Прочетен: 3582 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 19.05.2017 00:17
Ето, тази нощ се случи пак. Станах сепнат от оглушителен шепот, вътрешна нужда, която ме търси. Сипах си от ракията на Джак и в тишината се замислих за онова, за което е мислел и Хенри. Замислих се и си признах нещо. Въпреки лукса на живота ми в Америка, в сърцето ми зее дупка. А от дупката крещи жажда за онези дълбини на приятелството, които останаха в България.
Да имаш наоколо си хора, с които да можеш да бъдеш себе си отвъд преструвките и социалните сравнения, с които да споделяш вълнения и да доизмисляш света…
Седим с Веско и мълчим заедно. Усмихваме се, защото гледаме в една посока, делим един и същ кеф да си жив. Друг път играем баскетбол в Бастилията. После филм на Ким Ки-дук, бистрим го до сутринта. Каквото и да правим, усещам вибрациите на душата му, всяка негова мисъл и чувство са мои.
С Нено се разхождаме из стария Пловдив, по мостове и махали. Разказва ми за тайствата на Тай Чи, за страстта си към Тарковски, за Мача*. И всички неща са море, защото го вълнуват. Аз отпивам от това вълнение и по мен се разлива тръпка.
Ники ми се обажда просто така, за да ме чуе. Радвам се, че го има, някъде там на другия край на света, който е тук, защото топлотата му стопява разстоянията. Тя е туптене в мен, част от усмивката ми. Затова му пиша дълго писмо на ръка. Пиша го на крак. Заради играта на думи.
Тези приятели са звезди на небето ми, които гледам нощем със затворени очи. Пътувам по техните орбити, населявам планетите им, а те изпълват моя космос с присъствие. Не съм сам. Споделен съм. Някой ме гледа от другата страна на мирозданието.
Излишно е да бъда вярващ. Аз знам, че моята вселена е разумна.
* Не мача Ботев – Левски, а чая Мача, използван в японските чайни церемонии и чудотворен за психето и сомата.