Книгите са спасявали живота ми цели три пъти. Когато бях дете, когато се разболях от рак и когато жена ми ми разби сърцето. Ето първата история.
„Когато бях петгодишен, се самоубих“. Така се казваше една книга, която прочетох навремето и заглавието ми остана между зъбите като нещо за дояждане. Книга за травмата и това как се затваряме в себе си. Как си създаваме един виртуален свят, в който се чувстваме уютно, у дома.
Като дете не ме привличаха стандартните неща. Не можех да се впиша в непрестанната конкуренция на другарчетата. Не обичах да се бия и да унижавам другите, за да изпъкна. Не ми се получаваше да стрелям с фунийки по гениталиите на котки. Или да лъжа на карти, само и само за да спечеля играта. В пубертета пък съвсем изпаднах от хорото. Не можех да цомбя момичетата в училище или да им лепя дъвки в косата. Не разбирах защо трябва да имам маркови маратонки, за да съм модерен. Или да слушам най-новите банди, за да съм куул. Предпочитах да се шляя, вместо да гоня фусти. Обичах да слушам. А това хич не беше вървежно.
Разминавах се с околните като в онази история, където на едни деца в Африка им казали да се състезават по тичане. Оттук до онова дърво. Който е последен е лайно и такива неща. Децата тръгнали да тичат хванати за ръце. И стигнали дървото заедно. За фрустрация на организаторите. Та и аз така се опитвах да се свързвам с околните, което ме правеше в очите им балък. Хората усещат различността и искат да я стъпчат като нещо зловредно. На всичкото отгоре бях кривоглед, така че и видим повод имаше. Подиграваха ми се целокупно по ширина и дължина. Играеха си с мен (ама не баш така). Вкарваха ме в капанчета. Изолираха ме. Такива неща.
Всичко това продължи дълги години и породи в мен огромна тъга и фрустрация, чувство за непринадлежност към света. Живеех истински само чрез книгите. Винету и Поразяващата ръка бяха кръвни братя и си помагаха. Тримата звездни мускетари приключенстваха заедно. Муминтрол чакаше завръщането на Снусмумрик. А Мечо Пух обичаше Кенга и Ру, нищо че бяха едни такива странни животни (с джоб).
Четях и се реех из паралелни светове, където намирах себеподобни, споделях се без предпазен колан и бях не каква да е мишка, а летяща. При това със свръхестествени способности като ехолокация, което ме сродяваше с усмивките на китовете и делфините. Четях и се свързвах. Бях щастлив.
Къде е смърфът в цялата работа, оня от заглавието? Ами ето го, иде, влиза. Сяга на пода и се оглежда стеснително, един такъв син. А наоколо му само гаргамелски смях. Ще мине време, докато разбере природата си на „степен вълк“, докато открие своя Пабло*. А в това пътешествие през вакуума, книгите ще са му скафандър. И синева.
* Герой от „Стеният вълк“ на Херман Хесе.
Децата тръгнали да тичат хванати за ръце. И стигнали дървото заедно/
ноо, с това тук, не съм мн.съгласна..Обонато ))
всеки се ражда сам,и сам умира/ и сам си създава Света, нз,дали е виртуален..
Всичко е рефлексия, но, ти ги знаеш тези неща..
поздрави,нав.../и си умирам от яд..за готината..Ж...
