Един от сполетелите ме феномени през последните десет години е, че челото ми порасна с 2-3 пръста. Дълго се питах от много четене ли стана? Или от свръхдозите житейски опит? А може би от прекомерните мисловни напъни и съпътстващото изпотяване? Разбира се, може просто да оплешивявам, но идеята не ми харесва, така че отпада от възможните причини.

Един хубав ден, обаче, ми просветна. Карах си байка по родната оборище. И изведнъж люс. Светна ми пред очите и видях света незамъглено. Да кажеш, че съм карал по заледено, не. Напук на причинно-следствените връзки литнах от седалката и се приземих по ребра насред платното. Не ме сгази кола, предполагам защото в удивлението си забравих за подобна възможност. После ходих на рожден ден, където си мазах натъртеното с камембер, бри и червено вино. С блясъка в очите (от просветването) почерпих гостите и рожденичката. Пяхме, вилняхме и забравих, че имам чело.

По повод това падане, един познат в стария блог се удиви от реакцията ми и аз му написах като отговор следната магико-биографична история.

Дълго смятах, че имам само едно здраво око. Затворех ли лявото, се пренасях в призрачен свят на недетайлност, където е трудно да разграничиш ръба от овала, границата между нещата. Докторите казваха, че просто нямам централно зрение, и аз послушно взех да се приучвам към нормалността с едно око.

И още нещо важно. Първите седемнадесет години от живота ми преминаха под знака на катастрофални събития, от денонощен бащински тормоз, през масови сблъсъци с тормозещи ме набори, до пълна несъвместимост с останалите двукраки наоколо. Няма да влизам в мрънкащи подробности. Само ще спомена, че като резултат се бях превърнал в гневно и травмирано хлапе, мразещо живота и подозиращо някаква лична вендета от страна на съдбата. Спрях дългогодишните си занимания с таекуон-до, класическа китара и училище (почти). Кулминацията настъпи, когато на 17 реших да си отмъстя на света по всевъзможни начини, един от които беше да открадна кола. Интересното е, че ме хванаха по най-невъзможния начин (лош късмет, щях да кажа на онзи си етап). Колата изгасна безпричинно на една сляпа и възглуха улица. Излязох да я бутна по наклона в непрогледния дъжд. И точно тогава едни полицаи, прибиращи се от смяна, спряха до мен.

На втория час откакто бяха започнали да ме бият в районното един полушамар попадна в здравото ми око (уж биели без да личи). Тогава погледнах през другото. И видях свят без субективна емоция, без лични драми, страхове, настроения. Всички безумни събития от живота ми се подредиха в щастлива закономерност, съзрях какви уроци носят. Казах си, че щом мога да понеса това, няма нещо, което да не мога да преодолея и трансформирам. Усмихнах се. И понеже ченгетата не обичат да им се хилиш, ме биха още два часа.

От този момент нататък започнах да изследвам това свое зрение, да му помагам да се отърси от прахоляка на условностите. Случайността като понятие остана в миналото, всяко падане се превърна в катализатор на пробуждане, а манипулирането на реалността се оказа доста лесно с такава нагласа. Простичко доверие в случващото се. От всичко има какво да се вземе. Или както казват на изток:

‘По великия път се върви лесно, щом нямаш предпочитания.’

А когато след няколко години прогледнах напълно, открих къде е било през цялото време окото ми.

Оттогава съм блажен (и по време на пости), дори в несъвършенството си. А пробуждането продължава.

Дотук с поетичната метафоричност. За неотегчените още малко.

Онази нощ в районното в мен наистина се извърши пълна трансформация. Обяснението за нея е съвсем просто. Дотогава живеех с безбройните комплекси за непълноценност, насадени от родният ми баща и от усещането за различност в очите на другите. Дори най-близкият ми приятел, с който заедно извършихме закононарушението, подсъзнателно ме гледаше от високо и ме възприемаше като по-слаб и безличен от себе си. Така се виждах и аз през чуждите очи и живеех в неговата сянка. Докато ни биеха, полицаите ни караха да признаем за всевъзможни несъществуващи престъпления, сякаш сме най-големите градски апаши. Приятелят ми се пречупи, въпреки че изглеждаше мъжага и се мислеше за корав. Подписа самопризнанията и дори прехвърли цялата вина върху мен. Аз поех своята част, но не подписах нищо повече. В този миг осъзнах огромната сила, която се крие в мен и всеки човек, както и това, че ние сами определяме съдбата си. Винаги можем да намерим оправдания за грешките си в системата или в другите, можем да живеем първосигнално и да обвиняваме света за собственото си нещастие. Истината е, че всеки носи избора за всяко свое действие и за това как да реагира на случващото се. Това прозрение ме накара да повярвам, че за мен няма граници и че мога да използвам проблемите в живота си като материал за сътворение. А човек повярва ли си дотолкова, е въпрос на време да направи от себе си и света каквото си поиска.

И нека завършим с троен тулуп от Хегел . .

"Крайният опит на тук и сега, с всички свои ограничения, погледнат от правилен ъгъл и приет, е идентичен с безкрайното съществуване, което е навсякъде и винаги."

. . и Плотин валсиращ с Нагарджуна:

"Раят е този свят,

правилно видян."

Пълни самопризнания.
И все пак, трябва да действаме заедно. Иначе има виновност. Управляващите не ги оставяй на самоконтрол.
Силата е вътре в нас. Така е.
Усмихнат ден ти желая!

Безкраят от празнуване
е моят
най-хубав начин да превъщам
патета в лебеди,
жаби в принцеси
с кайма.
Не мога да спра да танцувам
отвъд всички дуалности.

намасте, навиджи :)

Поздравявам те с "Търсач на видения" на Куция Елен или по-специално с главата "Когато се напивах и посещавах затвора" - а и с всички останали :-)) - виждам, че прекрасният Дух на Куция Елен продължава своето празнуване и в Теб!
УАКАН ТАНКА ТУНКАШИЛА ОНШИМАЛА!

Мерси, Венци, за чистата ти енергия. Връщам ти я удвоена с моята ))

Очарована съм от вашия стил и чувствителност. Търся Куция елен като за просветление. Помогнете :)

Ние - аз, моя милост и Фильо - на куцане горе-долу сме го докарали. Също така последните години все с Елени излизаме (и даже ги делим с други мъже, барем ни порастнат рога), но все още не можем да кажем кои са ни предните копита и кои задните, камо ли да закуцаме като гореспоменатия елен.
Рецептата за (осъзната) чувствителност е систематично сядане на магарешки бодили, насаждане на пачи яйца, газене на лук и най-вече изстрелване сред звездите (придружено със съответното падане). То принципно всеки е чувствителен, но само някои го знаят. Хората не успяват да видят болката като откровение към чувствителността.

Относно просветлението. Пратете ни в плик 10 лева, малко кир (за препоръчване от подмишницата, но може и на яка) и кичур косми от междувеждието, и ние ще ви изпратим 23 грама просветление в тридневен срок. Ако пък се къпете ежедневно или нямате косми между веждите, много съжаляваме, но няма как да получите просветление. Все пак просветлението не е за всеки ;)