Човешкото общуване е пъстра нееднозначност. Една целувка може да жигоса същността с есенцията на нечия душевност. Понякога думите са плът, а плътта поезия.

Насищам жеста, превръщам докосването в език, в сензор на възприятието. Поглеждам се през чужди очи. Пораствам с нечия усмивка или мисъл.

Кои са тялото и дрехите на поезията? И тя ли се поти и ползва грим. Или като празнотата може да се въплъти във всичко. Често хората я носят като шапка и я превръщат в шапка, зад която крият уродливостта си.

Сънувам поети, които носят стихове в погледа си. Чиито ръце и очи са писалки, а вътре оставят достатъчно бяло, за да мога да напиша себе си.

Цялото ми патетично бръщолевене се побира в думите на Хьолдерлин (който пък е вдъхновявал Ницше да пише за свръхживотното).

‘В живота творбата,
в творбата живота,
изучавай.
Вярно едното видял,
виждаш и другото ти.’