На леглото до мен лежи мис Мисури, с тънкото си голо тяло и съвършено стърчащи (да се отбележи легналото положение) естествено-айсбергови гърди. В тъмното виждам очертанието на силиконовите й устни тип Брадпитовица (това ако Анджелина Джоли беше родена в българско село през ранен 20ти век*). Лежи до мен това синеоко творение и хърка като банциг. Аз съм утихнал до статуескност и правя разбор на мача (едно полувреме отпред и едно отзад, с продължения и дуспи). Опитвам се да анализирам как точно се озовах в този филм. Барби има визията на типична вегаска кипра, фльорца, пудра и други идиоми, тип "не ме пипай, аз съм за гледане," ботушки за 500$, прическа за Оскари. Русото се подразбира, мяукането също (‘ау Айвън, ю‘р съч а джакас’), все неща, към които имам алергия.  То мани друго, ама с Барби сме заедно вече месец и си прекарваме чудесно. Това само по себе си, пък и по други, е загадка, достойна за едиповия Сфинкс и си струва времето за размисъл. Откъде се взе тази лустросана кадъна и как точно хареса мен, аkа Фильо, alias ET (extraterestrial) е обект на следващите редове.

Барби е родена в Мисури, където я коронясват за кралица на красотата на щата. На осемнайсет се мести във Вегас с баща си, където завършва психология. Барби, като всички красиви жени, е разглезена от красотата и съпътстващото внимание от околните. Мисли се за специална, капризничи, съди околните за несъвършенствата им. Във Вегас веднага я надушва индустрията и я грабват за коктейлка във Венецианеца, един от най-скъпите хотели в света. Коктейлките разнасят питиета на залагащите (срещу бакшиши, достигащи до хилядарка). Тя самата ми каза, че за десет години не е падала под 600$ на смяна. Това са чудовищни пари. И ето до какво водят те. Барби е на 24 и е на гребена та вълната. Може да си позволи всичко, непрекъснато я ухажват, забавлява се както свари. Харчи по три бона на влизане в Nieman Marcus, кара изтребител кабрио. Иска да е съвършена, затова непрекъснато е на диета. Слага си силикон в устните. На гримовете й би завидяла и Клеопатра.

Барби е надменна към простолюдието. Взискателна е до дребнавост към мъжете до себе си. Също и контролираща. Ако не спазват етикета на идеала й за мъж, биват одуспени или поне претърпяват бурята на циклонните й настроения. Барби не вижда отвъд повърхностите на света, нещата са черно-бели – хората са или добри или лоши, постъпките правилни или грешни, щастието зависи от това дали се вписва в представите й за такова. Все пак Барби не е съвсем акустична в главата. Мисълта й е бърза, дори за брюнетка. Чувството за хумор – вносно (главно от Англия). Има циментов морал (тук таме още не стегнал) и завидна съвест. Би помогнала на приятел в нужда, би те слушала съпричастно. Не е потънала в кокаинови фиести и не се здрависва с путка като повечето кифли тук. Умее да обича. Особено баща си, с когото е истински близка.

Една нощ става пожар в къщата, където живеят двамата. Неговата стая е до изхода, но той се втурва да я спасява, без да съзнава, че тя е нощна смяна, и загива в пожара. Барби е покрусена. Но това е само първият от поредица шамари (и ритници), които съдбата й праща. Барби основава частен бизнес, където се занимава с инвестиции. Печели по двеста бона на година. Чувства се знатна особа. Една от инвестициите включва комплекс от къщи, които се дават под наем. Вкарва в нея всичките си пари, като същевременно уговаря и най-добрите си приятели да се включат. Обаче става обект на измама от контракторите, които обявяват фалит и зарязват ипотекирания комплекс на банката. Барби губи всичко, включително и приятелите си. Идеята, че не е оправдала доверието на най-близките си я срива тотално. В нейното черно-бяло мислене, също като при малките деца, последствията са по-важни от намеренията и нещата не познават нюансите на сивото (каквито им дават контекста на ситуацията с множеството си фактори). За капак във Венециянеца, където тя има най-добрите смени (във ВИП казиното, където са милионерите), сменят мениджмънта и правят реформа на персонала, като хората без застраховка към профсъюзите (която ги прави недосегаеми) биват съкратени. Поради това Барби, от първа сред щатните коктейки, става седма сред тези на повикване. Всеки ден се обажда в седем сутринта, за да й кажат дали има налични смени (на ротативките, съвсем далеч от вип-а). Вече не само, че не прави големи пари (триста на ден са нищо в сравнение с хиляда), а и няма достатъчно работа. Едвам си плаща огромните вноски по заема за къщата. Доста унизително за знатна особа.

Тежко се пада от високо. Някои въобще не оцеляват, а повечето осакатяват психически за цял живот. Но пък други точно тогава се раждат. Пластмасовата им идентичност се чупи и отдолу излиза истински човек, чиято мисъл вижда нюансите и дълбините на света, а животът му надраства условнотите на обществото и фалшивите телевизионни стереотипи за щастие и успех. Джейми е на трийсет и пет. Все още е красива, въпреки че годините са оставили своята следа. Но това вече няма такова значение. Сега по-скоро планира операция за махане на силикона от устните. Смирена е. Чувствителността й към хората и живота е изострена до свръхестественост. Вижда зад повърхността на думите, дълбоко в намеренията и същностите на околните, чиито мимики и интонация попива като прилеп – ултразвук. Ситуациите са възприемани в контекст и времева перспектива, в развитие. Черното и бялото са се смесили като ин и ян, до онази фотографска хармония на 18 % сиво, за която Карабашлиев написа цяла книга. Сега Джейми умее да цени малкото, което има (малко спрямо преди). Партитата по клубовете й се струват празни и безмислени. Харченето вече не носи усещане за ВИП персона. Ценностите са други – автентичност, общуване, искреност.

Джейми обича да се взира в очите ми и да сърфира по трапчимките и котешката ми усмивка (не на кой да е котарак, а на Чеширския). Целува ме със страст, каквато само познаването и споделеността носят. Говорим си врели-кипели, подаваме си закачки като на джитбол, танцуваме семантичено танго сред многозначността на думите. Всъщност, тя е единствения човек тук, който разбира чувството ми за хумор. Или поне горните му етажи. Спорадичната ми екстатичност не й се струва детинска. Очите ми не са просто кафяви зрителни органи, а кехлибарени планети с оранжеви слънца, кръжащи около тях. Планети, населени със същества, родени в точката, където погледите ни се срещат.

Има такива хора, които животът е трансформирал от жълъд в зелана корона. Само разцъфвайки човек познава пролетта. Това е дарът на влъхвите (по О’Хенри), който загубата носи. Затова внимавайте какво си пожелавате.

* То да не мислиш, че някой знае истинското име на баба Илиица, освен че е жена на дядо Илия.

Красива история за трансформацията на черно-белия човек, който при смесването на боите открива кехлибарени планети с оранжеви слънца. И много усмивки...

Поздрави!
Л.

Не само Шайн. Ами направо Шайн он ю, крейзи даймънд :) http://www.youtube.com/watch?v=XJ1Dqq0RjdE&feature=player_embedded

На осемнайсет се мести във Вегас с баща си......
Тя самата ми каза, че за десет години не е падала под 600$ на смяна.....
Барби е на 24 и е на гребена та вълната........

Джейми е на трийсет и пет.......

направо ме побърква

Искрено се радвам за теб! Няма нищо по-хубаво от това човек да се влюби! А ти си влюбен. И политнал:)

Поздрави
Руми

за съжаление съм далеч от влюбен (ако не броим айсбергите ;), но пък е вдъхновяващо, че има такива хора.

Поздрави на всички ))

а си заслужава да видиш другата част на айсберга...

подпис:
дълбаещия още айсберг...
:)

Спомням си, как преди няколко поста време (когато се острига нула номер),
ти писах за Русата, а ти беше твърде скептичен...

От друга страна, ако Джейн е помъдрялата Барби, не виждам нищо странно във връзката ви :)

Пожелавам ви да сте по-дълго заедно и се надявам това да е само Началото! :)

Вярно, Денис, иронията на живота е любимият ми негов елемент. Все още Барби си е Барби, но в много отношения е надраснала русото и като комбинация от барби вид с английско чувство за хумор и искреност в отношенията е забележителна. Аз вече трудно се впечатлявам от когото и да било (за влюбване да не говорим), но уважавам различността и човешките трансформации. В този контекст с Барби имаме някои общи пространства и си прекарваме добре, но е доста далеч от нивото на жените в живота ми в бг. Освен това тя е единственият човек, който поне малко ме разбира и усеща тук, така че или това, или нищо. Прозаично, но пък животът е умението да превръщаме прозаичното в изключително.

Мисля си, че не четем дневник, така че едва ли разказът почива изцяло на автобиорафични факти, от което следва да не очакваме изповеди за това, коя е Джени и доколко Барби споделя живота на нав. За бога, това е литература. Пък и авторът сам подсказва ключът към смисъла на написаното - умението да се превръща прозаичното в изключително. Аз например отново си препрочетох Дарът на влъхвите. :)

Хората рядко се замислят за функкцията на езика да конструира реалността. Имам приятели, които дори когато разказват реално събитие несъзнателно пречупват и доукрасяват историята през призмата на собствените си желания, цели и разбирания за случилото се. Литературата пък е още по-далече от реалните събития, дори когато се базира на такива. Пък и надявам се читателите на този блог да са разбрали за тези четири години, че историите ми не претендират за правдоподобност (въпреки че почиват на реални събития), а са само контекст за Фильо да изразява философските си попълзновения и да облича идеи, които голи биха били плашещи за мнозина, поради неприличните размери на някои атрибути, хъхъ.
В кръга на квадрата ще добавя, че съзнанието се развива от конкретност към абстрактност. За съжаление статистиката сочи, че човечеството е на етап, където хората трудно се отърсват от буквализма, за да познаят света на въображението и красотата на абстрактното (хипотетичното) и неговата безграничност.

Поздрави и мерси за качественото включване. Черпя те с Тримата Влъхви на Мишел Турние ))

Поздрави Барби от мен, вече съм й фен:)))
А за теб прегръдки на килограммммм

Благодаря ти за почерпката с Мишел Турние!

"Вдън всяко нещо има една риба.

От страх да не изплуваш гола, рибо,

ще те наметна с моя плащ от образи."

:)

значи се е случило! :)

...а и не мога да не взeмам на сериозно толкова любим (ми) приказен герой! ;)

http://www.avaruusmies.com/jokes/images/109.html

ти да не беше вчера под леглото, та знаеш как звучи :)))

Прегръдки приемам само на голо ;)

Подозирах нещата в риба, но пък че природата на сътворението е страх си е природна (или поне семантична) забележителност.

Да се множиш и разселваш, че да има повече кат тебе :)

dennis - благодаря, че ме правиш цитиран автор (мъ не се сещам къде го бях рекъл туй).

Лошо няма да взимаме нещата на сериозно, стига да е на майтап :))

14 - добър лаф на гърба на американците.

Та чета ти вече около десетина постинга в блога значи, и от снощи съм се замислил над нещата. От една страна, евалата и машаллата. От друга страна, не мога да разбера определени неща. Когато имаме духовно израстване, ако е истинско, то малко по малко се просмуква във всички области на живота и ги трансформира. По този начин отношенията и нагласите, към които сме били приучени още от малки, претърпяват фундаментална метаморфоза и стават коренно противоположни на това, което са били преди. Квалифицирането на дадени хора като "красиви" (равнозначно на това да наричаш други "грозни"), съсредоточаването върху външната (мъртва) обвивка, издигането в култ на преживяванията, включващи физиологични удоволствия, и т.н. - всичко това като че ли противоречи на фундаментално различния подход да се вглеждаш и търсиш красотата в духовната същност, неглижирайки черупката, да търсиш цялостно изпълващи и разширяващи те като човек преживявания (това носи със себе си маргинализиране на физиологичните, които не са способни да докоснат съкровените ни душевни струни), и други неща от този порядък. Просто като че ли съществува противоречие между възхваляването на единия вид неща и възхваляването на другия. По въпроса за външния вид е ясно защо - когато виждаме "вътрешния" вид, онзи другият не ни грее (което цялото води със себе си търсене и съсредоточаване върху вътрешния вид като фундаментална нагласа). По въпроса за преживяванията - ами когато бъдеш докоснат тъй съкровено и намериш огромна близост и импониране между личностите, виждаш, че определени неща си заслужават повече от определени други неща, което, казахме, води със себе си съсредоточаване върху едните и маргинализиране на другите (т.е. все тая ти е за тях, тъй като нямат такова значение за теб като личност).

Това е като отговор на прочетените досега неща, а не на конкретния постинг. Ако не си се подразбира, вмъкни 10X"според мен" на произволни места. За десерт, един откъс от Фром, съотносим към темата (ми): tiny.cc/94anlw

Интересен въпрос задаваш. Често го получавам. Разделянето на вътрешно и външно (с приемане на външното за повърхностно) е мнима дихотомия, която изчезва, когато човек достигне определен етап на развитие. Външното е проекция на вътрешното и обратно. Това е най-древният алхимически принцип, записан на Смарагдовата плоча преди няколко хилядолетия. За да съумее човек да интегрира двете в едно (вместо да зацикля в едното или другото), се изисква определено мозъчно развитие (духовното развитие също се случва в мозъка).

Аз лично обръщам много внимание на външния вид и често съдя хората по него. Рядко бъркам, защото знам кое на какво е проекция и виждам нещата в контекст. Това не е същото, като традиционното съдене по външния вид, където хората се хващат за едно нещо (например руса коса) и вкарват другия в стереотип. При зрялото има интегриране с вътрешния свят.
В този смисъл физическите преживявания като секс, храна, пиене и т.н. могат да имат не по-малко духовно измерение от молитвата и медитацията. Не знам къде личи да издигам в култ физиологичното. Аз вече не мога да го разделя от другото. Всяко нещо в този невероятен свят е пропито с дух и може да носи дълбочина и възможности за развитие.

Прочети още. Разказите се допълват по начин, който премахва противоречието.

Поздрави и песни :)

Няма как да се съглася с твърдението, че външното е проекция на вътрешното (и обратно). Според мен това твърдение (независимо дали е записано където и да е) не намира обосновка в реалния физически свят. Разбира се, всички ние имаме склонност да търсим и намираме подкрепа отвсякъде за убежденията и поведенията си. Но критичното мислене изисква да поставим под въпрос всяка наша мисъл и поведение, да ги подложим на съмнение и да не оставим въпроса на мира, докато не намерим задоволително решение, дори (или пък особено) ако това означава изоставянето на навици, ориентировъчни системи за света и т.н.

Ще дам две причини за своето убеждение. Първо, няма връзка между големината на гърдите, дължината краката и цялото тяло, формата на лицето, симетричността между отделните компоненти, характеристиките на кожата, на косата, цялостната оформеност на торса и ханша, и т.н., от една страна, и познанията, житейските прозрения, интересите и мотивацията, целите в живота и т.н., от друга. Освен че няма връзка между развитието на личността и физическото тяло, но дори и да имаше (хипотетично да го приемем), то едното е фиксирано, а другото е в развитие, така че отново не бихме могли да съдим по едното за другото.

Другата причина също е важна. Това, което един човек счита за красиво, е ни повече, ни по-малко от насаденото му от културата схващане за красота (или желателни/привлекателни характеристики). В една култура дадени характеристики биват възприемани като привлекателни, в друга - други. Забелязах, че имаш склонност към обясняване на различни явления чрез еволюционната биология, но поне по този въпрос вероятно би се съгласил с мен, понеже сигурно имаш интерес в антропологията и изследването на различните племена. Та, имайки това предвид, когато оценяваме по външния вид, ние просто налагаме/проектираме възприетите от дадената си култура възгледи към определените физически характеристики на човека. Напомням, че субективно всичко това се възприема като привличащо ни. :) Поздрави. :)