Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.06 10:57 - "Москва-Петушки" от Венедикт Ерофеев
Автор: nav Категория: Изкуство   
Прочетен: 503 Коментари: 2 Гласове:
5


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
Ето няколко любими пасажа от "Москва-Петушки" на Венедикт Ерофеев, книгата, с която "Вегаски истории за мистици и простаци" е неизбежно свързана като сиямски близнак. Синхроничност ли е това, или митът на Ницше за вечното завръщане, или фракталната природа на времето? Чети и откривай. 


Много ми пречи моята деликатност, тя ми съсипа младините. Детството и юношеството ми… По-скоро иначе: по-скоро това не е деликатност, а просто аз безгранично съм разширил сферата на интимното, колко пъти ме е погубвало това…

А по-нататък, отвъд Петушки, където се сливат небето и земята и вълчица вие на звездите, — там там има нещо съвсем друго, но същото.

И да ви кажа ли защо? Защото съм душевно болен, но си трая. Защото откак се помня, само това върша — демонстрирам душевно здраве, всеки миг, и изразходвам за това всичките си (всичките без остатък) и умствени, и физически, и каквито щете сили. Затуй съм скучен. Всичко, за което говорите вие, всичко, което всекидневно ви занимава, на мен ми изглежда безкрайно далечно. Да. А мен кое ме занимава — за това никога и на никого няма да кажа нито дума. Може би от страх да не ме вземат за смахнат, може по някоя друга причина, но все пак — нито дума.

Човек трябва да свикне смело, право в очите на другите, да говори за ценните си качества. Кой друг, ако не самите ние, знае колко сме симпатични?

И аз съм като бор… Един такъв дълъг-дълъг и самотен-самотен-самотен, и аз съм същият… Той е като мен — гледа само към небето, а какво има под краката му — не вижда и не ще да види… Той е такъв зелен и вечно ще е зелен, докато рухне. И аз — докато не рухна, вечно ще съм зелен…

Така си мислех аз. А тя се смееше. А тя дойде до масата и изпи на екс още сто и петдесет, защото беше съвършена, а съвършенството не знае граници…

Старостта и верността оставят по муцуната бръчки.

И все пак заранта в петък не се събуждах. А се събуждах в събота заранта, и вече не в Москва, а под насипа на железопътната линия в района на Наро-Фоминск. А после — а после с усилие си припомнях и трупах факти, а след като ги натрупвах, ги съпоставях. А след като ги съпоставех, започвах пак да ги възстановявам с напрягане на паметта и с всепронипкващ анализ. А после преминавах от съзерцаване към абстрахиране; с други думи, много вглъбено си пийвах нещо за оправяне и най-сетне научавах къде все пак се е дянал петъкът.

И на другата заран гледам: отвори се прозорчето, той се подаде през него и полека-лека запали цигара. После — полека-лека заработи, заучи се, запи… И стана човек като хората.

Трябва да тачим, повтарям, тъмните дълбини на чуждата душа, трябва да надзъртаме в тях, дори и нищо да няма там, дори и да има само гнусотии — все едно: надзъртай и тачи, надзъртай и не плюй…

Тя цялата беше пияна отдолу догоре и такето й се раздвояваше…

— Аз също искам Тургенев и да си пийна — изрече тя с цялата си утроба…

така го обичах, че чак нощем се будех от това…

Рекох си: туй все пак не е Храпуново, а е Сорбоната, трябва да кажа нещо умно.

А той не пощя да ме доизслуша. Отиде в камарата на лордовете и там каза: „Лордове! Отвън чака едно диване. То иде от снежна Русия, но май не е много пияно. Какво да правя с тоя клетник? Да ангажирам ли тоя експонат? Или да не давам на това плашило никакъв ангажимент?“ А лордовете ме огледаха през моноклите си и рекоха: „Я опитай, Уйлям! Опитай да го изложиш на показ? Тоя хуй сплескан ще се впише във всеки интериор!“ И тогава взе думата кралицата на Британия. Тя вдигна ръка и извика:

— Контрола! Контрола!… — екна из целия вагон, екна и избухна: — Контрола!…

В същност по жп отклонението за Петушки никой не се плаши от контрольорите, защото всички са без билет. Дори някой отцепник да си купи билет на пияна глава, на него, разбира се, му става неудобно, ако дойдат контрольори: когато му поискат билета, той не гледа никого — нито ревизора, нито останалите пътници, сякаш иска да потъне вдън земя. А ревизорът оглежда билета му с някаква погнуса, а в самия него се взира унищожително, все едно че е гадина. А останалите зяпат „нередовния пътник“ с големи, красиви очи. А в очите на ревизора гледат още по-решително: ето ни какви сме — можеш ли да ни упрекнеш? Ела тук, Семьонич, ще останеш доволен…

Преди Семьонич да стане старши ревизор, всичко изглеждаше другояче: през ония дни пътниците без билет ги събираха като индуси в резервати и ги налагаха по главите с томове от енциклопедията, а после ги глобяваха и ги изплискваха от вагона. През ония дни, за да не ги спипа контрольорът, те препускаха през вагоните на панически стада, увличайки подире си дори онези, които имаха билети.

— Семьонич! — отговорих му аз почти умоляващо, —Семьонич! Днес много ли си пил?…

— Доста — отговори ми Семьонич с известно самодоволство. Беше пиян като талпа.

— Следователно: имаш въображение, нали? Значи, в състояние си да се устремиш към бъдещето, нали? Значи можеш да се пренесеш заедно с мен от света на тъмното минало в златния век, който „всеки миг ще настъпи“?…

— Мога, Веня, мога! Днес всичко мога!…

— От третия райх, четвъртия прешлен, петата република и седемнайсетия конгрес — можеш ли да прекрачиш заедно с мен в света на мечтаното от всички юдеи пето царство, седмо небе и второ пришествие?…

— Мога — изръмжа Семьонич. — Говори ми, говори ми, Шехерезадо!

 

— Тогава слушай. Това ще е „избраният измежду всички дни“ ден. На този ден измъченият Симеон най-сетне ще каже: „Днес пущаш роба Си, Владико…“ И ще каже архангел Гавраил: „Богородице Дево, радвай се, благословена си измежду жените“. И доктор Фауст ще промълви: „Това е мигът! Почакай и се спри“. И всички, чиито имена са вписани в книгата на живота, ще запеят „Исайя, ликувай!“ И Диоген ще угаси фенера си. И ще бъде добро и красота, и всичко ще е хубаво, и всички ще са хубави, и освен добро и красота нищо друго няма да има, и ще се слеят в целувка…

— Ще се слеят в целувка ли?… — чак се размърда от нетърпение Семьонич…

— Да! И ще се слеят в целувка мъчителят и жертвата; и злобата, и помисълът, и сметката ще напуснат сърцата, и жената…

— Жената!!! — разтрепери се Семьонич. — Какво? Какво жената?!

— И жената на Изтока ще хвърли фереджето! Окончателно ще хвърли фереджето потиснатата жена на Изтока! И ще легне…

— Ще легне?!! — тук той се загърчи.

— Да. Ще легне вълкът до агнето и нито една сълза няма да се пролее, и кавалерите ще си изберат госпожици на когото каквато му харесва и…

— О-о-о-о-о! — застена Семьонич. — Скоро ли ще се сбъдне това? Скоро ли ще се сбъдне?… — и неочаквано прекърши ръце като хитана, а после припряно, заплитайки се в дрехите си, взе да си сваля и мундира, и униформения панталон, и всичко, чак до най-долната си интимност…

Колкото и да бях пиян, го загледах изумено. А пътниците, трезвите пътници, почти наскачаха от местата си и в десетките очи се изписа едно грамадно „о х о!“. Те, пътниците, бяха си изтълкували станалото съвсем погрешно…

А съм длъжен да ви кажа, че хомосексуализмът в нашата страна е изкоренен макар и окончателно, но не изцяло. По-точно казано, изцяло, но не напълно. А още по-точно дори така: изцяло и напълно, но не окончателно. Защото за какво си мислят сега хората? Единствено за хомосексуализма. Е, и за арабите си мислят, за Израел, за Голанските възвишения, за Моше Даян. Но ако изгоним Моше Даян от Голанските възвишения и накараме арабите и юдеите да се сдобрят? Какво ще остане тогава в главите на хората? Едничък само чист хомосексуализъм.

Мислите ми бръмчаха като рояк — така бръмчаха, че изпаднах в меланхолия, викнах в кулоарите Тихонов, пийнахме си с него кимьоновка и аз му казах:

— Слушай, канцлере!

— Какво има?

— Нищо няма.

— Търси си друг — засегна се Тихонов.

— Не става дума за това, Вадя. Става дума за следното: ако си канцлер на място, сядай и пиши декрети. Пийни си още малко, сядай и пиши.

Делегати! Ако някой ден имам деца, ще им закача на стената портрета на прокуратора на Юдея Пилат Понтийски, за да пораснат децата ми чистоплътни. Прокураторът Пилат Понтийски стои и си измива ръцете — такъв ще е тоя портрет. И аз като него: ставам и си измивам ръцете. Присъединих се към вас просто защото бях много пиян и в противоречие с всяка очевидност. Казвах ви, че трябва да революционизираме сърцата, че трябва да извисяваме душите до възприемане на вечните нравствени категории, — а че всичко останало, което вие тук забъркахте, всичко това е суета и измъчване на духа, губи-време и ш…ния…

— Наближаваме Усад, нали? — Хората бяха се струпали пред вратата, готвеха се за слизане и към тях бе адресиран въпросът ми. — Усад ли наближаваме?

Вместо да задаваш на пияна глава глупави въпроси, по-добре си седи в къщи — ми отговори някакво старче. — По-добре си седи в къщи и си учи уроците. Сигурно още не си си научил за утре и майка ти ще ти се кара.

А после добави:

— Едвам личи над цукалото, а вече се научило да разсъждава!…

Побъркал ли се е тоя дядка? Каква майка? Какви уроци?… Какво цукало?… Не, сигурно не дядото се е побъркал, аз самият съм се побъркал. Защото и още едно старче със съвсем бяло лице застана до мен, погледна ме отдолу нагоре в очите и каза:

— И изобщо къде си тръгнала да пътуваш? За момуване ти е късно, за гробищата ти е рано. Защо си тръгнала да пътуваш, мила страннице?…

„Мила странница ли?!!!“

Трепнах и се преместих в другия край на площадката. Нещо не е наред в тоя свят. Има някакъв гнилоч в цялото кралство и всички са откачени. За всеки случай се опипах от главата до петите: как тъй ще съм „мила странница“? Откъде му е дошло наум? А и с каква цел го каза? Вярно, може да се пошегува човек, ама не чак дотам нелепо!

Аз ли съм с ума си, а те до един не са с техния или наопаки: те до един са с ума си, а единствен аз не съм с моя? Тревогата от дъното на душата ми все се надигаше ли, надигаше.

Останах на площадката в пълна самота и пълно недоумение. Това беше дори не недоумение, това беше същата онази тревога, преминаваща в болка. В края на краищата, майната им, нека съм „мила странница“, нека съм „старши лейтенант“, но защо навън е тъмно, кажете ми, ако обичате? Защо навън е черно като в рог, след като влакът потегли заранта и е изминал точно сто километра?…Защо?…

Допрях глава до прозореца — о, каква чернилка! И какво вали там, в тази чернилка, дъжд или сняг? Или просто аз гледам към тази тъма през сълзи? Боже!

„А бе какво пък толкоз не й харесваш на тъмнината? Тъмнината си е тъмнина и това не зависи от теб. Тъмнината се измества от светлината, а светлината се измества от тъмнината — аз съм на това мнение. Дори ако не ти харесва — поради тази причина тя не ще престане да е тъмнина. Значи, остава ти един изход: да приемеш тази тъмнина. С вечните закони на битието глупаци като нас не могат да се преборят. Ако затиснем лявата си ноздра, можем да се изсекнем само с дясната си ноздра. Нали така? Е, тогаз няма защо да искаш навън да е светло, когато навън е тъмно.“

Тихо, на пръсти, за да не подплаша очарованието, аз я доближих изотзад и се спотаих. Жената плачеше…

Ето. Човек се усамотява, за да си поплаче.

Но принципно той не е самотен. Когато плаче, човек просто не иска някой да е съпричастен със сълзите му. И правилно постъпва, защото има ли на тоя свят нещо по-висше от безутешността?… О, ако можех сега да кажа нещо, нещо такова — че да рукнат сълзи от очите на всички майки, да се облекат в траур дворци и колиби, села и паланки!…

Какво все пак да кажа?

— Княгиньо — повиках я аз тихо.

— Какво искаш, бе? — обади се княгинята, както си гледаше през прозореца.

— Нищо. Устната ти хармоничка се вижда изотзад, само това.

— Не дрънкай глупости, момче. Това не е хармоничка, това са веждите ми… По-добре си мълчи, може да минеш за умен…

Аз ли — в моето положение — да мълча?! Аз, който съм тръгнал през всички вагони да търся решението на загадката!… Жалко, че съм забравил каква беше тая загадка, но помня, че ставаше дума за нещо много важно… Както и да е, после ще се сетя… Тук жена плаче, а това е значително по-важно…

Аз ще мълча, ще сведа очи и ще мълча, и тази немота е позната на всички, които знаят завършека на многодневното и тежко пиянство. Защото не е ли човешкият живот моментно натаралянкване на душата? А също и помрачаване на душата? Всички сме един вид пияни, само че всеки по своему, един е изпил повече, друг — по-малко. И зависи на кого как му действува: един се смее в очите на този свят, а друг плаче на гърдите на този свят. Един вече се е издрайфал и му е хубаво, а друг сега започва да драйфа. А аз — какво аз? Много съм вкусил, а изобщо не ме хваща, дори нито веднъж не съм се разсмял както трябва и нито веднъж не съм се издрайфал. Аз, вкусилият от този свят толкова, че губя чет и последователност,

Какво ти остава? Сутрин — стон, вечер — плач, през нощта — скърцане със зъби. И кой, кой на този свят се интересува от сърцето ти? Кой?

Не ви познавам, хора, зле ви познавам, рядко съм ви обръщал внимание, но имам една работа с вас: искам да разбера в какво се състои сега вашата душа, за да съм сигурен дали се разгаря пак Витлеемската звезда, или пак загасва, а това е най-важното.

Цялата книга тук: https://chitanka.info/text/892/7#textstart



Тагове:   книги,


Гласувай:
7
2



Следващ постинг
Предишен постинг

1. slaveya66 - Здрасти НАВ
26.06 19:48
Както винаги оригинален и богат пост, който дава толкова много. За границите на нормалност и лудост. О, не не съм съгласна с всички колеги от древността до наши дни за състоянието на нормалност. Щом съществува, щом е реалност, то то има някаква роля, дава някакъв урок, отрича или доказва хипотеза, измества или подкрепя някаква норма. А нормата - те са толкова, колкото хората по земята. Но, според мен нужна е мярка и грижа, и за тялото, и за душата, защото тялото е нашият храм, който трябва да пазим, а душата е нашата връзка с отвъдното и нашият учител по пътищата вселенски и не само вселенски. Двете заедно правят чудото живот, неговият синхрон и хармония, осмислят чудото живот, осмислят даже смъртта, за която някои казват, че е форм на живот.
цитирай
2. nav - :)
11.07 14:22
Благодаря за включването и похвалата :)
Относно нормата, под норма разбираме преобладаващите условности за 80% от населението, останалите разбирания не могат да се нарекат норма, защото не са нормативни, въпреки че и едните и другите са субективни конструкции в консенсуалната реалност.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: nav
Категория: Изкуство
Прочетен: 1948107
Постинги: 300
Коментари: 2979
Гласове: 7779
Архив
Календар
«  Юли, 2021  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031