствен…Тогава литературата се превръща в единствената възможна терапия – общуването с езиците на творците дейста като ваксина срещу спретнатата набързо и третирана инструментално визия за света. Това е мощен аргумент за четене на литература (включително класическа), защото литературата показва, че някога колективните езици са функционирали другояче и благодарение на тях са се раждали други представи за света. Ето затова си струва да четем – за да възприемаме тези други представи и да се убеждаваме, че нашият свят е един от възможните и със сигурност не ни е даден веднъж завинаги…Психолозите са установили, че умението за плодотворно четене е един от признаците на психично здраве. Плодотворно означава четене с разбиране и съпреживяване на това, което четем…Ако човек не е преживял такова почти еротично удоволствие от четенето…никога няма да стане истински читател.

Често с възрастта ни спохожда някакъв вид аутизъм: престават да ни интересуват романите, описанията ни доскучават, струва ни се, че повече интересни неща ще намерим в биографиите и монографиите, че фактите са по-интересни от картините и диалозите. Започваме да издигаме фактите в култ дори ако са изфабрикувани от жадни за сензация журналисти…Накрая започваме да мислим, че романът лъже, измисля си, че това е излишно развлечение, значи не ни е нужен. Тогава задаваме на авторите онзи глупав въпрос: доколко описаните събития са истински?

И това е краят…

Защото, щом задаваме този въпрос, значи сме загубили умението да си играем на светове, да балансираме на границата между това, което е, и това, което би могло да бъде, което още не се е случило и което липсва: губим изключително важната и творческа, подвижна като живак, пластична пластична част от нашата психика – онзи неин елемент, който, бидейки изконна човешка способност, ни дава възможност да създаваме алтернативни светове и да живеем живота на другите. Позволява ни също така да създаваме бъдеще, да го изпробваме, свързва ни с другите по най-идеалния начин, учи ни на емпатия и показва колко приличаме и същевременно колко не приличаме един на друг. Хората, които четат романи, са някак по-големи, тяхното съзнание е по-обширно, защото живеят живота на други хора, макар и за кратко.

…

Хермес е измислил литературата, като излъгал за първи път. Когато той и брат му Anолон — комуто роденият ден по-рано Хермес откраднал петдесет яловици – застанали пред бащиния съд на Зевс, а Хермес, Вместо да признае вината си, измислил съвършено различна версия. Авторът на Омировия химн към Хермес цитира думите от защитната му реч: Зевсе, Отче, нека аз ти доверя истината, защото честен съм аз и не знам що е лъжа. След което Хермес лъже. Но тази наглост от страна на Божието отроче предизвиква у боговете смях. Цялата ситуация е забавна, макар че пословичната честносm, c кoятo дomyк са се гордеели боговете, е подкопана.

Ето че Хермес измисля различни версии на събитията, които не е нужно да бъдат действителни, a такива, коuтo биха могли да се случат. Грубо ги наричаме лъжа, макар че по-точно би било да ги определим кaтo кoнфабулация, съществителното соnfabulatio, което чрез причастиетo confabulatus произхожда от латинското confabulari (говоря, приказвам) u кoeтo e комбинация от con (със, заедно), fabulari (говоря, разказвам) и fabula (приказka). Това означава разказване на събития, съчинени кaтo такива, в чиято истинност вярваме. Употребата на конфабулация вместо лъжа би ни позволила да погледнем Хермес с малко по-благосклонни очи. В края на краищата при литературата става въпрос за предаване на преживявания като цялост, а не за изброяване на факmumе. Тя е игра на светове и възможности, прекрасно, спиращо дъха жонглиране, което помита нашата усърдна и прагматична подреденост, нашето определение оттук до там, старателно сортираното съдържание на чекмеджетата на ума… Той е в състояние да промени правилата, да преобърне естеството им, затова, като виден алхимuк, владее всякакви трансмутации.

Хермес е измислил и писмеността. Той е богът на пътищата, пътуващите, търговците, крадците и пастирите. Покровителства всякакъв copm изобретатели. Работи активно като вестоносец на боговете.

Ще излезе, че с това име са свързани различни видове общуване, писане на писма, правене на диаграми, подреждане маркиране, предаване. Близки са му също така областите на лечението, преподаването и най-сетне бартерът и търговията. Освен това измамата, създаването на илюзия, присъщи са му фокусничеството, подигравателната имитация, хуморът и шегобийството. Хермес е наричан още наблюдател през нощта. О, да – без наблюдаването през нощта нямаше да има литература!

Затова литературата, и особено романът, който ми е най-близък, противно на мнението на някou академици, следва да бъде не елитарно изкуство, а ежедневно u всеобхватно, да достига до гари и хотели, до сергиите. Трябва да бъде проницателната мъдрост на уличния живот, да избягва стилистично фукане и перчене. Романът трябва да създава свят, в който можем да влезем, нещо от рода на холографскo кuно със зрител, който е част от самата прожекция. Трябва да изгражда образи и места, които ще се превърнат в извор на непрестанната илюзия, че действително съществуват, нещо повече – че самите ние бихме могли да бъдем тях и в тях. Трябва винаги да осветява като лампа това, което е изразително и ярко, под различен ъгъл, такa че в светлината й познатото изведнъж да се превърне в изцяло непознато, очевидното – в неочевидно, питоменото – в диво, а сигурното – в съмнително.

Heкa погледнем и емблематичните деца на Хермес: Пан и Хермафродит. Те ни подсещат за други негови поприща, неизменно свързани с литературата: Вкореняването й в най-старата митология, в онзи правек на човека, когато първите страхове, донякъде още животински, страхове на бозайници, както u първите човешки сънища са били превръщани в разкази, също това, че в най-дълбокото си значение литературата няма пол, тоест тя достига до тези пластове на човешката психuкa, в коитo половата половата бинарност не важи, а човек е завършено създание, неделимо и може с пълни шепи да черпи от целостта си.

Оруел определя в "Why I write" четири основни мотива за писане: Първият нарича естестически ентусиазъм. Той представлява „вътрешно вълнение, причинено от начина, по който е устроен светът, от това, което наричаме красота или хармония. Пътешествието, което разкрива нови хоризонти. Чувството, което преобразява дълбоко психиката. Любовното разочарование – тази интимна трагедия, изискваща неправолинейно разказване и активираща неизчерпаеми ресурси от меланхолия и отчаяние вътре в нас. Преживяването на отчаяние, отхвърляне или чувството за несбъднатост обръщат погледа ни към самите нас, карат ни да се погледнем отстрани.

Вълнообразна идентичност – самоличности, които използваме като одежди и от които в определен период от живота си избистряме това, което сме – сбор от възможности, сдружение на персонажи, актьорски състав на Аза.

Разказваемостта на света директно предполага вероятността от съществуване на други възможни варианти, което вече само по себе си съдържа зачатъци на бунт.

Дълбоко в своята същност разказвачът е против разговорния, случаен и повърхностен език – такъв, който не е в състояние да предава многопластовия и сложен човешки опит.

…

Когато творим „до известна степен захвърляме живота си на възрастни, собствената си воля и здрав разум, ограничаваме желанието за отъждествавания и предпочитания, отказваме се от прости разделения и закони.“ 

…

Ето че до известна степен захвърляме живота си на възрастни, собствената си воля и здрав разум, ограничаваме желаниято за отъждествяване и предпочитания, отказваме се от прости разделения и закони. Дори подозирам, че се отказваме от обичайната си предпазливост и разумност, сътворявайки нещо, което не сме сигурни, че някой изобщо ще прочете с интерес. 

…

Разказвачът е също така преводач. Той стои с лице към света на сезама, на фатаморганите, картините, вълнообразните, неуловими миражи и се съпоставя с безкрайното му богатство. От време на време извръща поглед и се опитва да разкаже това, което вижда. Той самият няма нито форма, нито идентичност, , но умее да приема всякакъв облик и всякаква фигура, тогава сетивата му се изострят, оформя се лице, а понякога дори някакво име и фамилия. Пиша му, но е ясно, че разказвачът няма пол.

…

Човекът, уважаеми, скъпи мои, има тяло, душа и разказвач.

…

Подлагането на съмнение на най-очевидното е задължение на вярващия дори ако това предизвика у него несъгласие или отвращение. Вярата е великото изпитание да се противопоставиш на света…В епистемологичен смисъл ние виждаме света на фрагменти, които не умеем да свържем един с друг, подобно на онези слепци от притчата, които опитали различна част от слона, но после всеки от тях настоявал, че е разбрал какво представлява целият слон.

…

Увлечение по някакъв вид хетеродоксия, по всичко извънканонично, което излиза от всеобщите граници, представлява бунт срещу приетата за очевидна норма.

…

Едно от най-важните правила на белетристичния свят – ако нещо би могло да бъде свързано с друго, то най-вероятно е свързано.

…

Обичам думата Взиране, тя обяснява много от моите недотам рационални наративни решения, нетипични ситуации, ексцентрични избори. Взирането е внезапна неочаквана промяна на възприятието за нещо, вoдеща към ново, по-дълбоко и по-пълноценно разбиране. Благодарение на взирането проблемът, първоначално тpyден, може да се окаже много лесен. Мисля, че взирането преди всичко се отнася до възприемането на цялото, в което времето не съществува; когато гледаме на времето и неговите консеквенции (посредством причинно-следствените връзки, последствия, линейност) като на едно цяло.

В известен смисъл по време на този кратък, плоден момент времето престава да съществува.

Когато взирането ни спохожда, ние виждаме всичко наведнъж – началото се свързва с края, ражда се затвореният кръг на времето, който символизира уроборос, затова времето като последователност от мигове престава да съществува. Целият общ и детайлен свят ни се стовара наведнъж. Набоков го оnucвa такa: Стената на затвора на егото внезапно се срутва и неегото се втурва навън, за да спаси затворника.

…

Ексцентричност - търсене на нетипични гледна точки

Съществува още едно фундаментално понятие, което прилагам в работата си - ексцентричност. Тя обаче следва да бъде разбирана по-широко, а не като в случаите, когато си представяме формата на нечия шаnкa или нетuпично за възрастни дами поведение. Става дума за една особена позиция във възприемането у на света, която приемаме – излизане извън центъра, извън общото, уредено и одобрено от мнозинството възприемане на действителността. Това съзнателно търсене на перcпeктuвaтa, която до този момент не е била универсална u която поради факта, че е нова, показва онова, което е било незабелязвано и прonycкaнo, Huкой, който не е достаъчно ексцентричен, няма да бъде добър пucaтeл. За ексцентричността трябва да се грижим вътре в себе си, да я култивираме, защото само тази вътрешна тенденция ще ни позволи да видим какво се намира и случва извън утвърдения обществен хоризонт. Дори бих uзucквaлa бъдещите и настоящи писателки и писатели да се самоизключвaт непрекъснато и контролирано от тази комфортна, но толкова убийствена гледна точка на всякакво творчество, оставащо в центъра. Няма нищо по-опасно за един творец от интелектуалния мейнстрийм.

За такъв вид eксцентричност, между другото, считам наличието на елемента на необикновеното, метафизичното в реалистичните романи.

…

За Токарчук, писането е „лека, доста приятна и същевременно натрапчива, контролирана с голямо усилие психоза…Това състояние на ума е благословено. Азът, който в нормални обстоятелства е толкова обгрижван и подхранван, сега се свива до миниатюрни размери и позволява да бъде обзет от бурното съдържание на съзнанието и подсъзнанието, да бъде залят от думи и образи и се движи по нишката, привързана към крайната цел някъде в лабиринта.“

…

Винаги съм била привърженичка на психологическия възглед, че настояването да вярваш в един неделим Аз, е продукт на нашата култура и оразява ненаситния ни индивидуализъм.

Писателите черпят обилно от вътрешната си множественост и приличат по-скоро на сбор от персони, отколкото на затръшната в себе си монада. Възможно е в тях да се помещават множество личности, а всяка една от тях е потенциална. Готова да се разкрие едва когато историята започне да бъде разказвана, благодарение на което не нарушават ежедневното функциониране. Изглежда нашият вътрешен хаос и объркване са най-голямото ни богатство.

Това деликатно превключване , показателният момент, когато спрямо нереална фигура се ражда възможно най-реална емпатия, съдържа в себе си цялата тайна на творчеството. Това, което в началото е било персонифицирана проекция, което самоволно се е откъснало от създателя си и е започнало да съществува независимо, се връща към него с цялата пълнота на персонажа си и иска да бъде заобичано, т.е. повторно оличностено.

…

Твърдя, че в нас се съдържа целият свят и време, а това означава не само индивидуалното ни минало, но и това на нашия вид, както и друго, още по-голямо, за което нямаме име.

…

И накрая съвсем убедено искам да кажа, че няма изкуство без щипка ирационалност, защото изкуството винаги изразява цялостния опит на човека, а в него все пак се съдържат интуицията и маниите, лудостта и фантазията в една и съща степен като идеите. Езикът от своя страна е ножът и вилицата, с чиято помощ грациозно консумираме тази реалност.

Действителността според Сократ (и учителката му Диотима) е „недуалистичен континуум, в който определени състояния на битието са разделени на отделни пространства помежду.

Така че Ерос намира своето място точно между противоположностите, а по-точно: в мястото, където противоположностите не толкова се търпят една друга, колкото по естествен начин преминават една в друга. Това е точка/място, или може би състояние с необикновена енергия, потенциалност и мобилност. Хераклит, който като един от първите мислители оценява силата на това да бъдеш помежду, някакви си стотина години по-рано нарича важащия тук принцип на обмен на противоположностите енантиодромия (този природен закон, според който всичко рано или късно се превръща в своята противоположност. Според Юнг, принципът на енантиодромията е толкова важен, защото управлява всички цикли на естествения живот и съдържа обяснението как се разгръщат във времето различните процеси – от най-малките до най-големите)…Поради неговото разположение между противоположностите истинската природа на Ерос следователно е стремежът. Даймоний.

Метакси описва онова съществуване, което не може да бъде ословесено, нито подложено на анализ. То е неше между езика u въoбpажението, картина и предчувствие ведно, нещо неуловимо, а същевременно възможно най-реално, понеже оказва влияние върху света, върху историята му в индивидуaлните човешкu съществувания. В въщото време Стpaнama Memaкcu е онова пространство на опитa, koemo вuнаги остава необяснимо и мъгляво, трудно за вербализиране, в което все пак продължават да текат процесите на съзидaниemo, на ферментацията, на бушуванеmо. Точно oттук навлизат в съзнанието съдържания странни и същевременно плодотворни. Можем да кажем. че това е мястото, на което се ражда ницшеанската подвижна армия от метафори, метоними, антропоморфизми. в коuтo се облича истината.

Терминът метакси не се използва много често във философията, но огромният му потенциал е забелязан от такивa оригинални мислители катo Epuк Фьогелин, споменатата Вече Симон Вейл и съвременния философ Уилям Дезмънд. Особено Симон Вейл е изградила върху това понятие сериозна метафизика която всъщност е близо до оригиналната мисъл на Диотима. Все пак мисля, че преследвакu странаma помежду, най-добре би било да се запознаем с трудовете на Ханс Вайхингер, чиято книга Die Philosophie des Als Ob! (Философията „сякаш“) е публuкувана през 1911 година. Вайхингер започва оттам, че не сме в състояние наистина и докрай да познаем действителността, в която живеем, че трябва да създаваме хипотези nо темата и да си служим с предположения, що се отнася до moвa каквo точно е тя. Приемаме, че те отговарят на действителността, а се държим така, сякаш светът отговаря на нашите модели. Което е интересно, още тогава Вайхингер използва пример от физиката. Знаем, че елементарните частици, всички онези протони, електрони и вълни, съществуват, но нито едно от тези явления не е било директно забелязано. Науката обаче предполага, че те съществуват, и използва знанията си за тях, за да конструира поредни теории и практически решения. На същия принцип, ако някой вярва в aдa, където отват лошите хора, и в рая, предназначен за добрите, можем да предположим, че поведението му в голяма степен би било повлияно от тази вяра.

Вайхингер превръща тези наблюдения в интригуващата концепция, че хората се ръководят от фuктивни идеали, които нямат аналог в действителността, но житейски те са им нужни. Тяхната задача се състои в това да помагат на човека в по-ефективното му справяне с необятната действителност. Те са подреждащи опита помощни структури. Могат да бъдат отхвърлени, когато престанат да бъдат полезни.

Понятието сякаш се различава от метакси по това, че докато метакси е конкретно пространство, което съществува априори, сякаш подлежи на непрестанно сътворяване, макар и двете пространства да са еднакво динамични.

Фактически същността на сякаш е преосмисляне на спора за това кое е реално и кoe – не. От гледна точка на сякаш бихме могли да кажем, че реалното е това, което оказва влияние върху живота ни и е житейски нужно. А същността на това, което се крие зад понятието метакси, се състои в справянето с противоположностите по такъв начин, че те да бъдат интелектуално възприети. Следователно сякаш и метакси са ключови думи, които определят функционирането на всичко в страната Меmаkcи.

Сякаш и метакси но отвеждат към пространството, където всико съществува по един парадоксален, основаващ се на приемствеността, начин, където контурите на света са вълнообразни и остават непрекъснато in statu nascendi, където всичко е възможно да се случи и противоположностите не се изключват взаимно, а създават прототъканта на действителността, възможна да се случи едва тогава, когато я направим подвластна на правилата на съзнанието и разнородността.

Това е режим на съществуване, потвърден от съвременната физика, която допуска нещо толкова необикновено като влиянието на наблюдателя върху резултатите от измерването. Именно неговото присъствие и видът на измерването карат частицата да стане вълнообразна или корпускулярна.

Съществуващата извън времето и пространството страна Метакси съдържа в себе си плодовете на човешкия ум, които никога не са достигнали статус на обичайната реалност. Със сигурност обаче притежават статус на необичайна реалност. Тук Червената шапчица задава недоверчивo cвoитe три въпроса на Вълка, който се преструва на баба й, а Язон плава към Колхида за Златното руно. Тук пребивават и историческите личности, които отдавна не са срeд живитe, а физическите им тела са се обърнали в пепел. Без съмнение тук са Платон u Coкpaт, и Диотима, дори макар да не сме докрай сигурни, че е съществувала. Тук са светитe u разхайтени оппи, гнуснитe тирани и мръзнещите в снега Малku кибритoпродавачки, тук ca героите на сагите и филмовите актриси. Всички, чиято реалност произхожда от фaкта, че занимават съзнанието ни, че мислим за тях, съпоставяме се с тях, че допускаме тези фигури в покоите на вътрешния си живот. По-голямата част от тях вече не съществуват, или никога не са съществували. Някои от нас, съвременниците, онези с uзключителните заслуги или просто най-изразително подчертаните върху многоцветния фон на света, ще влязат в страната Метакси и няма да има никакво значение дали са там поради добри или лоши дела.

В страната Метакси световете съществуват извън времето и пространството; те са някак застинали отвъд физическите пространства, но същевременно постоянно присъстват. Да вземем например Мадам Бовари – тя е като застинал филмов кадър, който автоматически ще се задвижи, стига да я погледнеш, и ще започне да играе жалката cи трагедия за пореден път. Понеже персонажите искат да бъдат сътворени, искат да бъдат разказани, искат да съществуват. Всичко, което се намира в метакси, се стреми към съществуване, но от гледна точка на страната Метакси съществуването е накъсан процес, островен – той се случва, когато чувствителното око на читателя изважда oт текста и създава персонаж, поставяйки го в собствения си, неповторим и единствен контекст на своя живот.

Обратното на метакси е буквализмът.

Буквaлизмът функционира на няколкo нива. В най-примитивния случай чoвeк oткaзвa дa види cветa като нещо сложно и многозначно, защото му липсва образование и умението да съзерцава, или даже поради някакво перцептивно разстройство. В същото време той се осланя на някакъв инстинктивен прагматизъм – такъв, с който в общите разбирания е свързана фигурата на Тома Неверни. Наред с това обаче буквaлизмът има и своята по-изискана форма, която в повечето случаи отпраща към рационализма, научните методи и така наречения здрав разум. Много често и към статистиката.

Taткo ми е разказвал как като млад, през 50-те отишъл на гости на село при роднините на бъдещата си съпруга и докато седели вечерно време на пeйкaтa пpeд къщата, се заговорил с дядото на годеницата си. Тогава всичко се прехласвали пo Спутник, онзи първи изкуствен спътник, изстрелян в земната орбита, който разпалвал въобрaжението и подгрявал умовеmе. Баща ми заразказвал разпалено за този феномен, увлечен от размерите на Космоса и от тази първа стъпка на човечеството, когато ентусиазмът му бил попарен от дядото с думите: Ти беше ли? Видя ли?

Oттук тези до болка рационални въпроси на дядото се превърнаха в клише, което често ни служеше не само за описание на някакъв стандартен случай на неверие, но и за приземяване на разни твърде емоционални възвисявания.

Същевременно обаче тази тенденция към ограничаващата мисленето дословност определено се превърна в тежката болест на нашето време. Първият й симптом е неспособността за разбиране на метафората, а след това пауперизацията на чувството за хумор. Към него се прибавя склонността за раздаване на остри, прибързани оценки, липсата на толерантност към нееднозначното, загубата на чувствителност спрямо иронията и – накрая – завръщането на догматизма и фундаментализма. Буквализмът не разбира нито лuтepaтypaтa, нито изкуството и е готов непрестанно да дава под съд творците – ту за накърняване на чувствата, ту за потъпкване на достойнството и честта. Защото буквалистът, поради недъга си, изпада в емоционален смут заради неумението си да поставя това, което изпитва, в по-широк и по-дълбок контекст.

Буквализмът компроментира религията, понеже гледа едноизмерно на проповядваните истини, без да си дава сметка, че зависи както от времето, така и от културата. Буквализмът унищожава сетивата за възприемане на краситата и смисъла, поради което не дава възможност за създаване на внимателна и задълбочена визия за света. Най-големите му грехове са нетолерантността и третирането на всичко, което се отклонява от приетата някога и някъде норма, като морално зло, греховно, заслужаващо анатемосване и дори наказание. Буквализмът затваря хоризонти. Той затваря човешките умове.

Човекът, страдащ от буквализъм, вижда всичко разделно, без контексти и връзки, и за свое и за чуждо нещастие, губи сетива за синтеза, без който пълноценното и многоизмерно съпреживяване на света не е възможно. Човек, който вижда всичко разделно и не притежава умението за синтез (научни, култирни, психологически), опитва сам да измайстори всичко и го прави доста нескопосано. От това бърникане в комплексността и нейните смисли водят началото си повечето конспиративни теории.

…

Когато хората четат, те не само се сравняват с персонажите, създадени в ума на писателя, но и се отъждествяват с тях, преживявайки в безупасните условия на книгата чуждите животи, като в същото време променят собствения си. [Четенето] ни дава възможност да разменяме животите си с другите и по този начин да разширяваме собственото си съзнание с това, което не сме преживели лично.

Литературната фикция притежава още най-важния инструмент – да придава смисъл на онова, което ни се случва. Различните случки, всичко, пред което се изправяме, низ от събития, факти, дела, се превръщат в опит едва тогава, когато им придадем смисъл, когато ги представим в мрежовата структура на живота си с неговото минало, история и значения. Затова и нашият живот се състои от опит, а не от събития. Литературната фикция ни дава възможност да изградим система от препратки към такъв колективен опит.

 …

Повсеместното комерсиализиране на литературния пазар е довело до разделяне на браншове – вече се организират панаири и фестивали на такава или онакава литература напълно отделно един от друг, като cъздaвaт клиантела от читатели, които охотно се изолират в кримки, фентъзи или научна фантастика. Особеното на тази ситуация е че това, което трябваше само да помогне на книжаритеи библиотекарите да подредят по рафтовеmе лавина издадени книги, а на читателите да се ориентират в разнообразието от предложения, се превърна в абстрактни категории, където вече не само се напъхва написаната творба, ами и според които почват да пишат и самите творци. Все по-често жанрово определенаmа творба заприличва на форма за торта, която пече почти еднакви неща, предвидимостта им се смята за достойнство, а баналността им – за постижение. Чumателят знае какво да очаква и получава точно каквотo e ucкaл. Винаги инmтyитивно съм била против подобни прaктики, защото водят до ограничаване свободата на писателя, до неприязън към експеримента и трансгресията, която е съществена черта на творенето като цяло. И напълно изключват от творческия процес всякаква ексцентричност, без която няма изкуство.

Хубавата книга не е длъжна да се придържа към жанрова определеност. Делението на жанрове е резултат от комерсиализирането на литературата като цяло и ефект oт третирането й като продукт за продажба.

…

Важно е параболичното измерение на повествованието. Героят на параболата едновременно е себе си – човек, живеещ в определени исторически и географски условия – и същевременно прекрачва далеч извън тази конкретност, става Всеки и Навсякъде. Когато читателят следи нечия история, описана в роман, може да се отъждестви със съдбата на героя и да обмисля положението му като свое, а в параболата е принуден напълно да се откаже от себе си и да стане този Всеки. В тази психологически задължаваща операция параболата – като намира за различни съдби общ знаменател – универсализира нашия опит , а недостатъчното й присъствие е свидетелство за безпомощност.

…

Знанието може да смазва, а сложността и двусмислеността му предизвикват възникването на различни защитни механизми – от опровергаване и отказ чак до бягство към простите принципи на опростителското, идеологическото, партийното мислене.

…

Животът се твори от събития, но едва когато успеем да ги интерпретираме, разберем и осмислим, те се превръщат в опит.