Ето нещо отпреди няколко години, което не спира да ме усмихва.


Пумпал                                      

                                                             На Веси

Хубав ден, хубав ден. Почти красив. Седя си в болничното легло и съзерцавам как хлебарките препускат по олющената стена. Същевременно практикувам умението да не мърдам, защото леглото закрещява почти без повод и изправя косите на пациентите през стая. На неговата възраст и аз ще съм така.
Обзема ме сюрреалистичност. Вечността в мен се смее, а на човекът му е тъжно. Как може най-добрите уролози в страната да обитават този последен етаж. Последен ти казвам. За тоалетната няма да споменавам нищо. Не за друго, а защото не помня, припаднах от гледката. Къде е балансът между това да си над нещата и в нещата. Ако никой не се ангажира с проблемите, обществото би се сринало. Странното е, че откакто разбрах за рака, станах по-социално активен. Нула на квадрат. И все пак, наистина звъннах в полицията по няколко повода и подадох едно оплакване в медиите. Кой ли си ме е представял.

Голям мехур с въздух . . пълен с малки мехури . . пълни с въздух ??

Сън, сън! . . кой звъни? . . обаждам се да ви напомня, че има опция сънят ви да бъде прекъснат преждевременно . . така че сънувайте съдържателно . .

Знам го аз това, но едно е да знаеш . .
Виждам една усмивка, кацнала на масата. Промъквам се към нея с поглед, скачам обладаващо и пуф . . става на прах. Оказва се отдавна мъртва, залепнала за мазно петно постно зеле. Тази комбинация винаги е фатална.
Е, ще трябва да се оправям сам. Обаче не си чувствам ръцете от упойката.
Точно тогава влизат ВесииНики заедно с ИлияниПетя. Каква страхотна изненада. Едни от малкото хора, които не уголемяват пирамидата от сокове, бонбони и банани. Вместо това ми носят жълт балон и пумпал, както и чудесна книга. Не ме разпитват, а ми се усмихват. И аз се усмихвам. Завързваме балона за леглото, завъртаме пумпала . . и се въртим, въртим в усмивките.

Ям сладолед. Не сега, а друг път. Но пак го ям. Ето ме отново магично усмихнат. Сътворявам реалности. Върти се пумпалът, смесват се цветовете ни. Взирам се в тях и стените избледняват. Шевовете по мен зъбато се хилят и ми смигат пиратски. Химиотерапията се превръща в забавна различност.
Пиша весела пиеса по лицата на околните. Тумор се римува с хумор. Нека да е тумореска.
Върти се, заради мен се върти. Пумпал е светът, а аз съм пумукъл. Върти се и разказва приказка . .
‘Когато първото бебе се разсмяло за пръв път, смехът му се разбил на хиляди парчета и се понесъл над света. Така се родили феите . ." 
Феите са светлинки, придаващи смисъл на мрака . .

Хехе. После, като лежах вкъщи, Веси ми донесе улична плочка, за да мога да се разхождам . .

Чаровник такъв :)

Поздрави другарчета )))

Благодаря ти много, nav, за прекрасния пост с име "Пумпал". Браво, чудесен е....и ми възвърна вярата в толкова хубави неща.
Поздрави :-))))))

(И точно тук е моментът, в който радването ражда, хех)

За мен ракът беше втората смърт, доста спомогна за изкъртването ми от матрицата и прегръщането на света.

...а аз вече не мога да "прегърна" или да се вкопча в нещо.

няма да ти обяснявам разликата между прегръщане и вкопчване.

Аз прегръщам света и се сливам с все по-голяма част от него. Великолепно е ))