Езикът е невероятен феномен. Не телешкият задушен, а езика който използваме всеки ден несъзнателно и който формира мислите и поведението ни. Западно-европейските езици, например, са линейни, което прави и мисленето на хората линейно (нещата се случват едно след друго, причинявайки едно друго), а не да речем кръгово (където се случват паралелно, пораждайки се взаимно). Мда, както рибата не осъзнава водата, в която плува, така и човек не съзнава, че животът му е формиран от културни обусловености и езикови структури. Ето например едва ли някой забелязва, че този текст тече есеистично, а не поетично, така че горното заглавие е съвсем несъобразно. Ода е поетическа форма от древна Гърция, обичайно изпълнявана в акомпанимент на лира (в днешно време лирата се използва само в Англия). Панегирик също не би била точната дума, защото е формална реч за възвеличаване на някого с прекомерни комплименти, като в случая с известния панегирик на Плиний, прославящ император Траян. Елегия пък не става, защото е насочена към мъртвите. Може би възхвала, но пък и тук няма конотация за продуктивна критичност. Ако се замислим по темата (колкото и невероятно да е това), няма как да е иначе, защото до скоро (а за много и все още) знанието се предаваше чрез религиозна догма и политическа пропаганда. Никой дори не си е и представял хвалебствена реч, която се базира на критически анализ на делата на героя и на логически аргументи подкрепящи постъпките й (ами да, героят е жена).

Както и да е, няма значение коя дума съм използвал в заглавието, защото така или иначе рибата няма да забележи, стига думата да е смътно позната. Без значение от думата, сезоните ще продължат да се сменят, кокошките да снасят яйца, лАмите да левитират (или да лаят), домакините да пекат кексове, манекенките да бъдат чукани от мутри, а старците да мрат в самота и немотия.

Все пак има хора, на които се случва да познаят различността. Тя най-често бива натрапена чрез физическа аномалия, тежко детство, болест, загуба на близък или сблъсък със смъртта. Морфей, господарят на сънищата, протяга ръка и изважда човек от съня на матрицата. При наличието на подобна различност хората или биват смазани от статуквото и живеят в потиснатост, или надскачат обикновеността и стават истински живи. Във втория случай обикновено настъпва момент, когато човек осъзнава факторите, формиращи мисленето и действията му, и започва да ги контролира – езикът се превръща в инструмент, културата и условностите – в обект на анализ и глина за месене.

 

Някой тук ще попита какво стана с възхвалата. Ето я, иде, даже тича. Нарочно й оставих място в началото на текста, за да може да се втурне със засилка. Различността е дар от съдбата, възможност за себереализация, трансформираща утроба. Тя ни дарява с нови очи за света и е катализатор на промяната. Защо е нужно да се променяме – за да израснем към по-голяма независимост от битието, за да вкусим блаженството на себеосъзнаването и познанието за същността на света, за да изпълним съдбовното предопределение на човека да стане едно с вселената. Всичко това докато сърбаме бира и плющим кюфтета (противно на всички клюки, това не са взаимноизключващи се неща).

Но нека се върнем при онези, които са различни по неволя, неосъзнато, чиито очи са отворени, но не знаят накъде да гледат, които са гладни за знание, но не знаят къде да го потърсят. Какво може да им даде насока, да им покаже голямата картина? Напоследък си чета Том Робинс и се присещам, че има книги, които разбиват условностите и правят формиращите ни начала обект на изледване, изваждайки несъзнаваното на повърхността и посочвайки го с пръст. Такива са ‘Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет’ и ‘Лайла’ на Робърт Пърсиг, ‘Бърни Кълвача’ и ‘Каубойките също плачат’ на Том Робинс, ‘Пушки, вируси и стомана’ на Джаред Даймънд, ‘Пътеводителя на галактическия стопаджия’ на Дъглас Адамс, ‘Малки богове’ на Тери Пратчет, ‘Бунтът на робота’ на Кийт Станович. Подобни книги разрязват битието на парчета и ни подканят да си вземем по резен. И, о небеса, животът вече няма вкус на препикана динена кора. Животът, еврика, е мек и вкусен, на цвят е розов, и има достатъчно семки за чоплене.

Интересен факт е, че след постигане на горното прозрения, човек може да се отдава на привидно селяндурски занимания като препиване с ракия, последвано от ядене на шкембе чорба за изтрезняване, ‘калугерско’ ебане и гледане на мач без това му изглажда гънките на мозъка. Всъщност, няма занимание на този свят, което да не може да бъде правено с любов, стремеж към израстване и сливане с божественото. Или казано поетично:

Света да вкусиш в стар коняк,
И небесата – във кюфте.
Задръж безкрайността в целувка     
И вечността – във наргиле.

                                                    По Уилям Блейк

здрасти:) мерси че ме усмихна от сутринта:)
към линейното и кръговото мислене предлагам скромния си принос с предложението за добавянето на подскачащото, вертикалното, пропадащото например, което се връзва перфектно с кюфтетатата, ракията и тез трите неща:))
и понеже мъдростта е в преживяното, нека си припомним моментите на: ааа, докъде бях стигнал, забравих си мисълта и т.н.:)))
мерси, че ми припомни "Пътеводителя", която за мен осветява всички идиотии от пейзажа, а любимата ми сцена с лежането в локвата винаги ме залива в смях:)
та така:) мерси за понеделнишкото кискане, нав:)
хубав ден:)

моля те, дай ми телефона на дилъра си... спешно!

то на човек страшно да му стане да си отвори устата след този текст... Като потекат едни ми ти обусловености и езикови структури, че като започнат (същите тези обусловености и езикуви структури) да издигат едни ми ти стени около мен... Мисля си само, а вече се чуствам мноу прозт... Дойде ми да звънна на Джони (и бомбата), да дойде и да направи едно ми ти "Хлаз" (като врата на гъзарска кола, щото те отвътре са фрашкани с кинти) и да ги въздигне тез огради...
Ама не ще. Мислите ми ще увиснат във въздуха (както тухлите не могат), а аз ще се чувствам все по деЦки (и гоЦки), защото нищо не може да стои на пътя на взрива... Знаеш за онази секунда, в която прозорците се огъват navън, точно преди да се взривят. Това според една малка богиня е моментът, в който или нещо ще се промени (основно) или всичко ще си остане по старо му (пак основно)...
И ако се върне в руслото, ще си пръсна главата (Тук главният герой вади от сетренцето един флакон 8х4 и се пръсва зад ухото)...

пп. още много ми се казва, ама знаеш... обусловености и езикови структури...

Идея нямаш /а няма и да те споходи/ колко много съм удо*летворена!
Съвсем на скоро /може би съвсем на скоро е дошло моето време за открития/, открих, че съм навлязла в зоната на осъзнатите желания. Така например пиенето на ракия и овкусяването й с шопска салата /или друга/ вече не е обикновено привечерно занимание, а много специален ритуал. А ако горното е окомплектовано с присъствието на някой Близък и няколко щуреца /вече мечтая за лятото, а по настоящем ритуала се извършва в едно претенциозно малко заведенийце, с чийто персонал сме вече повече от роднини/, същото занимание се превръща от обикновено експертно разнищване статуквото на битието в много фин празник!

От кокошката, която ще продължи да снася, да пече кекс и кюфтета /с любов - така се получават!/ и да работи по темата: Какви са шансовете ми в изучаване на изкуството "как да остана вечно млада" ! :))

Салвадор Дали:

Има дни, в които си мисля, че ще умра от свръхдоза удовлетворение.

На шест години исках да бъда Колумб, на седем - Наполеон, а след това моите искания постоянно растяха.

От анони 3 :))

susona - мдаа, дростта е в преживяното. Радмъвам се, че съм те усмихнал. Така усмивката е удвоена :))

bapha - моят дилър се казва Живот. Ти го знаеш де, не се праи. Лошо няма да си отваряме устата и да излизат какви ли не неща. Разликата е при онези, които го правят съзнателно. Това превръща житейската драма в игра, където да си прост е само едно от възможните забавления. Поздрави и се надявам да ми паднеш скоро в околовръза :)

Анони - е, ти гледам си му хванала цаката на младеето с горната рецепта. А ако исканията ти постоянно растат, значи под слънцето все ще е ново :)

Голяма наслада за окото e тази Ода!!!

Р. :)