Прочетен: 11445 Коментари: 8 Гласове:
Последна промяна: 28.05.2018 00:10
Не съм правил Ръниън [бел. 1] от месец заради бизнес пътувания, които ме изцедиха ужасно и превърнаха съзнанието ми в разбит порцелан. Затова оставям тялото ми да върви нагоре, а аз тръгвам след него, предвкусващ превръщането. Знам какво следва. И наблюдавам.
Пътеката е стръмна и неудобнa - хлъзгав прахоляк, по който стъпването изисква двойни усилия. След три минути болката разцъфва по прасците ми като нощно цвете. Пожарът взима от нула до сто за секундa и бързо обхваща бедрата и кръста ми. Дишам като хипопотам, но съм все така без въздух.
Болката преминава в горна октава. Мускулни влакна се съкращават с писъци като в телесен филм на ужасите и имам метафоричен нож в диафрагмата, който чувствам като истински. Но това се случва на тялото пред мен. Тялото и всичките усещания, които наблюдавам. Аз не съм тях. Аз ги имам и мога да ги правя каквото си искам. Щрак.
Напрежението се насища. Прасците свикват с болката, прегръщат я. Тя става питомна, своя и жарките й езици не парят, а милват. Като в ядрото на слънце, в мен се извършва термоядрен синтез. Огънят се втечнява и става енергия. Тя потича по мускулите, които са бутала.
Превръщането е завършено. Катеря Игдразил [2], световното дърво, с митичната сила на Тор. Тичам вертикално, отвъд човешкото. Нагоре и напред. Към Асгард, към Лерад, където ставам бог, един от асите. Всички мисли и стресове са претопени в устрем. Яснота, съсредоточие. Поглед, отвъд погледа.
На върха съм и съм пламък [3]. Тялото ми вече не е плът, а чиста вибрация – достоен съд за литналия дух. Усмихвам се, на всеки срещнат. Поздравявам (което шокира [4]). Тръгвам надолу по асфалта, който е дъга, а на нея срещам Хаймдал [5]. За него се знае, че никога не спи, а зрението и слухът му са толкова силни, че вижда на километри и чува как расте тревата. Това е типично за ЛА, където масово се пуши марихуана. В днешно време Хаймдал не пази Асгард от великани, а от ментетата, с които е пълно наоколо. Китарата му е оръжие, а и усмивката-прожектор (което за вампирите е смъртоносно).
Сядам до него и изпяваме на два гласа ‘А pirate looks at forty’ ала Джак Джонсън и Дейв Матюс (той ги е гледал на живо в Уайкики през 2008). Хвърлям левче в шапката му и продължавам по асфалта-дъга. Край пътя виждам катерица да препуска френетично нагоре надолу по един дънер. Обичайна гледка, която се подминава механично. Но нали слизам от ‘горе’ и знам, че това е Рататоск [6]. Така че посядам до дънера и съзерцавам това движение между Вердфьолнир и Нидхьог, побрало цяла митология в себе си, цялата човешка драма.
На изхода на парка се спирам край чешмата. Поглеждам трите чучура и отпивам от средния, Мимир [7]. Прекрачвам металната порта и съм отново в човешкия свят [8].
[1] Runyon Canyon – голям парк на един от хълмовете на Холивуд, точно до нас. Две мили стръмно изкачване по прашна пътека и спускане по хасфалт (както казват циганите от Асково).
[2] Дървото на мирозданието, исполински ясен, чиито клони, стъбло и корени олицетворяват деветте царства, обитавани от боговете, хората и другите същества.
[3] Като Людмила Живкова, която е казала крилатата (и отлетяла) фраза, ‘Мислете за мен като за огин’.
[4] Лос Анджелис е град на позите, където сърдечността се наказва с високомерие. Всеки се прави на важен и му е под достойството да поздравява.
[5] Хаймдал в скандинавската митология е бог от рода на асите, смятан е за син (вероятно доведен) на Один. Хаймдал бил стражът на боговете аси и пазител на връзката между Мидгард (средната земя на хората) и Асгард (небесния град). Той пазел Асгард от домогванията на великаните-йотуни и от всички, които биха причинили зло на асите. Жилището му се намирало край моста-дъга Биврьост, който е връзка между Асгард и останалите светове и той го охранява денонощно.
[6] Върхът на Игдразил, Лерад, се извисява над Валхала. На него се намира мъдър орел (Вердфьолнир). Стволът на Игдразил, преминава през средния свят, светът на хората, а трите му корена се простират (според Старата Еда) към царството на мъртвите, към великаните и към хората. На средното ниво четири елена (по един от всяка посока на света) се хранят с листата му, а корените му непрекъснато са гризани от дракона Нидхьог, подпомаган от неизброимо количество змии, които живеят около него. По ствола на Игдразил нагоре и надолу снове катерицата Рататоск (Острозъба), която е вестоносец между орела на върха му и дракона под корените.
[7] При корените на Игдразил се намират три извора. Първият е изворът Урд (съдба), където живеят трите норни, които непрекъснато поливат с вода ясена, за да не изсъхне вследствие на непрекъснатото гризане от дракона, змиите и елените. Вторият е изворът на великана Мимир, известен и като изворът на мъдростта, а третият — Хвергелмир (кипящ котел).
[8] Всичко е свято,
Всеки миг е във вечността.
Алън Гинзбърг
Като катерици ли се катерим по Игдразил нагоре- надолу без истинска промяна? Катериците поне са в безопасност там- на високото, все едно дали Игдразил или съседния прост бор.
Защо да стигаме върха, а слизайки да сме същите, в същия свят, със същата кал?
но не може да се премине,
защото се охранява денонощно.
И след дълго тичане нагоре-надолу,
поливане на разни работи, за да не изсъхнат
и пиене от който извор ти попадне или е най-близо,
осъзнаваш,
че си само един миг,
след който следва цяла една вечност.....
Това е нищо, различно от комедия.
(В която никой и нищо не може да те предпази от собствената ти глупост)
А сега, учителю, отивам да се правя на катерица.
Тогава, моля нещо кратичко: освен вдъхновение за тази импресия, кое конкретно (да не е прояснение или мъдрост) научи от едно твое изкачване.
Нещо от рода "Веднъж ми стана ясно, че ...", макар че при катеренето обикновено се връщаме, в най- добрия случай, с това, което сме понесли нагоре.