Отпивам от кафето, решавам, че вкусът му не е толкова лош и се заглеждам разсеяно през широката витрина. От височината на първия етаж виждам осветените бели фасади на новите модерни блокове, съзвездието на флуоресцентните сияния над тревните площи, гирляндите на фаровете по шосето и далече вдясно хилядите трепкащи светлини на вечерния град. Но градът е вече тук и наоколо. А някога, преди години, учителката ни водеше на същото това място на екскурзия. Природната местност беше почти девствена - тревисти хълмове, минзухари, шипки с бодли и тръпчиви червени плодове, чиито влакънца дращеха гърлото, стада овце, до които не можехме да припарим заради лошите кучета, а там насреща пожълтели от есента храсталаци.......
......На съседната маса се е настанила млада двойка. Дамата, пътьом казано, едва ли е на повече от осемнайсет години. Кавалерът е значително по-стар. Той отива към двайсетте. Преклонната му възраст е подчертана и от нещо като брада, едва набола, но грижливо оформена по ръба на лицето като тънка дъга. По неволя слушам части от разговора им.
Всичко е вятър.....- казва кавалерът, като потупва по масата цигарата, която очевидно от доста време се готви да запали. - И пандемията и black lives matter.....
-Само Деса не е - прекъсва го дамата. - Не знам с какво толкова те е очаровала тая Деса? - казва дамата.
-С нищо не ме е очаровала....Просто културно момиче...
-Културно, как не!...Щом едно момиче има големи цици, непременно ще го обявите за културно.
-Е, и ти пък.....протестира полубрадатият, като поставя успокоително ръка върху ръката на дамата си.
Със свойствената ми дискретност аз отново се заглеждам през витрината и мислите ми се връщат към огледа, който предстои.
В този момент виждам клиентите, оставям една банкнота на масичката до чашата с кафе и излизам навън, в неоновите обятия на вечерта....