1. В каква насока човек трябва да търси своето начало?

Хората живеещи във фината реалност могат да се асоциират с другите, да изживяват така нареченото планетарно съзнание или единство с живота и проявленията му, да усещат фините енергии в останалите зад повърхността на телесното. Такива хора са екстатични, защото са в постоянна връзка с живота и са извън илюзорната реалност на желанията, фалшивите нужди на егото и робството на условностите и масовата култура. Те живеят в блаженство (по ми харесва думата bliss), защото виждат всяка ситуация, предмет или човек като част от съвършенството на Живота.

И така, да се върнем към Аз-а и да видим къде се вписва в тези реалности. В горния контекст можем да определим Аз-а като проявление в грубата реалност, но не и в останалите две. В материалния свят Аз-ът е полезен, но прекалената идентификация с него ни лишава от даровете на останалите реалности. По тази причина множество духовни традиции говорят за трансцендиране (надрастване) на Аз-а и по-специфично за класическия еволюционен процес на диференциация и интегриране. С думи прости това ще рече да надраснем Аз-а, но да го интегрираме (най-вече хубавите му страни) в по-висшето измерение, до което достигнем.

От психологическа гледна точка също има доказателства за несъстоятелността на Аз-а (да не се бърка с его-то на Фройд). Доказани са само няколко качества на характера, които се дължат на гени и се запазват трайно през целия живот (и то в съвсем скромна степен на постоянство). Повечето характеристики на индивида са продукт на средата – от качеството на хранене до различните психологически влияния от околните. В една от любимите ми книги – The Embodied Mind – Франсиско Варела (водещ биолог и психолог), Елинор Рош (само водещ психолог) и Еван Томпсън (просто психолог) предлагат множество научни доказателства за несъстоятелността на Аз-а. Прост пример е това, че с подходящи техники, например невро-лингвистично програмиране, можем да променим съзнанието на даден човек дотолкова, че той да няма нищо общо с предишната си индивидуалност. Ако се замислим, дори хората с обикновен живот се променят значително с годините, като често в интервюта (към експерименти) отричат да са мислели по определен начин в миналото, въпреки че това е документирано.

И така, да се върнем към въпросите. Не мисля, че съществува уникален личен Аз отвъд конфигурацията от натрупани външни влияния. Същевременно вярвам в душата като индивидуална енергийна вибрация, прозилизаща от общия първоизточник на сътворението. Тези две изречения са в абсолютно противоречие, затова ще пологорействам още малко по темата. Аз вярвам в еволюцията на съзнанието и душата. На нисшите етапи душата е зависима изцяло от моделиращите влияния на средата. С израстването й настъпва момент, в който се образуват стабилни енергийни конфигурации, които дават възможност на съзнанието да моделира средата. Зрелите души достигат до ниво, където могат да манипулират реалността до степен на паранормалност, както и да не се поддават на контекстуалните влияния. В този смисъл въпросът за ‘съотношението между най-съкровения Аз и наслоените върху него влияния’ е безсмислен, защото тази конфигурация е строго индивидуална и зависи от еволюцията на конкретния индивид.

С това мисля отговорих на последните три въпроса, така че остана само ‘В каква насока човек трябва да търси своето начало?’ Този въпрос е типичен за ретро-романтизма, еко-феминизма и анти-индустриалните нео-русоистки призиви ‘Назад към природата’. Уилбър е отделил доста страници в Sex, Ecology, Spirituality, за да покаже погрешната логика в основата му. Всяко подобно ‘назад’ към някакво идеализирано ‘начало’ е еволюционен регрес, който не води до нищо градивно. Посоката е единствено напред към по-висши етапи на съзнанието. Илюзията за началото идва от така наречената пред/транс логическа грешка или склонността на много ‘духовни романтици’ да бъркат предрационалното ниво на детето с трансрационалното ниво на мъдреца. Погледнати отстрани като поведение двете често изглеждат идентични, но всъщност разликата е титанична. При мъдреца всяко действие е осъзнато и базирано на съзнателен избор – спонтанността му, екстатичността му, свободата му от условностите и потапянето му в нещата са продукт на разбиране, докато при детето същите тези действия са неосъзнати и неконтролируеми с произтичащите от това обратни страни като несериозност, безотговорност, жестокост, аморалност, егоцентричност и т.н. Предрационалното детето и трансрационалният мъдрец си приличат само на повърхността, докато всъщност ги дели бездна в еволюцията на съзнанието. Детето е по-близо до първоизточника от рационалния възрастен и затова често го възхваляваме. Но завръщането към първоизточника (каузалната реалност) може да стане единствено с израстване напред. Добра аналогия е пътуването около оста на земята, където пристигаме на същото място, откъдето сме тръгнали. В началото на пътуването изглеждаме измамно близо до финала, но пътуването е възможно само напред и трябва да извървим целия път, за да завършим трансформацията на душата.

* Множество експерименти показват, че елементарните частици общуват по между си по-бързо от скоростта на светлината, сякаш за свързани директно отвъд материалното пространство.