Има едно нещо в този свят, което ме изпълва с титанично възхищение. Животът е толкова многоизмерно пъстър, че може да ти отговори на един въпрос по безброй начини. Какво е любовта, ще попита някой? На един животът ще прошепне, "Любовта е готовността да се жертваш за любимия". На друг ще каже, "Любовта е да забравиш всички грижи и да си преизпълнен с щастие". На мен пък ми отговори съвсем неочаквано и в стил криминале с редолентна мистерия.

Седим си с жена ми и гледаме Бил Мъри (любим) да се превъплъщава в Хънтър Томпсън (още по-любим) в "Където се шлаят бизоните." По едно време усещам, че ми се насълзяват очите и започвам да плача, което е необяснимо, защото филмът не е нито просълзяващо смешен, нито драматично тъжен. Не просто ми люти на очите, люти ми навсякъде, къде буквално, къде метафорично. След бърз анализ на ситуацията решавам, че е от миризмата на вкиснал зелев сок (реколта "95), която ме обгръща. Мама му стара, такава пръдня трябва да се патентова и да се използва в хим индустрията или вместо фосген.*

И тук се появява класическият въпрос от детективските романи - Кой пръдна? Първоначално ми става неудобно, щото не е възможно подобни миязми да идват от поразително красивата и изтънчена принцеса до мен. Опитвам се да се сетя дали някога съм се изпускал толкова отровно. Прилича ли на някоя от характерните ми миризми? Но за тази мистерия не ми помага дори факта, че съм прочел седемдесет романа на Агата Кристи. Затова решавам да стрелям.

Скъпа, ти ли пръдна? Жена ми ме поглежда под разкошните си дълги мигли. Сори, бейби, казва и зелените й очи се усмихват сконфузено. Гледам тези очи и рязко ме залива чувство на пълнота и физическо щастие. То е по-силно от миризмата в носа ми, а като се замисля отвъд предразсъдъците, тя е част от цялостта на любовта, която ме обитава на всички етажи. Всичко в любимата ми е скъпо и мило, точно както всичко в този свят ме изпълва с възторг, защото е проекция на божественото му съвършенство.

Давам си сметка как понякога осъждам околните за неща, които са ми неприятни - лоша хигиена, мързел, кофти навици. А в тази жена нищо не ме дразни. Мляскането й ме очарова, гето рапът*, с който ме залива не ми причинява обичайната уртикария*, дори пръднята й не ме гнуси, защото я обичам.

В този момент ме блъска прозрението доколко конструирани и субективни са нашите вкусове. Всъщност в света няма нищо обективно красиво или грозно. Сами създаваме тези категории за удобство и прагматичност, но забравяме това и се вкопчваме във възгледите си като в нещо абсолютно. Което пък води до безкрайни разочарования и конфликти с околните. Любовта трансцендира тези условности и ни кара да погледнем отново с очите на дете. Да видим света като рай, в който всичко е красиво, защото го обичаме.

П. С. Ако питате жена ми, всичко това никога не се е случвало и е гнусна инсинуация. Принцесите не пърдят по презумпция.

* Фосген е отровен газ, използван от нацистите през Втората световна война.

* Няма как да не слушаш гето рап, ако си израснал през 90те в шоколадовия град (Вашингтон, градът с най-висок процент черно население в Щатите).

* Уртикария е алергично обриване на кожата.

този тип физиолгическа любоов, е факт когато превръщаме и недостатъците в качества. Нещо като рециклирането. :))) Другата любов , обаче е филосфия и духовнст и стои над тленното. Винаги е приятно да пообщува човек с писаниятъа ти. Поздрави. :)

Раздай се... Обичай безусловно и с всяка клетка. Вчувствай любимия човек с всяка своя фибра, трептолучеща в екватора на усмивката ти. Бъди безотказно щастлив!
Еххх, как се радвам за теб Нави! Кеффф!

го разбирам като кротките да наследят света.

zarenkow - хахах, това с рециклирането ме разцепи. Велика аналогия :))

wonder - баш така се случва :)

сестра - а, що кротките, любовта не трае кротки в кревата ;)

Мерси на всички за включването и хубавата енергия.

А нещо подозрително не чу ли :)