Но случваше се вечер да се засечем в хола и да полафим за това онова насаме. И Мирко се превръщаше в съвсем друг човек. Изненадваше ме с въпроси за образователните ми планове в БГ, за етапите на развитие на човешкото съзнание (в което специализирах), че дори за природата на реалността. В него имаше едно рядко срещано любопитсво – да узнава, да се развива. Можех да му говоря за книги, филми и идеи с часове. Друго ценно качество беше умението му да слуша с отворен ум. Повечето хора имат закостенели представи и мнения. Знаят какво ще кажат преди още да си си довършил мисълта. В тези мигове Мирко слушаше с вниманието на дете, без презумции, без желание за себедоказване в разговора. Напомняше ми за даоистката концепция за ‘недялания камък’.

Беше шизофренично да наблюдавам как някой се раздвоява в толкова противоположни роли. Насаме изникваха едни качества, сред хора груповата идентичност го превземаше и изкарваше съвсем друго от него. Но тъкмо бях решил че Мирко се изчерпва с този Джекил/Хайд дуализъм, когато се случи следната невъобразимост.

Наскоро за пръв път си бях купил модерните тук чехли (или джапанки) тип flipflops (каишката влиза между палеца и показалеца). Вегас е с лятно време три четвърти от годината, така че всеки маа гащи с чехли (знам, словосъчетанието е покъртително). Една вечер излязох на скъп ресторант в приятна компания, когато изведнъж телефонът ми звънна. Вдигам, Мирко ми крещи в слушалката. ‘Тии, защо си ми взел чехлите? Как не те е срам? За какъв се мислиш?’ Брех, маа му, тоя звучи все едно съм спал с жена му. Извиних му се и обясних, че в тъмното съм се объркал, защото чехлите ни си приличат. ‘Абе ти нормален ли си’ – продължава да се пени Мирко – ‘Как така ще ми взимаш чехлите? Веднага да идваш да ми ги върнеш’. Аз му обяснявам, че това няма как да стане, защото тъкмо съм си поръчал омар, който струва колкото три чифта чехли, при което той почва да ме заплашва като някаква мутра. Да съм се връщал веднага да си му давам чехлите, щото иначе видиш ли еди какво си щял да ми направи. Това след близо две години приятелско съжителстване. Тоя откъде се взе? Затворих му и си довърших вечерята.  

По-късно се оправихме без насилие. Или може би говорих не с този от по-рано. Всичко това ме замисли за човешката природа. Психолозите отдавна са установили, че във всеки от нас има множество персонажи, които често си противоречат и може дори да се сбият. При развитите хора, това богатство от личности е интегрирано в хомогенно цяло, където те се допълват и обогатяват, където са разбирани и контролирани. Сетих за една древна индианска поговорка, която ще перифразирам в навски стил.

Във всеки човек има три вълка – един добър, един лош и едно тъпо копеле. Кой ще дадделее? Когото нахраниш.