Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.07.2007 06:26 - Приказки
Автор: nav Категория: Изкуство   
Прочетен: 3126 Коментари: 8 Гласове:
0

Последна промяна: 24.07.2007 12:34


Дълги години пътувах през книгите, дълбоките книги с големите риби. Преплувах философите на Запада, спорещи има ли рибешки дири в морето, гълтах вода в Дао Дъ Дзин и Хуа Ху Дзин,  плисках се дълго в басейна на Суфите, по камъчета прекосих Упанишадите, смях се и мълчах с римуваната метафизика на Дън и Блейк, лежах на дъното на шаманския кладенец, дори се гмурнах в мътния Свод на Херметизма. Мъдра утайка намерих навсякъде, но не открих по-бистър извор от приказките. 

Тук искам да отдам почит на онзи магически свят, така често подценяван и мислен за детски. Никога няма да ми омръзне да скитам из него, защото там съм всякакъв и зная всичко.

През последните двайдет години Бенджамин Хоф и други автори преоткриха дълбочината на Мечо Пух. Киното пък популяризира невероятната Приказка без край на Михаел Енде (специално поздравявам Веско, че постави Момо в театъра преди няколко години), 

Екзюпери се радва на достойно внимание, както и чудесните класици от ранга на Андерсен и Астрид Линдгрен. Но едни от най-вдъхновяващите неща,  винаги пренасящи ме отвъд облаците, остават малко известни. Имам пред вид Приказките от страната Алабашия на Карл Сандбърг, Животът на Пръчко на Жолт Ланг, Приказка за Стоедин на Никола Русев и поредицата за Муминтрол, Снусмумрик и компания на Туве Янсон (евала на Jones за този постинг - ). 
Тези дни ще се опитам да драсна за всяка от тях.
А един ден, когато мълчанието в мен се сгъсти до имплозия, ще напиша в тяхна чест историята на Дървената Гора. Ето една глава от нея.


Както обикновено по това време на мислите си, Главунди се беше запътил към най-гъстата част на следобеда. Вървеше по горската пътека, следвайки миризмата на собствените си предчувствия. Краката му се преследваха един друг с безцелното недоумение на всяка спонтанност и тихо си говореха, или по-точно се караха, кой стъпва първи. Така, улисани в спора, се стреснаха, когато настъпиха един твърде странен клон насред пътеката. 
Спряха и заумуваха какво ли е това подобие. С тях спря и Главунди, който фокусира косматия клон и се помъчи да се замисли на какво му прилича. След като постоя с празна глава, нещо му подсказа, че това е опашката на Телето. 
Как ли Телето си е загубило опашката, помисли си той. Сигурно се чувства непълно и тъжно. Главунди много насериозно се загрижи. Наведе се да я вдигне и си удари главата в гъза на самото Теле.
“Всъщност съм ужасно изтръпнал”, каза Телето, “но това не значи, че можеш така да злоупотребяваш с мен”.
“Здравей – отвърна учудено Главунди, който много обичаше да се учудва – Тук ли си бил?”
“Всъщност ми е толкова студено, че почти ме няма. От известно време не си чувствах опашката и мислех, че съм я загубил. Но виждам, че ти я нас . . мери, за което ти благодаря.”
Главунди се почеса по главата и каза: “Как ли така не те видях? Уж гледах в твоята посока.”
“И аз гледах в тази посока, сигурно затова не си ме видял.”
”Навярно - въодушеви се Главунди - си бил особено притеснен и така усърдно си я търсил, че си забравил дори да се движиш. Станал си нещо като камофлаж на самия себе си. Иначе със сигурност бих те усетил. Някога познавах един охлюв, който се застоя на едно листо толкова дълго, че накрая започна да си мисли, че е листна въшка. Оттогава и другите това си мислят за него. Може и с теб така е станало. Пък и аз за пръв път те виждам да седиш и затова не те познах веднага. Всъщност как си?”
“Ами, досега си търсех опашката, но сега предполагам, че трябва да се чувствам добре. Обаче от студа нищо не си чувствам.”
“Наистина ли – попита Главунди – аз пък винаги съм си мислил, че студът е много рядко щастие. Идва винаги без да го очаквам. Изненадва ме и ми причинява едно радостно учудване. После ме пощипва по ръцете, сякаш ме пита ‘Жив ли си или сънуваш?’ – Жив съм, му отвръщам, въпреки че всъщност съм сънувал. И тайно му ставам благодарен, но не му казвам, за да не се възгордее. Защото какъв студ ще е тогава.”
“Ти сигурно говориш за друг студ - каза Телето - този тукашния е съвсем различен. Идва най-нахално, намъква ми се под копитата, та даже ми краде опашката. Голям простак. Ако беше муха, направо щях да го размажа. Добре, че дойде да си поговорим, че иначе мислех само точно колко ми е студено; чак мисълта ми беше замръзнала. Честно да ти кажа, едва ли има нещо по-лошо от тоя студ.”
“Най-добре не му обрущай внимание – каза Главунди - Или ако искаш, можем да направим от него снежен човек. Я гледай, тук имам парче от тиква за нос и няколко миналогодишни семки за копчета. Ти направи главата, а аз тялото, после ще му закопчаем копчетата и ще видиш как ще утихне. Даже може да си поприказваме.”
“Ти луд ли си?!? В тоя студ да правя топки. Нали ще ми замръзнат копитата.”
“Всъщност, те май вече са ти замръзнали, иначе можеше да ти гледам на копито – каза Главунди - И все пак не е ли толкова хубаво, че се срещнахме тук на пътеката в най-гъстата част на следобеда. Гората изглежда спокойна, небето е чудесно сиво. Студът сигурно е самотен, а ние с теб можем да се замерваме с топки”
“Ти изглежда си имаш твой студ, някой питомен. Де да имах тоя късмет.”
“Знаеш ли – замисли се Главунди – може би всеки си има свой студ, или дали въобще студът съществува. Може да сме си го измислили. Аз по моите причини, ти по твоите. Мисля, че всичко се дължи на времето. Прави се на лошо, защото се чувства неуверено. Подозира, че дълбоко в себе си ние не вярваме в него и че всъщност го няма. С цялата тази театралност се опитва да се самозапълни, да си придаде важност. Плаши ни със студ. Внушава ни, че всичко е преходно, за да го ценим. Защото представяш ли си, ако всеки миг е вечен – няма минало, няма бъдеще, всичко е сега. Нещо като да пръднеш и винаги да ти мирише.”
Главунди беше размахал очите си толкова налудничаво, че на Телето наистина му замириса на пръднато; и тъй като много добре си познаваше пръднята, а тази не беше неговата (нито пък на Главунди, който винаги се извиняваше като пръдне), достигна до извода, че се е заразило от бръщолевенията на Главунди. Представи си как започва да харесва студа и да си говори с него съвсем непринудено, от което изпадна в телешки ужас. В паниката си удари къч и препусна запъхтяно по пътеката. От което се стопли.
Главунди проследи подскоците му с усмивка и каза на краката си: “Като не може по един начин, има друг.” После тръгнаха заедно към края на разходката и дори Главунди, съвсем сериозно, се включи в спора кой крак стъпва пръв и дали всъщност краката не тичат след главата, която се търкаля като футболна топка по орбитите на очите.



Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. eleni - хахаххахахах
24.07.2007 10:15
"...но не му казвам, за да не се възгордее." - това е толкова... дежа чу, както казва един приятел. Знаеш, дежа чу е същото като дежа вю, ама с ухо:Р
цитирай
2. tinyblizzard - подсети ме за една любима приказка!:)
24.07.2007 10:53
"Имало едно време едно Имало едно време. То било доста самотно и много му се искало да се настани в началото на каква да е приказка. Обаче приказки рядко се срещали, тъй като човекът още не се бил очовечил. Разхождало се тъжно насам - натам това Имало едно време, отърквало се о някоя маймуна с надежда да й влезе в устата и да издърпа оттам нещо, което поне малко да прилича на приказка, но маймуните явно или нямали приказки, или не си ги давали. След като безкрайно дълго обикаляло и никъде не могло да открие приказка, измореното Имало едно време легнало и заспало.
Като се събудило - що да види: наоколо щъкат хора, пълно с приказки и на всяка трета в началото се разположило по едно имало едно време! Скочило нашето Имало едно време да си намери приказка, но вече било късно: всички подходящи били заети. Какво да прави, горкото, седнало и заплакало. Много му било мъчно, че си проспало късмета.
Тогава минах аз и като го видях ми стана жал за него /всичко, което плаче - даже плачещите върби - значително ме натъжава/. И му казах:
- Виж, недей да плачеш! Сега ще измисля приказка, за която всички ще ти завиждат, защото няма да си само в началото й като едно обикновено имало едно време, а ще се разхождаш навсякъде из нея. Даже ще може да седнеш на края й и там да си клатиш краката!
"Имало едно време много се зарадва, засмя се и сълзите му станаха на бисери. Аз ги прибрах за всеки случай. И, както обещах, подхванах приказката. Може малко да съм я изкривил, защото, докато я измислях, щастливото Имало едно време непрекъснато си мушеше муцунката в мен. Но иначе стана съвсем добре, нали? И, разбира се, завършва така: седи си тук и си клати краката най-важното, най-хубавото, чудесното Имало едно време!"
цитирай
3. nav - Ех,
24.07.2007 12:20
знаеш ти какви приказки обичам :))
цитирай
4. gioia - :)
24.07.2007 18:29
обожавам приказки...:)
а този Главунди някои го чакахааааа.....хахахаха :)
цитирай
5. norass - ...
10.08.2007 21:09
Света на децата е вълшебен...
Поздравления. Също и за суфийте...
цитирай
6. nav - Децата са все още хора. Имат очи за ...
12.08.2007 01:02
Децата са все още хора. Имат очи за света.
цитирай
7. eliza - :)
07.07.2008 11:37
да, поздравления и от мене за добрия вкус. само ще си позволя към подбора ти да добавя и една любима моя героиня, която като нас скита из страната на чудесата - Алиса.
цитирай
8. nav - е,
07.07.2008 12:51
кой ли не е чел Алиса, тя няма нужда от реклама.

Пък и аз ако не пропусна нещо важно, значи не съм съвсем наред ))
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: nav
Категория: Изкуство
Прочетен: 2358992
Постинги: 319
Коментари: 2999
Гласове: 8046
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031