Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.06.2008 08:25 - Вийон като евродизиак
Автор: nav Категория: Изкуство   
Прочетен: 4416 Коментари: 8 Гласове:
1

Последна промяна: 30.04.2009 15:55


Имало едно време едно парти, където бай ван се разцепвал от смях, както обикновено, наливал се с нафта и с чудесните аури на присъстващите, както обикновено, измислял нови видове танци, пак така, докато не усетил едно неудържимо привличане. Откъм библиотеката. Помислил, че е обичайната му гравитация към книгите, но, гледай ти, оказало се нещо толкоз романтично, че чак перверзно. От етажерката, с флиртуваща усмивка, му смигала красива дама с твърди корици. Поканил я на танц и що да види – почти цялото творчество на Вийон й проблясвало в погледа, напирало от деколтето й, бухвало в косите й. Разтреперил се бай ван от вълнение при отъркването в такава знойна гръд и моментално й поискал ръката, краката, и всичко останало. После, разбира се, обявили холера на кораба и не станали от кревата дори след четвъртото вникване в междуредията. Оттогава живеят в щастлива полигамия. Той заема дамата на сърцето си на достойни джентълментъли и филогини, а междувременно люби други тъй прелестни дами . . 

 

Защо такова умопомрачително вдъхновение? ще попита страничният поглед. Затова ето две-триста думи за Франсоа - първият поет на новите времена, родоначалника на френските ‘прокълнати поети’, обесника и нехранитаткото.

Редица учени са склонни да идентифицират с него началото на френския Предренесанс, защото именно тогава, около средата на XV в., френската поезия скъсва завинаги с литургическите песнопения и става литература в етимологическия смисъл на думата. Вийон, освен с фантастичното владеене на езика, помита и с автентичността на поезията си, която е пълно отражение на живота му (аааарргх, това побърква). А какъв живот само. На добре образован престъпник и пройдоха. Въпреки покровителството на заможния си осиновител, който му дава добро възпитание и обазование, Вийон избира пътя на риска, скитничеството и грабителството. Дали за да се отърси от конформизма и конвенционалното ежедневие или тласнат от неволно извършеното убийство, той следва горчивата истина на свободата в несигурността на утрешния ден. На двайсет и пет години заедно с няколко аверчета обира Наварския колеж, за което по-късно е хвърлен в затвора със смъртна присъда. Там пише своето ‘Голямото завещание’, като дори в този час на обреченост успява да се надсмее над орисията си:

‘Зоват ме Франсоа, това ми тегне,
в Париж, край Понтоаз отрасъл странник,
но в мазен клуп въже палачът щом затегне,
вратът ми ще узнай тежи ли моят задник.’

По ирония на съдбата (имитираща иронията на Вийон) край затвора минава новоизбраният крал Луи 11ти и по традиция дава амнистия на стотина затворници, сред които е и той (Луи 11ти). Това не го спира да продължи по съмнителната пътека на бохемството и авантюризма. Поради вечната заплаха от бесило, поезията на Вийон е тясно свързана със смъртта и преходността. Нави пример:

‘Премахва хубавия тен
смъртта – променя ни изцяло:
оклюмал нос и врат вдървен
(добре, че няма огледало!).
И теб ли, дивно женско тяло,
познало всеки миг щастлив,
те чака черно покривало?
Не влиза никой в рая жив.’

А също е и свързана (душата и поезията му) с любовта и вървящите с нея разочарования:

‘Какво да дам на мойта Роза –
сърце или пък черен дроб?
Не иска тя такава проза,
а да си плащаш като поп.
Но как ли предан като роб
да пълня нейната кесия,
когато даже в своя гроб
сега лежа на вересия?!

Дължимото на любовта
отдавам, но съвсем не крия,
че на жената низостта
погуби всичко в мен самия.
(Не знам от нейната магия
да е пострадал някой друг,
но се кълна в света Мария,
че няма нищо смешно тук!)

На нея като дар желан
една балада в полумрака
й пращам по Перне Маршан,
наричан още Копелдака –
пък нека той да я причака,
за да й каже с мазен глас,
като я спипа в храсталака:
‘При теб, мръснице, идвам аз!’


Истински, истински до празните пространства между електроните си човек ))

Ето няколко произволно избрани (от уважение към автора) негови стихчета:


БАЛАДА ЗА КОНКУРСА В БЛОА

‘До извора умирам аз от жажда,
горя и тракам със зъби от студ,
земя-кърмилница, а ме подяжда,
до огъня студът е трижди лют -
червив от бедност, тъна във уют;
надежда ли? - през сълзи съм се смял,
намерил във утехата печал,
че радостта ми е на мъченик,
в безсилието свойта мощ узнал,
приет добре, изхвърлен със ритник.

Неясното със вяра ме подклажда,
а очевидното ме хвърля в смут,
съмнявам се дори във свойта жажда,
случайно ли е, значи е статут;
дори спечелил, губя като луд,
започва с “лека нощ” денят ми бял,
лежа по гръб - над мене е провал,
богат съм аз и всекиму длъжник,
наследство чакам, ала нямам дял,
приет добре, изхвърлен със ритник.

Безгрижен съм като ненужна сажда,
нахалос ли е, аз си давам труд,
щом някой ме ласкае, ми досажда,
щом верен ми се пише, ставам лют;
приятел ли е, искам да е луд
(във гарвана ще видим лебед бял!),
с мен щом е, нека да ми прави кал,
че истината няма собствен лик -
научих го (дали съм го разбрал?),
приет добре, изхвърлен със ритник.’

‘Вали над Сена. От водата зловещи гвоздеи изскачат
и ми напомнят за дъските, с които мъчи ме палачът.
Какво отново тук ме тегли? Да пия с вас? Да отмъстя?
Париж е денонощна кръчма на кръстопътя на света.
Кое столетие сме вече? Сега ме няма на земята.
Но след дъжда ще ме съгледат - аз съм разпънат на дъгата.

Прихванали се за корема, Химерите на Нотр Дам
повръщат пак бълвоч дъждовен, тъй както съм го правил сам.
И аз от висините слязох - една Химера грозновата;
реших от чуждото да вземам, да изравня все пак везната.
Но кой съдбите разпределя? Да бях поет при някой крал,
не бих се от съда укривал, в двореца сито бих живял.

Да мога да решавам точно и бързо спорните въпроси,
една кама отпред си сложих - тъй както кръст монахът носи.
Мислете вие за душата, мъчете жалката си плът
и червеите вашто тяло - изсъхнало - ще пощадят.
Аз нямам тук какво да вземам. Ще продължа през времената,
но и по пладне ще ви стряскам - аз съм разпънат на дъгата.’


Като цяло, пък и на части, Вийон допълва плеядата на любимите ми насмешливо-метафизични и осмиващо-възхваляващи поети - Джон Дън, Артюр Рембо, Жак Превер, Иван Методиев и пак той, и, разбира се, Чжуан-дзъ.




Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

1. анонимен - :)
06.06.2008 09:12
Няма общо с горното. Но какво от това:)))

http://yapeku.com/
цитирай
2. eleni - ;)
06.06.2008 10:24
"Балада за дребните неща" ми е любима. Както и всичко останало:) Това беше най-забавната част от тази ми филология, но ужасявах част от преподавателите с коментарите си връз прекрасния бандит Вийон. Лека му (вековна) пръст и наздраве!
цитирай
3. dennis - ...
10.06.2008 11:20
и четиримата /всеки уникален по своему/ взривяват статуквото, прелитайки с бръснещ полет над тривиалното... с едно единствено послание - че нищо не е по-голямо от свободата на Духа.
цитирай
4. nav - Баш, баш,
10.06.2008 11:32
въпреки че и свободата е само средство, а не цел.
цитирай
5. lava - :)))
12.06.2008 09:21
Един ден преди завършване на учебната година (в 7 клас) вероятността да кажа нещо смислено е почти изключена. Но пък ми изплуваха думите на Яне Сандански: "Робът се бори за свобода, свободният за съвършенство". Та кое е цел, кое средство се сетете сами. За мен свободата е състояние, а не обществен строй, даденост или положение.
цитирай
6. dum - Спор с теб е като добра пура с коняк в зимна вечер, СЛава.
12.06.2008 11:27
По въпроса с авторитетите, бих избрал Пушкин и Джубран, които слагат свободата над съвършенството и любовта.
цитирай
7. namo - хммм...
03.07.2008 02:49
имам сериозно основание да смятам, че Рембо е следваща инкарнация на Вийон. Най- малкото поназнайва езика ;)
цитирай
8. nav - ))
03.07.2008 09:47
Двамата най-великолепно прокълнати с талант и прозрения, мда.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: nav
Категория: Изкуство
Прочетен: 2086780
Постинги: 311
Коментари: 2990
Гласове: 7880
Архив
Календар
«  Септември, 2022  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930