Сънувах сън във висините на мълчанието

и титаничните тела на мислите

се строполяваха в очите ми,

докато се въздигах.

Гравитацията отнесе думите.

Криле ми стана вакуумът

и в липсата на въздух

въздигах се, въздигах се от себе си,

за да се видя.

 

Сън.

Няма смърт отвъд желанието . . сгъстявам се . .

Празнотата е въображение.

Най-плътната точка на нищото

съдържа тайната на сътворението.

Там

Пътуването свършва в пустотата,

в окото на Дракона.

Ето ме.

Сега, когато съм се слял със безразличието,

най-после съм способен да обичам

Вселената

 

Обичам Вселената в камъка,

в жената,

в приятеля, в глъчката,

в картината и в песента обичам я

във виното, в смъртта и в светлината.

 

Ех...

simpleman - на точки съм много ларж. За диамантите ми дай още няколко годинки да се позамогна ;)

bemberski - ти по японски (в стил театър Но) събираш поантата в едно възклицание.
Наскоро четох Неочаквана повест на Ниджо, дневников роман от 17 век (май). Направо друг свят, където детайлът и лаконичността са отделно измерение :)

Зъбите ми са узрели за нарове
Масата е продължение на окото
Светлината е любима гостенка
Лъжичката я чака с нетърпение
заобиколена от шляенето на жълтъка

Езерата са замръзнали картини
Розовото е мисълта на чаршафа,
копнеещ ласката на тялото
Оголените идеи осъзнават
разсъбличащата ги обвивка
Драконът се събужда от мига съзерцание
на едното
Оглежда се
и погледът му разплисква цялото на фрагменти