Нощта е тиха.
Не, това не е хайку. Просто нощта е тиха, тъй като няма шум.
Жълтото куче ме гледа и допира муцуна в мен.
И аз го обичам. Заради спокойствието. Защото е жълто.
Звуците на ‘Боса Нова’ се смесват с цигарения дим и се вливат в кръвта ми, за да ме придвижат.
Плюнча си пръста. Размахвам го като хвърчило. Аз летя.
Дупката на чорапа смущава полета ми. Запушвам я с ръка. Обаче знам, че е там.
Ще посветя минута на тях – чорапите. Дори ще им посвиря на цип от уважение. Те се износиха заради мен, както аз се износвам, за да живея, за да обичам.
Тези мои чорапи, които захвърлям вечер с безсъзнателен жест.
Не и днес. Днес те имат празник. Сега го измислих.
Ще се грижа за тях и ще помня. Ще вложа благодарността си към Живота в жест към тези слуги, тези мои братя.
Оглеждам се в тях. И аз и те сме сбор от молекули. Молекули с цел. Дали те я съзнават? Аз разбирам ли своята? Питам се, значи съм жив.
Но какво ми навяват тези чорапи . . . Нещо се опитват да ми кажат.
Дупките ме смущават . . . какви гигантски символи. Изгубвам се в тях. Поглеждам пак. Не си приличам. Тези очи, пълни с тъга, не са моите.
Ще оставя редовете да ме водят. Те винаги водят към мен. Само трябва да пиша. Химикалката се плъзга с лекота. Тази лекота ще следвам, където и да ме отведе. Лекотата, с която чорапите се късат, сякаш се усмихват. Рисуват бримки по себе си. Картини от бримки. Вече зная, че са щастливи, постигнати. Формата е празнота, празнотата е форма.
Това е дзен на чорапите.
Трябва да ги пусна да се слеят с дупките, въкреки любовта ми към тях. Те не се нуждаят от моята обич. Тя не ги освобождава, а ги затваря в нуждата ми.
Ах, тази лекота, с която се случва всичко. Понякога я губя. А трябва само да погледна чорапите и техните усмивки. Наплюнченият ми пръст отново цепи въздуха. По-лек от грижите си, аз летя.
Напоследък си мисля за самотата. Предишните две години тук прекарах в уединение, пишейки неща като това. Сега се очертава подобен период. Добре, че са трите ми другарчета, че иначе съвсем ще изпадна от битието. Има една неземна радост, която ме тегли в Пустотата. Далеч от човешкия свят. И все се сещам за Безкрайна Синева на Бесон, този филм сякаш ме разказва.
Тези дни ще опиша историята на самотата ми. От тъгата до усмивката. Горният разказа е част от това пътуване.
Всъщност самотен се чувствам само сред хора. Изключенията подчертават правилото. А насаме със света общуването е неизчерпаемо. Както беше казал някой, скучае само онзи, който няма за какво да разговаря със себе си.
като да зашиеш усмивка
лекота...
"Лек за скуката е любопитството. Лек за любопитството няма." :)))) за съжаление забравих на кой е :)
и всеки път Стаята ти - различна е
разпридаш бримка след бримка, и отвъд прозират нова след нова вселени
този свят на тиха самота в полумрака е неизбродим - там няма цвят и звук такива, каквито ги познаваме, няма и пустота, няма дзен ...
но, няма начин, използвай думите
малцина са тези, които могат да разкажат за това
пътувай ...
пиши ...
Кво слънце, бе?! С тия часови разлики, докат дойде до тука, задника ти от слънце става на месечина. На лунни бани идваме, на лунни:)
мЕ-се-чи-на, мЕ-сечи-нааа.....
да му пратим перде на брата, да се позакрие
и колко мило - той ме нарече кака
откак я почна тази серия за чорапите, някак променен ми изглежда, как мислиш
абе, да взема да ти звънна по телефона, да не ни слушат тука хората, а
тара, дай обаче да се разберем, само искам да ми следиш мисълта много внимателно:
ти на мене сестра - да
той на тебе брат - ок
само, ша та замоля, да не се окаже, че A=C, щото
аз на него сестра - НЕ!!!
:))))
p.s - и местим разговора в друг прозорец, че да не ни гледат тука хората мръсните чорапи, хахахахах
Поздрави :)
който и да си ти, който сега четеш тук
иди и виж