Залових се с подравняването на последния ъгъл - под бръчките на времето и диплите на влагата, стената бе забравила своята посока и увереност, а с това твърдостта й се бе стопила. Не привикналата ми със зидарски занимания ръка натисна по-силно и целия ъгъл поддаде, заронил се в прашни сълзи. Научаването на нови умения, а често и знания е болезнен и заплетен процес. Вероятно се учим, за да превъзмогнем болката, да се предпазим от провалите, да си спечелим още време. Не бях ядосан, но архитектът избрал това място за къщата, отнасяше многобройни клевети, макар че вероятно от 80 години нямаше как да му пука за земните дела.

И докато съзнанието ми се въртеше около несправедливостта на влагата, когато вместо между женски бедра е стаена във вехти стени, силно впечатление ми направи дълбоката пукнатина. Не, не тази между женските бедра (макар винаги да ми носи щастливи емоции), а тази в стената. Почуках оронената повърхност, а звукът, с който отвръщаше бе изявено кух. Грабнах тежкия чук и с лекота разбивах тухлите около ъгъла и не след дълго цепнатината зейна, под нея, деликатно се подаваха, грижливо подгънати листи. Извадих ги и изчистих, след което започнах да ги прелиствам. Можех да позная почерка на баща ми сред хиляди други - красив и трудно четлив, превръщащ те в преводач, който интерпретира възможни значения, отколкото канещ те да се превърнеш в читател.

Наричаше я Славей. Бях открил писмата, които й бе изпращал. Майка ми и баща ми не се разбираха, в съзнателната част от живота ми - опитваха, но толкова можеха или това беше тяхната идея за любов. Често ми се искаше, поне да не държат един на друг, разбира се това бяха користни желания, защото, докато тяхните емоции агонизираха, агонизирахме и децата им. Как да се разделиш на две? Как да обичаш само единия си родител? Писмата му обаче бяха така нежни, изпълнени с увереност, във вдъхваща сила енергия, сякаш се впусках в живота на двама напълно непознати. Ясно съзирах, кога непознатата се опитваше да го манипулира, или кога той я изпитваше. Кога попадаше в клопките й, само, за да я съблазни обратно, а наум сам поправях грешките им.

Поправях. Усмихнах се дяволито. В съзнанието ми се появи Яна, с нейното капризно внимание, което ту прииждаше като морски вълни, ту внезапно се отдръпваше. А аз стоях заобиколен от несигурното й море, като скала. Която никога няма да мръдне и да я преследва, но и която все някога ще се пропука и изрони, като стените запазили тази тайна. Както обикновенно умира една любов - тихо и невзрачно. Или като волята на баща ми.

Замазвах през целия следобед зейналата паст в стената, а Слънцето по занник се закачаше с прекалено сериозните мисли, обрамчили главата ми. Дали привличах счупени жени, защото аз съм счупен? И как можех да се сглобя наново, но сам, благодарение на собствените си усилия? Нямах дори бегла представа, в живота си твърде често чупех стени, по-рядко с глава, къде любопитен за нови пътища, къде нежелаещ да се нагодя към онова, в което не вярвах. А Яна не бе стена - макар, стените, които изграждаше около себе си. Стени, които я оставях да гради на спокойствие, защото когато една жена те пази в сърцето си, ще предкочи стените, които сама е издигнала. Опитай да я имаш насила, събаряйки ги.... хах там е твоята гибел.

Ала от стените не се виждаха вече топлите й очи. Изстиваха и моите. Омразата също, като любовтта топли и връща към живот, ала безразличието е най-страшно. Бях завършил стената, крива сякаш да е неолитен градеж, но все пак оформена от собствените ми ръце. Моята стена, която вероятно нямаше да ме предпази от нищо, но след години гледайки кривите й страни - щеше да ме отвежда към този момент. След години, когато може би други очи щяха да ме съблазняват към по-неясни времена. Очи пламтящи от любов или омраза. Ала пламтящи с онази невидима искра. Излязох в малкото дворче, за да свия цигара. Листчетата бяха свършили, а първото писмо бе прочетено. Свих в него и запалих, загледан в дима на отдавна изминалата любов. Облачетата дим танцуваха игриво - усмихнах се, палавия дим явно носеше духа на палавите ми родители.
- На какво се усмихваш? - Яна се бе появила на портичката и изучаваше лицето ми.
- На превратностите. - запътих се към нея и спрях на крачка от нея. Усмихнах се отново, знаех, че която и посока да избере бях свободен  от миналото.

Страхотен стил на писане! :)))
Чете се на един дъх и с дишане на пресекулки от срутване на пейзажа в замъглената закачка на слънчевото зайче, посетило сериозните мисли.

Благодаря за радушните впечатления! За съжаление, всяко ново начало, обикновенно започва със срутване. Или завършва така. Всъщност зависи от нас :)