Прочетен: 7977 Коментари: 9 Гласове:
Последна промяна: 21.05.2018 00:05
Техните крила са мои,
няма нищо друго.
Само техният летеж
гони моята тъга.
Техният летеж от светлина
и от звезди.
Техният летеж от пръст и камък.
Мисълта ми се поддържа
от живота и смъртта.
Пол Елюар
На гости съм на Ана в Колорадо. Семейна приятелка, познавам я откакто беше на 16, но последните години бяхме изгубили връзка. Винаги съм й бил като по-голям брат. Затова сега съм тук.
Ана е нещастна млада грация, която, разочарована от мъжете и света изобщо, седи в разкошната си наследствена къща и по цял ден пуши трева от фамозен бонг. Къщата е от онези с характер, чар и висока обща култура. Последното поради факта, че се намира на висок хълм над града и може да види голямата картина.
Огромна тераса над зейналата пропаст (ей, много зеят тея пропасти) с двойка ястреби, носещи се на десет метра от мен. Тази гледка е умоизкълчваща. От гледна точка на ястребите, те се реят на сто метра в небето. От моя – са на една ръка разстояние.
В двора има и отбор колибрита, които се надпреварват кой да е едноличен собственик на трите хранилки (всяка с по четири дупки за смукане). Колибритата са крайно подвеждащи копелета. На пръв поглед омайващо красиви, грациозни и поетични, пък като се вгледаш, се оказват злонрави, параноични и алчни изчадия с наполеонов комплекс и нетърпимост към себеподобни. Наблюдавам сложните им ритуали и битки с часове в градината, докато котаракът Бакстър (риж, отракан и невъзмутим) ми партнира в игра на мълчанка.
През деня се потапям в Каубойките също плачат на Том Робинс, а вечер прекарвам времето си в дълги разговори с Ана. Тя е рядка комбинации от красива, умна и чувствителна жена. По ирония, същият този дар я е вкарал в настоящата екзистенциална криза. Хората около нея очакват тя да се държи като всички други лъскави мацки, а не като френски интелектуалец от средата на миналия век. Разбира се, това разминаване причинява на народа когнитивен дисонанс, а на Ана – фрустрация и депресия. Тя е още млада и не знае житейския закон, че хората виждат това, което очакват да видят, а не каквото наистина е там. Пък и тепърва й предстои да разбере, че околните не се държат кофти с нея защото са лоши, а защото са умствено обусловени от общество, което не толелира мисловното израстване (‘мисленето’ в стереотипи е по-удобно за манипулиране). Като разбере това, ще им прости и ще ги обича като деца, които се учат да ходят (нищо, че се учат да ходят по нея).
Ана има нужда от помощ, за да излезе от дупката. Традиционно хората бъркат помощ с помагане – даване на умни съвети, бутане в правилната посока и други клишета. Само че в тази, както и много други ситуации, подобно помагане би имало съвсем обратен ефект. Ако изкараш някого от подобна дупка за косата, това го прави зависим от теб и готов да се върне в дупката в момента, в който подкрепата ти изчезне. Пък и на интелигентните и чувствителни хора им е обидно да им се ‘помага.’ Започват да се дърпат с тенденция да те намразят. Затова и не си отварям устата нито за тъмните кръгове под очите й, нито за пилеенето на време, нито за зависимостта и от тревата. Съвсем наопаки, седя с нея, докато пуши и споделям най-съкровените събития от живота ми. Тя също споделя, което води до дуетен смях, прегръдки с плънка от рев и споделено мълчание.
Ана е удивена от факта, че знам кой е Пол Елюар (любимият й поет). Слуша с все по-силен блясък в очите разказите ми за Гала, любимата муза на Елюар, Дали, Луи Арагон, Андре Бретон и дузина други. После започва да ми задава настървено въпроси относно какво прави един човек умен (мне, не е коефицента му на интелигентност), на какво се дължи посредствеността на народонаселението, какво е светоцентричност...
Пускаме си любими музики, обсъждаме филми, чета й пасажи от Каубойките и й се усмихвам метеорно. Тя пък ми прави вкусна вечеря и не спира да бъбри за какво ли не. Усещам я как разцъфва като нощно цвете, виталността й се покачва, започва да си прави разкрасяващи маски на лицето, казва ми как спира тревата и даже ме врънка да ида с нея на среща с бивш преподавател, който да й помогне да запише магистратура. Усещането е за мощно изригване на гейзер, който дълго е натрупвал налягане под повърхността. Не знам дали всичко това ще има траен ефект. Все пак съм тук само за няколко седмици. Но е невероятно красиво да виждаш как животът се завръща към живот, как очите стават прожектори, а пръстите – диригентски палки. И всичко това заради щастието да бъдеш видян и споделен.
‘Човек печели от сблъсъка с проблеми. Колкото повече проблеми се натрупват, за да затиснат щастието, толкова е по-голяма засилката, с която то изкача накрая. Точно както силата, с която се разгръща пружината, е правопропорционална на тази, с която е натискана. Трябва да се внимава, обаче, и да се подбират големи проблеми, защото само онези с достатъчна сила и размер имат потенцияла да ни издигнат над ограничената перспектива на конкретната ситуация и да ни накарат да видим света с нови очи. Трудностите озаряват битието, но трябва да са свежи и висококачествени.’
Каубойките...
Исус е Древнобългарският Бог СебАзи !
Възкресение! Наистина или Во Истину?
29.01.2012 08:51
и не го пазиш
може би това е част от имането
анони 4 - имам, щото краднем. аз съм като онзи циганин, дето ходил да си бере тухли :))
telescope - тебе си те нося във вътрешния джоб на сакото...
yohnny - на мен взимането на наркотици не ми пречи да съм наркотик. Всичко с мярка все пак. Чичко Сали е манекенка на собственото си его, което започва от мустака му и свършва с безкрайността.
31.01.2012 08:50
запалил фар
за тъмните й сънища.
sexsi - здрасти дружка, радвам се да те видя тук. благодаря за хубавите думи. сега имам много свободно време и пиша непрекъснато. ще присъствам в блога по-често :)
