Прочетен: 2308 Коментари: 4 Гласове:
Последна промяна: 10.11.2015 22:18
Един от красивите ми детски спомени е когато майка ми започваше да ми чете приказки. Имаше момент на очакване малко преди началото, в който се побираха всички възможни истории и всички форми на радост и изумление, които можех да изпитам. В тези мигове сякаш бях безкрайно по-голям от себе си и се докосвах до един друг свят, в който всичко се случва едновременно. Магия беше това и я носех с дни в душата си. Не можех да събера усмивката си, втурвах се в света и бях дете. По-късно тази приказност се връщаше, когато се взирах в звездното небе или в лагерния огън, щом тръгнех бос из полята на дядо ми или като се откривах в някой стих.
Тази вечер магията ме залива на талази, докато гледам как жена ми спи до мен, прегърнала съня с усмивката си. Зная, че това същество ме обича като живота си, че съм част от мечтите й и от туптенето на сърцето й. Зная, тази усмивка съм аз, поникващ в нея.
Но има още по-дълбоко тайнство, изконно единосъщие. Някъде там, на континенти от мен, един непознат чете тези редове и сърцето му е пълно. Чувства пулса на душата ми и неговата бие в ритъм. Очите му попиват редовете и се разширяват от споделеност. Така, както в мен съзнанието става безпределно, когато ме проникват Уитман, Руми, Рилке, Блейк и Торо. Разстоянията изчезват, вековете се стопяват, настъпва квантовото време на душата, в което аз съм ти, навсякъде и всичко. Прозрял, разцъфнал, безпределна, в единството, наречено едно.
Мерси за хубавите думи. Поздрави,
Нав