Ето как сега се случи една идея за разказ да възкръсне от мъртвите благодарение на Хулио Кортасар, който имал подобна преди точно петдесет и три години.
‘Мисля за забравените жестове, за многобройните движения и думи на дедите, които полека-лека се губят, не се унаследяват, падат едни след други от дървото на времето. Тази нощ намерих свещ на масата, на шега я запалих и тръгнах с нея по коридора. Полъхът при движението едва не я угаси, тогава видях как лявата ми ръка се вдигна сама, пръстите се свиха, за да закрият пламъка с жив екран, който спираше повея. Когато огънят отново се надигна и застана стабилно, си помислих, че този жест е бил жест на всички нас в продължение на хиляди години, през ерата на огъня, докато не ни го подмениха с електрическа светлина.’
Четейки този пасаж от ‘Игра на дама’, се върнах назад към по-ранна версия на себе си, която искаше да пише за зелника на баба. Този зелник, който е неизменно парче от моето детство, който ме кара да слюноотделям физически, емоционално и трансперсонално, е на път да изчезне. Ще си отиде от живота ми заедно с баба (да й даде господ още много години) и ще остави дупка в душата ми. Така се случи навремето, когато си замина дядо ми. Къщата на село опустя като безброй други. Това парче земя, където си бях играл до премала, където бях ял моркови от пръстта, праскови от дървото, и най-вече озаряващото го присъствие на дядо ми, който сякаш беше продължение на земята, се изгубиха завинаги. Не само за мен, а за всяко следващо дете, което няма да има дядо на село.
Затова затварям очи и си представям силно всички неща, които са в червената книга на душата ми - зелника на баба, домашната ракия на дядо Митко, плетените пуловери на баба Нушка – представям си всяко от тях, вкусвам ги, запечатвам ги в съзнанието си заедно с всичко, което символизират. Изчезвайки, ще отнесат със себе си цяло поколение – ценности, умения, етос. Ще ми остане само този текст, като албум със снимки. Ще препрочитам, ще си припомням всички малки неща, малки вселени, и ще ги вкусвам. Това е тяхното безсмъртие.
Продължавам да разлиствам Кортасар, този мой събрат, с когото съм по-близък от приятел. Писал е на машина, каквато аз никога не съм докосвал. Но нещата, които е писал са и по моите страници. Аз мисля мислите му, имам идеалите му. Каква неземна свързаност отвъд времето и пространство. Сплотява ни в невидимо братство, всички нас, които мечтаем, търсим, питаме, живеем. Наздраве за това с ракията на дядо Митко. Наздраве на теб, който четейки, я продължаваш.*
* Свързаността, ракията и всичко останало.