Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.11.2019 13:29 - Италиански страсти (по Пруст)
Автор: nav Категория: Изкуство   
Прочетен: 1154 Коментари: 2 Гласове:
5


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Двамата влюбени превземат света като конкистадори, населяват го с вдъхновението си, придават на малките ежедневни неща ореол. Всяко място е екзотичен ордьовър, който се плъзга по небцето между целувките. Осмислено дишане, в което дъхът е наслада. Рикуширалите в местата погледи се връщат към тях и ги пронизват чифтокопидонски. Пан е облякъл фрак и танцува фокстрот.

Пътуването е правене на любов със света, защото влюбените го оставят да ги обладае едновременно, докато взаимно се проникват.

........

Ръка във влюбена ръка кацаме в Рим и си взимаме кола, с която да започнем двуседмичното ни пътуване из северна Италия. Колата e паянтов Фиат, който е готов да литне при по-силен вятър. Но на този етап още нямаме достатъчно пари, за да си позволим нещо по-едро. Аз съм докторант във Вегас. С Р. излизаме само от няколко месеца. Но как само излизаме.

За по-лесно нямаме GPS, което сигурно изглежда абсурдно, но може би подсъзнателно сме предусещали как ще се загубим романтично безброй пъти. Имаме някаква полу навигация на телефона на Р., на която се виждаме като точка, но без наставления.

Все пак за едно нещо съм подготвен. Канселирам си кредитната карта веднага след плащането, за да не ми набият неизбежните глоби (Италия от това се издържа). Няколко години по-рано бях обикалял страната с трима приятели. Пичът, който нае колата, получи на картата си сметка за три хиляди евро от различни видове нарушения. Основният хуй са специалните зони в туристическите градове, където можеш да влезеш само с предплатен стикер тип винетка. Всички знаци са на италиански, а системата те засича електронно и ако нямаш стикер, глоба по пощата.

.............

Резервирали сме хотел на половин час от летището. Час по-късно все още не знаем къде сме и решаваме да отбием на една бензиностанция. Сцената е като от филм на Тарантино. Колата спира, прозорецът се отваря, Р. пита мъжа до колонката дали може да ни помогне. Мъжът се изправя с изражение на коматозен без да даде знак, че я е чул. Взима някаква лейка, отива до задната гума и я полива. От нея се вдига огромен облак дим. После коматозният идва до отворения прозорец и казва това, за което вече сме се досетили. Карали сме на ръчна. Даваме му адреса и той ни обяснява на родния за него чужд нам език как да стигнем до хотела. Кимаме разбиращо от уважение към спасителя и продължаваме да се загубваме още два часа.

Два дни по-късно вече сме разкостили Рим, целувки на Колизея, целувки на Форума, секс до древна колона в градинка. Пътуваме към Сиена и пеем в колата на глас и половина (Р. толкоз може), с усещането на изтръпаналите ни езици и леко протъркани междуредия.

Цял ден сме търсили билети за Палиото на главния площад в средновековния град. Много искаме да го видим на живо. Най-вече защото Р. има фетиш към eквински* мускули и атрибути. Но пък си е и колоритно зрелище. Десет коне с жокеи, всеки от които представлява отделна махала на града, се състезават в обиколки на централния площад. Традицията е на пет века и хората са луди по нея. По-луди от футболни фенове в Англия. Събира се огромна тълпа. Отстрани има само няколко реда седалки, така че който иска да гледа, трябва да се бута прав в центъра на мегдана (и да го обикалят). За да се класираш, засядаш шест часа по-рано, а влезеш ли веднъж, не те пускат да пикаеш или разходиш костенурката. Някои даже припадат.

След кратка дискусия на друга тема, категорично решаваме да не се подлагаме на подобно изтезание. Изтърсваме се на улицата, обикаляща центъра и даже се промъкваме нелегално в някаква сграда, от покрива на която се виждат коньовете. Р. обича да бръмчим гангста стайл, та не пропускам да я впечатля с някое малко нарушение.

Катерим стълбите и чуваме, че състезанието почва. Хах, ще го видим, кефим се. След три минути сме на покрива и всичко е свършило. Мама му стара, това прилича на преждевременна еякулация. Чуквам в Гугъл и вярно, надпреварата трае минута-две. Е баси, добре, че не чакахме долу в тълпата.

По улицата цари небивало въодушевление. Обичам думата небивал и само от използването й ми се разширява усмивката. Разширява се толкова, че свързва онзи момент с настоящия. Победителят го носят на ръце, веят се знамена, пее се. Това ни е по-интересно от арената, топим си хляба в тази гъста атмосфера и сме сити.

От Сиена свърваме към Флоренция. Тълпата от туристи е главозамайваща, но пък и ние сме влюбено множество (любовта умножава). Тълпим се един върху друг и се разлистваме като телесен букет. Голи статуи на площада, голо хоро на терасата, Р. ме дърпа в един безистен, залепя ме за стената и впива устни в тялото ми. Като разстрел. Изкуство в музеите, в пръстите, в погледите. Душата е съблякла времето и се пипа по вечностите.

Към Пиза цепим по магистралата. Фиатът се тресе предразпадъчно със сто и петдесет, а пейзажът лети покрай нас като побесняла лястовица. Р. ми разкопчава ципа и се опитва да ни убие със страстно фелацио. Аз преживявам нова дефиниция на концентрация, но така и не успявам да намаля за изхода и го пропускаме. Няма как да обърнем, а следващият е на сто километра. Решаваме да стреляме през селата и хващаме малките пътища. Само че те почват да стават все по-малки, а накрая - черни. Нямаме представа къде сме и не ни пука. Но пък почва да мръква и ни хваща спек, щото в Пиза трябва да се настаним преди десет. Следват няколко часа на мащабно лутане, изгубване в превода с дузина селяни, псувни на няколко езика. Накрая някак нацелваме пътя и сме в Пиза около полунощ. Пред хотелчето някакъв седи отзад на отворен багажник-комби и чете вестник. Чете го, сякаш иска да го убие. Като ни вижда, скача трамплинно и започва епична жестикулация, съпроводена с побеснял монолог на италиански. Извиняваме се около трийсет пъти без ефект. Онзи е като навита пружина. Чак след половин час се уморява да ръкомаха и врещи и ни пуска да се настаним.

В Пиза, до кулата, има статуя на паднал ангел. Или паднала статуя на ангел. Животът е толкова нееднозначен. Омагьосва ме с изяществото си. Статуята. И животът. Съзерцавам запленен, без да вадя ръка от гащите на Р. Тя се усмихва зареяно като чайка на фанелката на дете, за което бъдеща майка мечтае. Светът е течен.

В Генуа сме пак изгубени. На картата и в любовта. Лутаме се из улици, чувства, в телата си. Но първо улиците. Гледаме двама си лафят на мотопеди. Уж тръгнали нанякъде, но сякаш забравили за това и като на седянка. Показваме им адреса, а те се споглеждат и се почва едно надприказване. Сякаш се карат. Но италианците май така си говорят. После правят знаци да ги следваме и ни прекарват през половината град. Уличка след уличка сред глъчката. Двайте минути ни водят нанякъде. Вече при еърбиенбито. Гледаме ги и си казваме, Брех, какви хубави хора. Дано има такива и в нашенско.

Адресът е някаква изоставена сграда, която има меко казано (на варненски) злокобен вид. По етажите няма прозорци. Мазилката се рони. Но пък нали любовта е безразсъдство, та се качваме. Най-отгоре ни чака лъскав и просторен мезонет, излизан и луксозно обзаведен. Шашнати сме. Но за кратко. После сме очаровани и се награбваме на терасата. Тоест аз. Хубаво е един мъж да има мускулите да вдигне жена си на нивото на лицето си и да зарови език в нея. Да я накара да се чувства като играчка в ръцете му. Шурват едни настроения и вдъхновения, които обличат телата ни като дрехи и излизат да вечерят.

От Генуа се пускаме по малки пътища край морето, които ни водят към мечтана дестинация – Чинкуе Тере, петте села, които плуват в старовремска атмосфера като в гъст алфредо сос. Времето е спряло. Пейзажът е картичка. Сплели пръсти седим с часове и се взираме в приказката. Сплели езици, сливаме палитрата на света с палитрата на страстта ни. Гъсто е, като бабина супа, като разгорещените бедра. Тук дори и да падне камъче (или проблем) ще бъде погълнато без остатък. В тези пространства грозотата на света е като прашинка в морето.

Следва Милано и там паркирането се превръща в ново приключение. За малко сме и едвам намираме място с два часа ограничение. Тичаме към Дуомото – величествената катедрала на града. Катерим се анимирано по безкрайни стъпала до покрива. И там, бум, Господ ни удря с чук, заковава ни, а после проговаря с гласа на вечността, „Къде бързате, бе пендехос, изпреварихре си душиците.“

Стоим забодени във времето, като пеперуди в хербарий, като мухи в кехлибар. Огромни, неподвижни свещи, чиито восък се стича по страните с вкус на сълзи. В такива мигове ме осенява, че изконното човешко състояние е това на благодат, на екстаз от потресаващата красота на света, на божествена свързаност с всичко в неистово, главоломно Единство.

Сепваме се два часа по-късно и се втурваме обратно. Стълбите са затворени. Има огромна опашка от туристи за асансьора. Р. включва на лакти и започва да разбутва народа като гневен Попай. Хората са същисани от случващото се. Толкова красива и миловидна жена не може да се бута така. Иде ми да им кажа, че тя, като един истински шоп, се бута дори когато е сама в рейса. Едва ли ще разберат. Препускаме към колата, своеобразни кентаври. Тяло на животно, глава на ангел (все още, от въздействието на Дуомото). Няма глоба и си отдъхваме. После се сещаме, че и да има, голям праз*, щото нали съм си блокирал картата. Това е то животът – много нерви за оня, дето духа*.

Във Венеция духът на паркинга ни застига с отмъщение. Искат 40 евро на близкия, а далечният е на пичковци. Оставям Р. с багажа да купи билети за лодката, която ни вкарва в сърцето на града и се занасям да паркирам. Връщам се точно когато последната е готова да тръгне. Мятаме дисагите сред меле от туристи и се отпускаме доволно. Или поне аз, щото Р. се върти като глухо прасе. Усещам нещо нередно, ама нали съм заспа, та не обръщам внимание. Малко преди да слезем се задава контрола и Р. започва да рови за билетите в бездънна женска чанта, от която вади като фокусник какви ли не предмети и ги реди на седалките. Вайка се на глас как е могла да ги забута така, почти се разплаква от фрустрация, не спира да говори притеснено. Аз също почвам да се обяснявам, да ровя, да редя експонати. Билети няма, вай, та се налага да ни снимат паспортите и да ни пишат глоби. Аз съм бесен и ги нахранвам кадърно в стил най-добрите парчета на Ицата (Стоичков).

Хорицата си тръгват, при което Р. изведнъж притихва и чак сега ми светва. „Ама ти изобщо не си купила билети.“ Тя обяснява как билетите след 8 вечерта били на тройна цена. Как я хванало яд и ги отебала. „Що не ми каза? – питам аз.“ „Ти по-добре го изигра като не знаеше.“ Почвам да се смея неистово, хълцам, кашлям и се давя на вълни. Глобите вече не ги мисля. Няма да ги платим така или иначе. Става ми леко и приключенско на душата. От ситуацията и от самоиронията. То бива пенявене за глупости, ама чак пък толкова. Та ние сме на ваканция. Нищо не трябва да ни разваля якото. Както и къде да е другаде. То да си жив е достатъчно. Камо ли влюбен, споделен, изсмукан до капка. И то във Венеция.

Влюбената жена вижда всеки жест на любимия като създаден само за нея. Качвам я на кулата в центъра и тази кула съществува, само за да я целувам в нея. Гондолата също, островчетата Мурано и Бурано, всяка пейка и птица и миг. Къщите са шарени. Както очите ни, които мацат щедро с краските на любовта и превръщат тривиалностите в празници. Ако се вслушаш, ще чуеш почти недоловима музика да трепти из ефира. Прилича на Брамс. Или на Дрейк.

На тръгване от града се мъкнем в слонски тръс към спирката на рейса, който кара към паркинга (далечния). Рейсът тръгва бавно, докато крещя като овчар. Аз съм Нео от Матрицата, който прави лъвски скок към отворената врата, с няколко торбичета в ръце и раница на гърба. Вратите се затварят върху ръцете ми и пак се отварят. Но рейсът не спира. Отвътре две мургави жени ми дръпват торбите. На забавен кадър си мисля как това са циганки, които ми задигат багажа. После едната подава ръка на Р. и се мятаме вътре. Отвън остава само дъхът ни, който има да ни догонва. Гледам ги, вярно циганки, при това нашенски. Проговарят ми на чист български и провеждаме кратък, но илюминиращ разговор относно природата на нещата в шест следобяд и как това се съотнася с живота им във Венеция. Оказват се от добрите, демек от джедайския орден, а не от Империята. Става ми тъпо, че съм ги стереотипизирал, щото това е навик на простолюдието. Уж толкоз учих и четох, а тъжната истина е, че човек изпада в механични програми, заложени от средата, всеки път щом е уморен, забързан или иначе безсъзнателен.

Следващият спомен е от едни безкрайни завои по пътя към Урбино. Толкова протяжни, че ми е лошо да си ги спомням. Но пък нали съм влюбен, всичко лошо бива набухано в сокоизтисквачката и отдолу потича слъчев лъч, при това ферментирал и дестилиран в най-добрата българска традиция. Урбино е стар град-крепост, вълшебно-романтичен и душевно-ароматен. Улиците се изкачват хълмисто като женски форми, с фалистично стърчащи кулички тук там. На едно площадче виждаме паметник на италиански художник, Рафаел Санцио. Аз нали съм начетена тиква и самоуверено споря с жена ми, че това не може да е онзи Рафаел, известния, щото съм убеден, че няма как да е оттук. Жена ми ми се смее и казва, а тогава кой е, брат му, който също се казва Рафаел. Правя бърза гугъл справка и се оказва, че се излагам. Не ми е за пръв път. Многото знания понякога водят до прекалена самоувереност и категоричност в изказванията, което ми изяжда главата. Има нещо смиряващо в това. Да не се вземам прекалено насериозно. Удавяме спора в целувки и продължаваме разходката.

После с Р. отлитаме към романтична сватба на село. И още една във Вегас по бански. Пътуване през Карибите, Хавай, Аляска, Мексико, през всички проблеми на брака, та до раздялата шест години по-късно.

Но някъде там, в измеренията на душата, ние сме завинаги заедно в онази Италия на нашата влюбеност, където не съществува нищо друго, освен любовта, неистовата страст един по друг, копнежът сутрин, жарта на докосването, където всичко споделено свети и не омръзва. По Пруст.

 

* Equinine (англ) – конски, свързан с конете.

* „Празът (Allium porrum) е зеленчук, принадлежащ заедно с лука и чесъна, към семейство Лукови.

* Оня, дето духа е оня, дето клати гората. Знам, и аз така реагирах.




Тагове:   любов,


Гласувай:
5



Следващ постинг
Предишен постинг

1. saankii - :-)) хубавоо е, многоо..
28.11.2019 10:23
чудесен..бисер, за Раклата на баба..
което е мн.жалкоо
/джули
цитирай
2. nav - Няма жалко
04.12.2019 10:38
Всичко красиво остава завинаги, както казва Джон Кийтс. Нямам тъга и съжаление, че е свършило. Само смях и лекота. Пък и Марсел Пруст казва, че човек живее най-ярко в спомените, а спомени бол :)

A THING of beauty is a joy forever:
Its loveliness increases; it will never
Pass into nothingness; but still will keep
A bower quiet for us, and a sleep
Full of sweet dreams, and health, and quiet breathing.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: nav
Категория: Изкуство
Прочетен: 2358018
Постинги: 319
Коментари: 2999
Гласове: 8046
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031