Тук ще продължа темата за пътуването от предния постинг. Харесвам онези книги и филми, в които движението се случва в дълбочина. Примерно в ‘Лента’ на Ричард Линклейтър трима души седят в една стая през целия филм, динамиката е изцяло вътрешна, едно пропадане в дълбочината на душата, шеметно като скок с парашут.
В ‘Историята на Стрейт’ на Дейвид Линч пък старец тръгва да се сдобри с брат му, който живее в съседния щат (над 500 км) и избира за превозно средство стара косачка за трева. Пътува над три седмици с пет мили в час, което му дава възможност да пропътува вътрешно и разстоянието към прошката, приемането и обичта. Забележителен филм.
Някои книги, в които пътят криволичи едновременно през пространството и през душата са ‘Тримата влъхви’ на Мишел Турние, ‘Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет’ и ‘Лайла’ на Робърт Пърсиг, ‘По Потя’ на Керуак, ‘Художникът’ на Уилям Уортън. Обичам подобни пътувания. Аз самият пътувам така чрез думите в неща като Гор, Безсмъртие, Отвъд облаците, Дзен на конското лайно, Разходка с Дин, Италия. Ето и още нещо от старите ми пътешествия в нещата.
С вечно чезнещ дъх и очи, слети в пориви, вървя като Антей, дете на Посейдон и Гея, поглъщам света. Ходенето, тази вечна динамика, наситена със затичвания и опиващи почивки, ме придвижва в себе си. Нещата не се повтарят, все новото е пред сърцето ми. Онази свежест, пречистваща ме от умората.
Радостта е подвижна нимфа. Предпочита изворите и чешмите, пред водата в корито. Илюзия е да я хванеш. Тя сменя формата си като облак. Затова видя ли я в ръцете си, я подхвърлям към света и се променям с нея.
Това мое сърце как тупти. Напред, напред, все повтаря в различна октава. Краката ми следват пулса на земята. Неизчерпаем е копнежът да живея, да опознавам. С несекващата симфония на света около мен, с картините по хоризонта, играта на емоциите, как мога да не съм щастлив. Това разнообразие е пълно. Събрал съм се с добра компания.
Падащите листа са сълзите на гората. Сълзи на изживяна радост. В Природата няма нещастие.
Искам и аз да мога да се разлея като това езеро. Да прегърна поляните и цветята им да ме обагрят с аромата си, да ме превърнат в чай. После дълго ще чувствам вкуса им в устата си. Това ще е багажът ми. Всичко свое нося в себе си.
Излъчвам сладост. Аз съм кошер. Мечтите ми, като пчели, събират мед. Мога да нахраня нищетата на света, да подсладя горчивината му. Отпийте, освободете ми пространства. Така ще мога да мечтая още. Нека не общуваме с думи, а с вкусове. Поднесете ми устните си, ще ви ги върна настръхнали.
Косата ми пълзи като бръшлян. От нея също черпя сила. И мога да убия лъв с ръце, да смачкам Фарисеите*. Ток минава през мускулите ми. Чувствам толкова сила, че съм безсилен. Не се сърдете, ако стъпча цветята ви, имам нужда да тичам.
Отпивам къс кристален извор. Тази глътка е свещеният Граал. Само първата глътка е Той. ‘Втората е самотата’. По тялото ми се разлива нов живот. А казват, че амброзията е измислица.
Начупените форми на далечните планини са йероглифи. Съзерцавам ги. Какво ли послание е скрито в този най-стар завет? Ще разбера, ако тръгна към тях, ако ги изживея.
Вижте как се возя на Земята, като на въртележка. Вися отдолу. Махам ви ухилен. Завъртете погледа си, споделете забавлението. Не искайте от мен да бъда отговорен, ‘на скейтборд не може да се внимава’*.
*В легендата Самсон смачква Филистимците, но на мен Фарисеите по ми харесват за мачкане.
* Едно хлапе
НО КОЙТО Я НАМЕРИ В ДВОРА
И СЪБЕРЕ РАЗРЯЗАНИТЕ ПОЛОВИНИ
ЩЕ СЪБЕРЕ ПАРЧЕНЦАТА ОТ ГЛИНА
И НОВА АНФОРА ЩЕ ВИДИ-НЕОТКРИТА
И ВИНО ОТ ЖИВОТА ЩЕ ОПИТА
ЩЕ ПИЕ ВИНО ДО ЗОРИ
НА ДИОНИСИЙ НОВИТЕ ИСКРИ.
ВКУСИ И НАСЛАДИ СЕ !
Стара традиция в училищата е ученикът да подарява ябълка на учителя. Може би за да му напомни, че и двамата учат. Или за да засвидетелства осъзнаване на причините да учим.
Благодаря за ябълката, ще я изям и мляскайки ще опознавам ))