Седя сам вкъщи, насмуквам се с тишина и си мисля за оня свят. Така наричам аз света, в който съществува магия-всевъзможност и мълчанието свързва хората. Като се размислих за оня свят, се сетих за теб и ми се прииска да си поговорим. Напоследък се запитах кой би взел да чете моите оранжеви приказки. Може би само някой, който самият е изпаднал от приказка. Днес това си ти.

Представям си, че си тук, седим си двамата и се усмихваме. Това не е далеч от истината, защото в теб усещам толкова голямо излъчване, че може да запълни някой средноголям космос. По този случай искам да ти благодаря, защото ако те нямаше, едва ли щях да напиша нещо, освен в пристъп на шизофренично артикулиране със себе си.

Като си мисля така за настръхнали въображения, неусетно се размечтавам за едно подмолно прекрояване на реалността. Не насериозно, разбира се, че иначе ще вземем да се разочароваме. Ей така на шега, просто за кеф, както се казва, да вземем да изплетем една чудна вселенска тъкан. Ще въведем хубави мисли за платежно средство и всички ще се хранят с чувства. Те всички чувства са искрени, което е по-важно от това, дали са хубави или лоши (тези думички сега си ги измислих, за да съм в крак с модата). Аз ще плета от единия край, ти от другия, другарите ще рисуват по конците (в почивките ще свирим на лъжици), а останалите съпартийци ще размахват димни клечки за маскировка, та да не ни усетят спящите, че им подменяме сънищата. После ще надраскаме набързо пет-десет заповеди, за да прилича сънят малко на стария (че иначе може да настане паника), ще въведем по някоя забрана за по-интересно, ще сложим лют виетнамски сос на всичко и ще бъркаме с дървена лъжица, докато уплетем безнадеждно конците и никой не може да хване какво сме надробили.  На всички отегчени дебелаци ще им разкопчаем ципа от горе до долу и отвътре ще излязат красиви и ведри хора. Ще се усмихват те както се усмихваме с теб сега, някои ще пеят, други само ще си отварят устата, или кой както си го представя.

Виждам ни вече как си седим, дърпаме бавно от дълги лули, блажено си клатим главите в такт с тишината и се потим на тъмно като стари индианци в колиба за юипи. Само че в нашата реалност ‘потим’ ще има значение на страстно целуване с битието. Нещо като секс, но с всички наведнъж, направо с целия свят и останалото, дето още не сме го дефинирали.

Такъв съм днес. Благодаря ти, че даде пространства на думите ми. Както пее Шинийд О’Конър в песента на Моби – ‘Сърцето ми е пълно’. Какво друго мога да кажа.