Време е и се мятаме към стадиона. Отпред продават бири (ама други) по три лева, при което вместо да се зачудим какви са тези левове в америчку, си взимаме по три (поради липса на повече ръце). Около нас се е образувал мехур от високочестотна енергия, така че докато ходим, леко подскачаме, попръцкваме, а усмивките ни са се разтегнали като на банда Чеширски котараци. Плъзваме наоколо в търсене на продавачи – пазарлък тук, чакълене там, предимно мм, мм, цц, цц, и пфу (кожодери, да ги е). Накрая групово притискаме някакъв тип, надянали кретенски физиономии с оцъклен поглед и чене на шпагат, при което той, попрестреснат, ни дава билетите на пазарна цена. Преди да влезем, Васото, ала мистър Сенко, успява да ми вкара в устата някакво хапче, без въобще да го видя да се пресяга. Аз от хапчета не разбирам и ми става спек, но пък разбирам от Васото и отпускам гъза. Бил му ги дал зъболекарят за болкоуспокояване, но пък ставали и за умопомрачаване, което, за разлика от общотоприетото мнение, понякога е нужно и полезно състояние.
Концертът почва без да разбера (поради умопомрачаването), за мен отдавна е тръгнал. Подскачам и ръкомахам като истински епилептик (е, в случая като фалшив), другите също са разпасали умствените колани и сърфират по емоцията кой както може. Въртим се пумпално и йо-йообразно, отвесно и паралепипедно, по Евклид и по Лобачевски, докато общата вибрация не се сгъстява до квантово поле. Полето ни засмуква и вече няма Аз, други, музика, всичко е едно в попарата на недиференцираната природа на екстаза. Образували сме кръг (съвършената форма), а около нас внезапно е цъфнало празно пространство в претъпкания стадион, отвъд което народът стреснато гледа нас, а не музикантите.
След секунда или час сме пак отвън и смучем едни съвсем пък други бири. Клатушкаме се към колата на четири гласа, влизаме вътре и се сещаме, че някой трябва да кара. Следва затягане на умствените колани, но поради издути от бири шкембета, не се получава съвсем. Тук откриваме, че двама (или повече) полуумни не правят един умен и единодушно се взима решението, че аз, като най-пиян, друсан и неопитен (с няколко месеца шофиране зад гъза ми тогава), имам честта да закарам всички дома. По магистралата карам на зиг-заг, сякаш ме стрелят отзад с базука. Стиснал съм геврека като Мойсей – плочки, но по-скоро се държа за него, за да не падна. Ако точно сега ме спрат куки, направо влизам в затвора и в тежки дългове. Това, ако съм късметлия и не затрия никого от присъстващите в и извън колата. Оказвам се от печелившата страна на заровете (колкото и невероятно да е това) и се довличаме до квартала и местния бар без физически и финансови загуби. Там си допиваме и досмиваме още няколко часа, докато не пукне пролет, ъъ зората.
На вечерта се събуждам с фанелка на Рейдж, без да имам каквато и да е представа как се е озовала върху мен. Освен това е два размера по-голяма. След допитване до колектива и групов брейнсторминг, се оказва, че сме си ги купили след концерта, май. Васото казва,че неговата му е тясна, та явно сме си ги объркали (поради умопомрачаването). Вече с пълен комплект мозъчни клетки си припоням вчерашния ден. От концерта не помня много, най-вече невероятното усещане за сливане и екстаз. После обаче се присещам за пиянския ми слалом и ме налягат тежки мисли. И не, за да се натискаме, а за да ме натискат. Не съм убил никого единствено поради късмета си, така че това е единствената разлика между мен и един убиец. Да бъдеш безотговорен е изкуство, само когато можеш контролирано да го прилагаш в подходящите ситуации. Иначе си е чиста форма глупост и безхаберие. Сещам се за ужасяващата статистика в България на смъртността в следствие на катастрофи. В съзнанието ми като неонов надпис се появява мисълта на Бъртранд Ръсел, ‘Много хора по-скоро биха умрели, отколкото да се замислят, което всъщност и правят.’ Слагам на неона слънчеви батерии, че да свети там вечно. До него добавям друг неон, гласящ, ‘Във всеки човек живее по един глупак. Но е пълен глупак онзи, който не го вижда.’