Отдавна се каня да драсна няколко препоръки относно ефективни техники за възпитаване на деца, та най-после сядам (по-скоро лягам) да обобщя наученото през последните три години в една от най-добрите катедри по педагогическа психология в Щатите. В долните съвети няма мнения, те са базирани в голяма степен на емпирични изследвания.

Трудно е да се обобщят изследователските открития в областта, защото децата в различни възрасти имат различни когнитивни способности и възприемат света своеобразно. Затова ще дам някои общи съвети, а където е възможно, ще посочвам възрасти (нищо, че не е културно да се сочи). За целта ще използвам факти от три теоритични области – психология на развитието (constructive-developmental theory, Robert Kegan), теория на самоопределянето (self-determination theory, Deci and Ryan) и мотивационни теории (intrinsic and extrinsic motivation). Поради блоговия си формат, това есе неизбежно е повърхностно и фрагментарно. Но пък след тази констатация поне няма да останеш с излъгани очаквания.

Еволюция на съзнанието и когнитивните способности

Човешкото съзнание еволюира от момента на раждане до смъртта. Етапите на развитие варират между четири и осем според различните теории. Аз лично харесвам най-много теорията на харвардския професор Робърт Киган, която се базира до голяма степен на класическата теория на Пиаже и препокрива основните етапи в теорията на Кен Уилбър. Идеята е, че на всеки етап от развитието на съзнанието човек конструира света и интерпретира преживяванията по качествено различен начин. В този смисъл, основно правило във възпитанието е да знаем, че децата възприемат света различно от възрастните. Те мислят конкретно (буквално) и чак към 12 или по-късно започват да развиват абстрактно мислене. В този смисъл децата не са рационални същества с аналитични способности, така че не се опитвай да им обясняваш като на зрели хора какво трябва и какво не трябва. Дори в пубертета, младежите са на различен когнитивен етап на развитие от възрастните и не можем да очакваме от тях да виждат света както ние го виждаме или да разбират безпроблемно езика ни (те влагат различни значения в нашите понятия).

 

 

Най-добрият метод на възпитание за всяка възраст е да си добър модел за детето си, така че то да попива примера ти в ежедневното общуване. Това не пречи да му обясняваш разни неща от живота, но се опитай да ги изразиш на детски език, чрез конкретни, образни примери, с помощта на игри, приказки, алегории и т.н., или на младежки език в контекста на нещата, които са интересни на тийнейджърите (секс, популярност, независимост, търсене на идентичност). В този смисъл е добре човек да знае, че децата, особено под 5-6 години, са в голяма степен невербални същества. С други думи те не толкова слушат, колкото попиват сигналите на тялото, интонацията и т.н.. Дори да не се обръщаш конкретно към тях, те усвояват и имитират поведението ти, така че си помисли за това следващия път като се караш мъжа си или се оплакваш от битовизмите в тяхно присъствие.

Тийнейджърите пък претърпяват когнитивна трансформация, която ги кара да преживяват света много повече емоционално, отколкото рационално. В този смисъл не е добре да подхождаш към сина или щерката си нравоучително и дидактично (демек да им даваш акъл и да размахваш пръст), това само ще засегне гордостта им и изграждащото им се чувство за самоличност. По-добре ги интегрирай в света си като им споделяш лични неща, изграждаш общи хобита и интереси, които да ви свързват в прекарано заедно време. Накарай ги да чувстват, че имат твоята подкрепа и доверие (винаги с едно наум срещу злоупотреби:). Така те сами често ще идват за съвет или пък ще можеш да им дадеш мнението си завоалирано, в контекста на небрежен разговор или чрез някаква историйка за други хора.

Все пак, когато е нужно да се наложи някоя забрана или ограничение, е добре да се дава обяснение защо конкретното нещо не е правилно или ограничението е наложително. Ако това се компенсира с някакво алтернативно удоволствие или конкретна полза, ефектът ще е още по-голям (тоест няма да има сръдни и мрънканици в твоя посока). Малко родители се сещат да дават обяснения на децата си, което само ги дистанцира от тях.

Както вече споменах, децата на всяка възраст са емоционални, а не логични същества. Те нямат още изградена способността да мислят в перспектива (и 33 годишният ми съквартирант я няма) и често биват движени от импулсите, желанията и нуждите си. Ако те не бъдат задоволени на момента, реакцията е емоционална и вината често се стоварва върху теб (поради неумението им да разграничават резултатите от намеренията ти).

Друг фактор свързан с еволюцията на съзнанието е, че децата са аморални същества и тази липса на морал намалява постепенно с израстването до към 20, когато младежите влизат в етапа на социално приобщаване, където водещи са не импулсите или желанията, а социалните норми и чуждото мнение. Е, при някои този етап никога не се случва (за справка виж 90% от българските политици). Децата нямат изградена съвест или суперего (Фройд), което да контролира импулсите им, както и когнитивни способности за наличието на морал. Затова един родител винаги трябва да помни, че всеки човек минава през тези няколко етапа на морално и когнитивно израстване, и да не очаква прекалено много от децата си, както и да не ги съди и наказва от своята по-еволюирала фаза на развитие. Примерно, когато едно дете открадне нещо от магазина (всъщност, ако не краде, значи му има нещо), то няма умствените способности да заеме позицията на ‘другия’ и да си даде сметка за негативните последствия за магазинера (или срама на майка си, ако тя разбере. Аз като малък бях най-върл лъжец и крадец). Детето (и в късните тийн години) мисли от позицията на своите нужди и желания. То е егоцентрично в смисъл на това, че светът му се върти около непосредствените импулси и нужди. Всеки родител трябва да знае, че това не е аномалия, която трябва да се поправя (детето е ‘лошо’ или му липсва възпитание), а е съвсем естествен етап в развитието на всеки човек. В този контекст родителят трябва да познава добре детето си и да умее да заема неговата гледна точка. Както казват на Изток, една майка трябва да може да бъде и майка, и дете. Децата имат свой език и своя логика за нещата, които еволюират с порастването. Да говориш на детето на неговия език, да разбираш и цениш позицията му, е най-добрият начин да изградиш трайни и продуктивни отношения, базирани на доверие и обич. В случай на конфликт (например, ако разбереш за кражбата в магазина), няма смисъл от размахване на пръст и осъдително отношение. Ако пък му удариш шамар (което в много ситуации има положителни ефекти), му обясни защо си го направила.

Важно е да се разбере, че ранни псевдо-проблематични ситуации като нощно напикаване, страх от тъмното и от чудовища, и по-късни такива (в пубертета) като очуждаване от родителите, са закономени симптоми в еволюцията на индивида, които имат своето рационално обяснение. Тук нямам място да влизам в подробности, затова само ще спомена, че голяма част от подобни псевдо-проблематики са съвсем здравословни в контекста на развитието на детето и трябва да се приемат с разбиране от родителите. Само когато подобни симптоми не отшумяват навреме, а затормозяват детето и спъват комуникацията му със света, те се превръщат в патологии, които изискват намеса.

Теория на самоопределянето

Децата, както и всички хора, имат три основни нужди: нужда от (усещане за) контрол над обстоятествата, чувство за компетентност – в конкретна област и по принцип, и нужда от интимност (в широкия смисъл на думата) и принадлежност или с други думи потребност да общуват и да се чувстват част от група или от връзка с даден човек. Опитвай се да стимулираш всяка от тези нужди. Например давай възможност на детето да опитва различни занимания и подкрепяй интереса му в онези, които го влекат, за да се почувства компетентно в тях. Давай му избор за различни неща, допитвай се до мнението му, хвали успехите му, превръщай неуспехите му във възможности за развитие, внушавай му, че успехът е въпрос на постоянство и усилия, а не толкова на вродени умения, приобщавай го към приятелите си, обсъждай с него семейните въпроси, поощрявай общуването му с връстници чрез колективни спортове, хобита и др., поставяй му предизвикателства, така че да може да се докаже и да си изгради чувство за компетентност, делегирай му отговорности. Всяко от тези неща развива някоя от тези три нужди. Разбира се, това изреждане е доста повърхностно (за всяка от тези препоръки може да се влезе в детайли), но пък и блогът не е място за подробни научни трактати. Ако някой има конкретни въпроси, ще се радвам да му кажа да си гледа работата ;) в коментарите или на navivonavi@abv.bg

 

Както казва един от класиците в областта, Ерик Ериксон, ‘степента на автономност, която родителят дава на детето зависи от чувството за собствена независимост на родителя’. Родителите, които имат изградено чувство за самоличност и смисъл в живота нямат нужда да обсебват децата си и да изграждат чувството си за смисленост върху отношенията си с тях. Тези, които нямат пълноценен Аз и чувство за автономност често задушават децата си с прекалена подкрепа и загриженост (изпълнена с безпокойство). В другата крайност пък ги ограничават откъм възможности за автономност, изискват прекалено послушание и ги наказват прекалено сурово (често със студенина и налагане на чувство за вина). Подобни отношения лишават децата от еволюционно необходимите периоди на диференциация от родителите в търсене на собствена идентичност, независимост и отговорност.

В този смисъл родителството изисква съчетаването на две почти противоположни роли – тази на приобщаването (интегрирането) и тази на разграничаването (отдалечаването) на детето от родителя. Еволоцията на индивида е поредица от процеси, насочени към интеграция или към диференциация. Един родител трябва да знае как да улеснява тези процеси в точните моменти. Това обяснение звучи абстрактно, затова с прости думи то означава, че родителят трябва да бъде приемащ, но не обсебващ, даващ опорна точка (чувството, че детето може да разчита на него), но и оставящ детето да се справя само и да се сблъсква с проблеми. Както вече споменах, двете негативни крайности са обсебващи родители, които гледат детето като в саксия, задоволявайки всичките му нужди (често за сметка на своите) и непозволявайки му да се сблъсква с „проблемни” ситуации, или пък незаинтересовани родители, които не проявяват разбиране, не участват във вътрешния свят на детето (а просто задоволяват физическите му потребности) и са ангажирани със задоволяване на собствените си желания.

Теория на вътрешната и външната мотивация

Вътрешната мотивация се изразява в самото удоволствие от дадена дейност и води до висок интерес, постоянство, отдаденост, повишена трудоспособност. Тя е характерна за децата в предучилищна и начално-училищна възраст. Те са любопитни, търсещи, старателни, искащи да учат. Не се сравняват толкова с другите, колкото искат да зарадват възрастните и да задоволят любопитството си. Външната мотивация пък се базира на фактори като награди, одобрение от околните, похвали, висок статус сред връстниците, високи постижения, сравнение с околните. След 6-ти 7-ми клас настъпват промени, свързани с търсенето на идентичност, които правят децата силно зависими от утвърждаващи качествата им резултати (симпатията на връстниците им, добри оценки, да са пред другите в различни показатели, и т.н.). Тази външна мотивация често води до стрес и до претупване на учения процес. Ученето става средство за изкарване на оценки и постигане на привилегирована позиция, вместо инструмент за себеразвитие и извор на удоволствие.

Има няколко начина да се стимулира вътрешната мотивация за учене, работа, развитие и т.н. Наблягай на фактори, които да провокират интереса на детето; така че то да прекара повечко време в определената ситуация/дейност. Вътрешната мотивация идва с опитността и чувството за компетентност. Събирай го с връстници с опит в даден спорт/изкуство/наука, които да го запалят по темата и с които може да се забавлява конструктивно. С други думи търси подходящи модели на поведение, които да го вдъхновяват.

Можеш също да се възползваш от положителните страни на външната мотивация – покажи му как чрез полезни занимания може да изпъкне сред другите, да бъде интересен чрез знанията си, предлагай му повече свобода или желани придобивки в случай, че си изпълнява задълженията и обещанията и т.н. Някои педагози препоръчват сключването на вид договор с подрастващите, чрез който да им се възлагат права и отговорности, като правата зависят от спазването на отговорностите. Така дъщеря ти няма как да ти се сърди, че не й позволяваш да стои до късно на някой купон, ако не си е написала домашните или оправила стаята. Това зависи от нея. Все пак се опитвай да не предлагаш награди (и не дай си боже пари) като мотивация за процеси (примерно четене и учене), които трябва да бъдат базирани на вътрешна мотивация. Също така не прекалявай с наблягането на оценките (които са си чисто външен показател), защото така ще демотивираш детето да учи за удоволствие. Показвай му, че добрите оценки са в негов интерес (в контекста на бъдещо кандидатстване и кариера), но сами по себе си не индикират кой колко е умен. Целта е детето да набляга на вътрешни фактори като това колко усилия е положило и какви учебни стратегии е използвало (това са неща, които могат да бъдат контролирани и подобрени), вместо да смята оценките за показател на умения. Често се случва децата да решат, че просто са глупави или нямат нужните качества (любим пример е математиката) и да спрат да полагат усилия поради вярата си, че усилията няма да променят ниските им оценки.

За обобщение, обръщай внимание на какъв етап е детето в развитието си – дали набляга на връзка с родителите (с потенциална опасност от зависимост) или на независимост (с потенциална опасност от очуждаване). Добрият родител трябва да балансира тези два процеса и в обичайните моменти на бунт или дистанциране в пубертета, да продължава да бъде потенциална опора за детето си (за в случай, че я търси). След като си извоюват желаното чувство на независимост, децата отново стават близки с родителите си.

Работи с естествените нужди от контрол, компетентност и принадлежност. Ако градиш общуването с детето си на базата на тези нужди, отношенията ви ще са градивни и трайни. Давай избор, не пести похвали за добри резултати или усилия (хората често забравят да обръщат внимание на хубавите постъпки, а винаги порицават лошите), поощрявай социалните контакти. С това няма как да сбъркаш.

Опитвай се да изграждаш вътрешна мотивация на детето за важните неща в живота като учене, четене, спорт, работа, изкуства. Така тези продуктивни занимания ще го съпътстват през целия му живот и ще му бъдат извор на енергия и пълноценност. Използвай гъвкаво и с мярка наградите и обещанията (които винаги спазвай) в случаите, когато вътрешна мотивация липсва.

На последно място никога не забравяй, че ти си основният модел на поведение на детето си. Няма как да очакваш от него да не пуши, ако си пушач, колкото и да му го натякваш, или да чете книги и да се интересува от знания, когато ти прекарваш свободното си време пред телевизора или в празни приказки и клюки със съседката. Най-добрият начин да възпиташ пълноценно детето си е като ти самата имаш пълноценен начин на живот, от който то да се чувства пълнокръвна част.

След толкова сериозности отивам да пия един Джак, а на теб поздрав с тази мъпет бохемска рапсодия.

   

Три седмици тази тема не ми дава мира и стисках палци да напишеш нещо такова,дори миналия ден като ти пратих пожелания в края на "кънките" Това ми беше в главата.Днес погледнах и онемях...Нямам време сега да чета,но много благодароцелувки, трифонозарезански и светивалентински пожелания и най-вече прошка(това всичко за утре- 14 февруари : 3 в 1) от кака ти Ани.Като прочета ще се вкл. пак.

Навчо, благодаря много! Сядам да чета и да си записвам въпросите :D. Надявам се, че не те затрудних много ако ли не прощавай! :) Уф да му се невиди, на теория всичко звучи песен, но само колко е трудно на практика. Сега ще почна да си блъскам главата - няма някаква си детска педагогика да ми се опре.

Поздрави, оставям те, че работа ме чака :)

да.

имам един приятел който казва...преди да имам деца имах чудесни теории за възпитание,сега имам близнаци :) познайте кой кого възпитава :)

твоят приятел е абсолютно прав :)))
Само искам да вметна от опит (като дългогодишна учителка): някои деца не случват с родители, защото последните се оказват много неподатливи за възпитание или превъзпитание :(
Иначе Нав почти успя да направи от мен човек, но има още да се копае (щото ако само той копае, а аз гледам няма да има реколта).
Поздрави !

Това, което казваш е наистина така и е страхотно, че има такива като теб, които са го осъзнали и приемат децата си по този начин. Всъщност децата се раждат понякога по-знаещи от нас и биха могли да ни бъдат страхотни регулатори, стига да се вслушваме в тях. Моите деца в това отношение са безкомпромисни. Ако съм на правилна посока веднага получавам онзи поглед, усмивка, прегръдка, обичам те, мамо. Ако нещо сгафя или пък съм крайна, го разбирам още по-бързо - баткото се сърди, а малката без абсолютно никакви задръжки ми веднага ме квалифицира "лоша майка" или пък "луда майка". Раз, прас и край. И ако искаш да се разбираш с тях започваш да мислиш, променяш някои неща сменяш подхода и т.н. В крайна сметка аз съм на мнение, че деца и родители не се събират току така заедно, а за да се научат взаимно на нещо и да продължат нататък. А пък с чудесните теории на приятеля на алексис се посмях от сърце, защото и аз имах един наръч с такива.:))

Поздрави Руми

Като чета горното и аз, като колежките по-горе, спонтанно вадя химикала за да водя записки. И веднага стигам до велико прозрение - "децата в различните възрасти имат различни когнитивни способности". А аз се чудех защо тригодишната ми дъщеря не разбира днес вчера ли е или утре.
Продължавам нататък и ... о не...Това наистина е прекалено. Ама разбира се, как не сме си дали наистина сметка досега, че за възпитанието на детето примера на родителите е най-важен. В този смисъл, Руми, за "лудата" майка дъщеря ти знае вероятно от тате, който, не се споменава в разказа или от някой друг наоколо...
Но тая наука ме измори и засега заравям химикала...

БА

Духовното възпитание е грижа на бащата, а телесното израстване - на майката.
Съветвам всички настоящи и бъдещи майки да предоставят записките или копията от този постинг на родител - настоящ или бъдещ - от противоположния пол.

Много обичам да ме иронизират, но е жалко, че не съм успял да предам по-дълбоко и конкретно послание от "децата в различните възрасти имат различни когнитивни способности". Това и баба го знае, дет се вика. Но това, което знаят много малко хора е какви са конкретните когнитивни различия и как детето вижда света на всеки етап. За незнаещите остава само иронията, че тези неща и баба ги знае.

Феликсче, радвам се да те видя отново тук. Пращам ти няколко въздушни целувки и един въздушен стриптийз :)

Благодаря на всички за включването. Надявам се да съм бил поне малко полезен.

Поздрави и песни :)

Мисля,че възпитанието на децата е най-голямото предизвикателство ,защото ако детето е било желано,то е обекта на най-голямата възможна любов.От това идва и сложнотията.Мислим, че сме подготвени,подминаваме с насмешка разните писания по темата, с удоволствие даваме съвети на приятели,но когато трябва да действаме забравяме знанията.За себе си разбрах, че търпимостта( да изслушаш, да не реагираш светкавично с отрицание, да преглътнеш родителското си его ) е по-важна дори от любовта,която е обсебваща и задушаваща и закриляща и потъпкваща индивидуалността.Старая се да не ,,обтягам струната",за да не се ,,скъса" ,но и да не е хлабава, че няма да свири.Не винаги успявам,но се усещам и не се срамувам ако трябва да се коригирам,дори на моменти да обявя капитулация.С една дума - зор!За това ,благодаря Нав, четох с удоволствие, подсети ме за нещо и успях да реагирам адекватно в трудна ситуация на 16 г. ми дъщеря.

:))

Един човек в тоя блог, когото да ми е интересно да чета!
:)

Радвам се, че ти допада тук. Блог.бг като цяло е доста боклучаво място. Добрите блогъри обикновено стоят далеч от масовката и си имат лични страници.
Ти така ли се казваш или това е ник? Кефи ме :)

поздравление за усилията.
Все пак, за да не си голословен - ти имаш ли деца, а ако нямаш, не смяташ ли, че е малко прекалено да даваш съвети как се гледат деца.

Още нямам деца, иначе едва ли щях да имам време да защитавам докторат. Но пък едно от най-важните неща, които научих през годините е, че никога не трябва да си вадим генерални изводи от единични случаи (примерно моите деца). Статистиката е по-добрият източник на информация. Горните съвети не са мнения, а резултати от научни изследвания. Освен това те не са ексклузивно насочени към възпитаване в семейството, а са общи педагогически техники, използвани често в училищна среда.

Поздрави.

Аз също много обичам да ме иронизират. Още повече обаче харесвам аплаузи, но все се надявам моралното ми и когнитивно израстване да уталожат тези ми суетни желания.
А иначе е вярно, че баба ми много знае. Като я питам за науката ми казва, че не била за всеки. Запитах я за когнитивните способности и еволюцията на индивида, а тя ми се усмихна благо и вдигна напръстничето с черничевожълтата течност за да ми каже: "Наздраве, бабе!"... БА :)

Ако ме беше чел/а по-подробно, щеше да знаеш, че съм съвсем наясно с елементите суетност и жажда за аплаузи в характера ми, даже често са обект на автоирония. Все пак, не мисля, че някога са надвишавали здравословната доза.
Тъжното е, че не виждам как мога да използвам коментара ти по градивен начин.

Нямам желанието да поддържам подобен спор. Не съм "те" чел/а по-подробно, по-скоро се запознах с това, което пише тук и се радвам, че елементите суетност и жажда за аплаузи са ви ясни и озаптени (въпреки, че това не винаги личи от малкото прочетено от мен). Аз лично не смея да твърдя това за себе си, макар че копането в тази нива продължава.
Когато говорим за скромните ми коментари, те не можеха да бъдат кой знае колко по-различни от това, което са. Макар направеното в началото на постинга признание, че темата е отразена "повръхностно и фрагментарно", претенцията й за научност събуди у мен искренни усмивки.
Имах очакванията, по-скоро ми се искаше, да намеря по-сериозни и практични изводи по тази нелека тема, а не студентско обобщение на теориите на няколко работили в тази област специалисти. Може би на друго място и в друго време сте в състояние да ги направите...
БА :)

Е, блогът не е място за научни конференции, нито е другарски съд, за да даваме категорични присъди.
Това според мен е начин за обогатяване, хубави емоции и споделяне между хора, които мислят по сходен начин.
За търсещите винаги има достатъчно книги в библиотеките.
Поздрави!

П.П. Винаги има и хора, които предпочитат някой да им даде наготово сентенцията от 10-20 книги наведнъж :)))
Един блог не може да удовлетвори очакванията на цялата аудитория. Всеки ще вземе от него толкова, колкото може да поеме и толкова, колкото сам пожелае!

Не мислех да отговарям повече, но последния коментар добре отразява позицията ми и ме зарадва с позитивния си тон. Наистина блогът е място, което има своите доста тесни параметри и постингите са съобразени с тях, което често прави по-сериозните текстове опростени и повърхностни (което е неизбежно с оглед на аудиторията). Целта тук е по-скоро да се запали интерес с обща информация, а не да се дават изчерпателни отговори. Този постинг не прави изключение, което съм посочил изрично в самото начало. По повод обвинението в ненаучност на текста, съветите се базират изцяло на емпирични изследвания. Може би анонимен # 20 не прави разлика между ниво студент и ниво докторант. Последното се базира на четене на научни статии по 6 часа на ден и работа с известни специалисти в областта.

Хубаво написано! Не е нужно да е "нАучно" написано, за да е достатъчно ясно, за какво става дума. За мен лично, като човек който е изчел доста по тази тема от психолози, педагози и всякакви специалисти, най-важното е да наблюдаваме детето си и да намерм начин хем да възпитаваме, хем да не загубим негована индивидуалност. казвам това, защото много родители се опитват да направят децата си или като самите тях или да ги "моделират", както те преценят - голяма грешка! Всяко живо същество има своя индивидуалност, въпреки, че притежава генетичният код на родителите си и ние сме длъжни да се съобразим с това. А иначе малките деца са с конкретно образно миклене и това ги кара да копират всичко, което видят - идеята е да запазм частица от тоз начин на мислене и да му помогнем да започне открива само желанията в себе си и да ги казва.
Спирам до тук, защото мога да изпиша много. Ще завърша само с едно изречение: Родителят възпитава най-добре и най-правилно, когато освен авторитет той има търпение и желание да бъде и наблюдател.

Благодаря за смисления коментар. Абсолютно съгласен с казаното. Остава и да успея да приложа тези принципи в бъдещата ми преподавателска кариера.
Поздрави :)

Има ли шанс да намеря равновесие между това да съм достатъчно строга, за да рабере 2-годишният ми син, че съм сериозна, а не си играем и това все пак да съм и достатъчно сдържана, за да не хълца и да не се стряска, когато му правя забележка и казвам кое е хубаво и кое не; как хем да бъда `авторитет`, хем да не бъда; че ще прави бели-ще прави, ама все пак... или много бързам - може би трябва да е по-голям? Кога едно дете започва да осъзнава кое е редно и кое не или трябва да е като дресурата на животни-казват, че не разсъждават, не осъзнават, защо има награда или стоиш гладен, а просто заучават вариантите??? И друго как да обясня на някои хора, че като кажеш на детето да не плаче или пищи става точно обратното; че като прекалиш с високия тон и то отговаря с каквото може и прави на инат... Благодаря!

Мда, на двегодишно дете е грешка да му се обяснява като на възрастен. То си още животинка и няма изградена рационална мисъл. Не мога да дам професионален съвет за възпитаване в тази възраст, но мисля, че строгостта трябва да е умерена и придружавана от демонстриране на обич и подкрепа възможно най-често. В смисъл, че когато се налага, бъди строга, защото детето в тази възраст трябва да бъде обусловено (дресирано) като животинка. От друга страна му създавай усещане за сигурност и опора. Важно е да позволяваш на детето да поема рискове и да изследва света самостоятелно, без да му помагаш непрекъснато, но с идеята, че ти, като майка, си опората, към която може винаги да се завърне за помощ.
Надявам се да съм поне малко полезен :)

Благодаря отново-все пак значи гледам в правилната посока, сега остава да `превърна думите в дела`!!!Леле-не е лесно-поне за мен-особено когато оставам сама с двамата-другият симпатяга е на 6 м.:). Обаче щом съм се хванала на хорото ще го изиграя докрай!!!Дай ми, Боже, сили и търпение:)))) Шегата на страна-трудно е, но си заслужава! Всичко добро.
Анонимен 25