„Бяха ни обещали, че ще заровят дървото на злото и доброто. Че ще прогонят тираничното благоприличие и робската предпазливост, за да покажем най-чистата си любов.“

Артюр Рембо, „Утрото на опиянението“

С Кайо се запознах доста след върха на славата му. Веднага си паснахме и започнахме да си довършваме мислите. Той вече не пиеше, не пушеше и не гонеше фусти. Изглеждаше улегнал, спортуваше, правеше йога. Изчетох му няколко книги набързо. Ето това е добър писател, казах си. Осемдесет процента от нещата му са истински мъдри, а останалите двайсет – пълни глупости. Изисква се буден читател, за да се различи едното от другото.

Като го гледам пиян и подпухнал по разни стари интервюта, почти ми е тъжно за него. Иглежда ми жалък. Бих му набил един боц в дирника. За да се стегне. Или за кеф. Но после си казвам, кой си ти, че да лепиш етикети като „жалък“. И веднага се сещам за онази порода хора на изкуството, чиято болезнена чувствителност ги кара да посягат към упойките (Модилияни, например, е бил постоянно пиян). Или пък за онзи тип съзидатели, които имат нужда от огромни амплитуди – падения и крахове – за да достигнат после висините.

Хемингуей, освен пияница, е бил и женкар. Джим Морисън е бил вечно надрусан, докато сърцето му не отказва на двайсет и седем. Моцарт са го търсели из бордеите преди концерт. Пикасо също е бил титаничен курвар. Ако обаче ти предложа негова картина, ще я откажеш ли заради това.

Но когато великите са си отишли и сме забравили пороците им, които са ни бъркали в еснафския джигер, помним само гениалните им творби. И ги превъзнасяме дори със срамни устни. Обикновеният човек живее в различен свят и трудно разбира природата на твореца. Истината е, че ако го няма творецът, с неговия стремеж към бунт и обновление, обществото ще изгние, ще стагнира и изчезне. Ценен трактат по въпроса е „Лайла“ на Робърт Пърсиг. Книга за една курва и правото ни да я съдим.

Въобще, ако ги нямаше алкохола и наркотиците, нямаше да го има и по-голямата част от изкуството. Човек има нужда да се изгуби, за да се намери по-истински, да умре, за да оживее с ново Аз. Всичко това го казвам от позицията на човек, който дори сериозен пушач не смогна да стане (пафкам си био тютюнче веднъж-дваж дневно). Като изключим пробване на туй-онуй, никога не съм имал сериозна консумация на нищо. Провалих се като пиянде след няколко години опити във Вегас. Не пуша трева, дето в Калифорния ми е легална. Не съм влизал в бардак и дори еднократен секс по купони не съм правил. Но пък аз съм си аз и не мога да очаквам всички да са естествено надрусани от радост като мен. Ето, чета го Кайо с неговата вечна мелодрама как да изтърпи туй ужасяващо и грозно битие, и сякаш наблюдавам различна форма на живот на далечна планета. Чужда ми е, но я рабирам. И уважавам съществуването й.

А защо Кайо е голям писател. На първо място заради липсата на поза. Това в България е забележителна рядкост. Ние сме малка нация и страдаме от неизчерпаем брой комплекси. При хората на изкуството, които обикновено са по-умни и чувствителни, тези комплекси са преекспонирани. Всеки се пъне да бъде оригинален, особено ако е от Каспичан или Мухово. Което го прави неестествен, помпозен. То не че да си от София прави някаква разлика. Аз израснах на пъпа на столицата сред гаменчета и надувки. Хората от малки градове са ми много по-симпатични. Та за липсата на поза. Кайо си казва, при това с емерсонова естественост, че понякога е човек слаб и лабилен. „Славата ме постави на колене“, сподели веднъж. На никакъв не се прави. Просто е какъвто е. Като дете. Като Пух Мечо.

На второ място, пак Кайо, е голям, защото е отвъд канона и структурите. От опит знам, че в наше село много от писателите (онези от Каспичан) са се хванали юнашки за канона и от познаването му извличат сила и самочувствие. Което ги прави посредствено затънали в него, предвидими и жалки. Големият писател знае как да изучи формата до такова съвършенство, че да може да я счупи и да си я реди в каквито ще (непроизволни) форми. Като един Майлс Дейвис. Или Ромен Гари. Както каза един професор по музика от Кралската музикална академия, „Трябва да научиш нотите, за да забравиш нотите.“ Но докато множество писатели са ги научили, само големите умеят да ги забравят, да нарушават правилата там, където е необходимо, да създават нови.

На трето място, Кайо е голям, защото е влюбен в литературата и изкуството. Обладан е. Като го четеш, не можеш да останеш безразличен към тях. Като велик сифилистик е той, модерен Ницше, който те прелъстява и ти предава треската. Творбите му са неизбродими галерии, сред чиито коридори ненадейно срещаш Борхес, Т.С. Елиът (между приятели ТиСи-то), или пък тумба стари майстори с бири в ръце. Въобще, патина и аристократизъм, като кралски сребърен сервиз.

На четвърто, Кайо пише с кръвта си, което ще рече без съображения за сигурност и бюджет по отбраната. Боли го него дедовия какво ще кажат хората. Даже някак му се иска да ги провокира да го мразят, за да се чувства по-автентично в маргиналиите на висшето изкуство. С две думи, той пише от невъобразима вътрешна нужда. Като дишането. Такова творчество няма как да е слабо, без значение от формата.

На пето място, Кайо владее магията на писането и неговите тайни. Ето ти една от тях. Добрият писател дава половината от историята, а останалата част я оставя да я доизмисли читателят. Той често пише двусмислено и противоречиво, така че читателят да се напъва да тълкува, да запълва празнини, да си представя вариантности.

„Всъщност знам защо не искам да ги назовавам [местата от книгата]. Ако ги напиша – ще направя разказа прекалено сух, документален. Ще извадя цялата му хубава основа от неяснота. На тая основа растат образите, създадени именно от въображението на читателя. Ако кажа името на лудницата, на реката, на държавата – хората ще си представят, ако са ги виждали, именно тях. И нищо повече.“

Из „Разкажи ми“

И на последно, може би, Кайо, с всичките му спорадични ексцесии, е много много истински човек. Жив, пулсиращ и свободен в своето разбиране и приемане на себе си. Това не може да се каже за всеки срещнат. Още по-малко за останалите, щото аз не се срещам с кой да е, хаха. Като общувам с него, се чувствам на излет – хлад ми е, свежест, ромон на ручей, зеленина. Да, зеленината тук-таме е мухъл. Но пък и мухълът си е съвсем на място (по сиренето, а не по месото).

Тук съвсем нив клин, нив крачол, ще се върна сто и петдесет години назад и ще ти разкажа за един подобен безделник-поет и пишещ с кръв чародей. През 1854 г., в едно затънтено градче на име Шарлювил, се ражда Артюр Рембо. На шестнайсет започва да пише поезия, която факсира на разни вече утвърдени поети като Пол Верлен. Прави силно впечатление на Верлен, който му праща знаменитото писмо с фразата Чок гюзел* и еднопосочен билет за Париж. Взима го да живее при него и силно бременната му жена. Скоро двамата стават любовници и водят див, безделнически живот, подправен с абсент и хашиш. При това го водят по всякакви кабарета и салони, където мастити и брадати интелектуалци (без брада не си съвсем баш), известни поети и там всякакви мухъли, се събирали помпозно да си четат засуканите по канона рими. Неведнъж Рембо скачал с люти ругатни и заплахи към тези традиционалисти, рязал им ненадейно брадите, или ги палел.

Даже на Верлен ебал майката, въпреки че две години бил на негови разноски като пълен паразит. В следствие на любовните им актове, Верлен бил арестуван и след анален преглед, осъден на две години затвор за содомия. Рембо просто си тръгнал без да се обърне.

Това е толкоз неморално, ще плювне някой. А аз ще му кажа да прочете „Аморалистът“ на Андре Жид.

Рембо не публикува нито един стих, докато е жив. Въпреки това поезията му променя облика на литературата и е влиятелна до днес.

В контекста на Рембо, един от прокълнатите поети*, можем по-добре да разберем някои от изблиците на Кайо. Например плюенето му на старите соц писатели. Кайо не е нищо повече от изразител на една гледна точка, в рамките на която има известно право. А тя е – нормалността на масите е консенсуална лъжа, поддържана от безсъзнателно човешко съществуване, от механично следване на правилници. Има хиляди други модалности на живеене за имащия въображение. Писателите, които утвърждават лъжата са конюнктурни лакеи (което не им пречи да са добри писатели в други аспекти). Понякога съвсем не нарочно, просто толкоз могат. Истинският творец посочва лъжата и казва, „Ти можеш да си всичко друго“.

Но всяка гледна точка е една от множество възможни и поради това ограничена. Само един посредствен ум може да я съди без оглед на контекст, историчност и диалектически зависимости. Така че споко.

За да се разбере поведението на гения, трябва изключително дълбоко мислене, каквото лаикът не притежава. Поетът-гръмотевица е като разрязана артерия – вулгарна, агресивно пръскаща, обидна с неприличния си вид. Но тази кръв, приятелю, е същата, която те изгражда.

* Много добре (турски).

* Името прокълнати поети се свързва с етюдите на Пол Верлен „Прокълнати поети“, публикувани през 1883 г. Етюдите са посветени на Тристан Корбие, Артюр Рембо и Стефан Маларме, а Верлен обяснява, че „прокълнатите поети“ са „поети на абсолюта, свободни хора“.