Постинг
20.07.2017 15:31 -
Аз съм българче
Автор: nav
Категория: Изкуство
Прочетен: 4884 Коментари: 7 Гласове:
Последна промяна: 23.07.2017 16:12
Прочетен: 4884 Коментари: 7 Гласове:
13
Последна промяна: 23.07.2017 16:12
Опознай родината, за да я обикнеш, гласи заръката и ние с жена ми я следваме чинно, обикаляйки от град на град. Това клише става отново реалност, само когато си прекарал години в чужбина. Времето навън ти дава нов поглед към България и започваш да цениш неща, които преди това си взимал за даденост.
На девети юли се озоваваме в Сопот, където тъкмо почват да празнуват РД-то на Вазов. Има огромен надпис ‘Аз съм българче’ над мегдана, което ражда в главата ми лавина от мисли. Аз съм българче – още едно клише. Замислям се какво означава това и се сещам за няколко анекдота, единият от които съвсем прясно снесен в ресторанта срещу площада. Викам на жена ми, Искаш ли още бифтек? А тя отговаря, Не, искам да ми остане място за хляб. Сцепвам се от смях, щото си спомням и Бачето, който след 15 години в Америка, колкото и храна да е на масата, се озърта неспокойно, ако няма поне две филии. Не мога да спра да се смея, щото на всичкото отгоре се сещам и за вица за студентката, която врътнала свирка на някакъв, но вместо да глътне, седяла с издути бузи. Кво чакаш, ма, попитал онзи? Дай малко леб, изфъфлила тя. С други думи, никой не е по-голям от хляба.
Аз съм българче...
Обикаляме вече десети град и се дивя на това колко са пълни кафетата и кръчмите, още от сутринта. Те такова нещо не съм виждал никъде по света. Културен феномен. Нали уж българите нямали пари, особено в прованса. Обаче рязко се сещам, че нашенецът като няма пари, излиза да удави мъката в ядене и пиене. На принципа, толкова ми е в гъза, че вече ми е през кура. Надига бири и кюфтета в кръчмата и постига една величествена дзен лекота, за която хората медитират с години. С което въплъщава един от най-висшите духовни принципи – а именно, че няма значение какво ни се случва, а само как реагираме на него. Превърнеш ли го в хронично сатори, няма как да ти вземат щастието. И ето го българинът го е постигнал това възвисяване всенародно и повсеместно, до степен в която останалите народи са няколко обиколки назад.*
Аз съм българче...
Къщата на Ботев в Калофер, повече от час. Чета всеки ред и се вглеждам във всяка снимка. Лицето ми е подгизнало от сълзи, защото нещо ми е влязло в окото. Ботев ми е влязъл в окото, просто не мога да го проумея този. В мен ревва типичният българин – какъв наивник трябва да си, за да преминеш Дунава с едно пробито корито и група пишлемета, и да си мислиш, че можеш да катурнеш Османската империя? Ма колко трябва да си прост?
Тук се сещам, че аз не съм типичен българин и веднага сменям мисълта с това, че е напълно възможно Ботев да е бил един от онези озарени хора с поглед във вечността, съзнаващ (подобно Сократ), че едно безплодно в конкретиката си действие може да има епохални последствия като символ и масов импринтинг. Да вдъхнови поколения от бъдещето. Да създаде национална идентичност. Затова си и плача.
Аз съм българче...
После къщата на Левски в Карлово. Едно момче води лекцията сякаш на живот и смърт. Очите му святкат, ръкомаха, тук таме се просълзява или леко трепери. Гледам го, не знам за самодивите, но аз съм намерил духа на Караджата.* Мисля си, въпреки ширещото се устогъзие в България и дребнавите стремежи към по-голямо парче салам (или чужбина), има една порода човеци, крайно рядка другаде по света. Сякаш нещо от възрождението се е запечатало завинаги в морфичния резонанс на страната ни и ще ражда войводи и личности с висши принципи без значение от времето и ситуацията.
Момчето продължава да говори, а аз съм в транс. Виждам в очите му бунт срещу същата робия, само че не турска, а нашенска, в която днес е потънал народът ни. Онзи бунт, който е горял в душите на Ботев и Бенковски. Това момче не иска да се махне от България. Даже ми отказва петте лева бакшиш за лецията. Изглежда щастлив да е роден тук и сега, във време на епична битка, провеждана вътре в човека. У нас е трудно и често абсурдно, да, но точно в такава среда човек има възможност да надрасне еснафското зомби-съществуване, да напрегне воля и въображение, за да успее материално и да съхрани ценностите си независимо от обстоятелствата (то на лесно и баба може). Всъщност България е перфектното поле за изява на личността и вътрешно израстване.* Подобен живот дава щастие отвъд обстоятелствата, породено от процес, а не от продукт.
Аз съм българче...
и расна
в дни велики, в славно време,
син съм на земя прекрасна,
син съм на юнашко племе.
Е, тук съвсем се отплеснах в патос и daydreaming. Момчето е на 18 и едва ли може да осмисли подобен епос, въпреки патриотизма и плама в гласа. Питам се какво ли ще стане с него след няколко години. И ми се случва нещо, което отговаря на този въпрос.
В Ловеч отсядаме в невероятна реставрирана къща под паметника на апостола. Възрожденска по вид, дух и зодия, така че веднага отваряме една троянска сливова, за да полеем победата на Левски над соц строителството. Ракията я отваря Геша, син на собствениците, които в момента са на почивка. Та сипва Геша по юзче и ни реже едни тъъънки мезенца. Заговаряме се и се оказва, че на 32 години се занимава с нещо много българско и родно, а именно с редовно пиене. Мушка един течен хляб сутрин, на обед аперитивче, а отпосле се почва нещо трудно описуемо и преброимо, което завършва в малките часове. Обаче интересното е, че в хода на разговора Геша се изказва компетентно и стройно по един дол задълбочени теми, като на моменти направо ме впечатлява с многоизмерност и комплексност на мисълта. Забелязвам умение да слуша с отворен ум, отчитане на контекста при изказване на мнение, липса на категоричност или мислене в категории (стереотипизиране), все качества на високо развитата личност. Въобще, на доктора* в мен му капе мед на сърцето от целия този разговор и това няма нищо общо с ракията. На всичкото отгоре от Геша лъха някаква неземна безкористност и пан човешка доброта. На сутринта ни прави обилна закуска, кара ни до хижа Плевен, води ни лекции върху местни и постни забележителности, та даже коментира сблъсъка Левски-Ботев по-добре от Мичмана.* И всичкото без пари. За мен подобен човек е много по-осъществен в живота, отколкото средностатистическия паламуд, безсъзнателно нацвъкал поколение и бачкащ от девет до пет.
Така откарваме няколко дни в приказки и мезене, като Геша дори ни запознава с няколко авери, които спират да си изпросят по чашка ракия. А някои дори и повече. Ей го, значи, влиза един тип, който вика на Геша, Налей ми, моля те, половинка ракия, че така съм се натряскал, а няма с какво да се донапия. Това, казва ми Геша, е Дочо Златото, също дълбок и патриотичен българин. Даже ми разказва следната история. Събрали се веднъж на гости у Ицо потника – Дочо, Киро и Кольо Банкета. Напоркали се кадърно и по едно време Дочо споделил с останалите, че знаел със сигурност, че в къщата на Потника има заровено старо злато от революционния комитет. Всички били далеч отвъд фазата на критичното мислене и просто се зарадвали, че са част от революционен комитет. Обладал ги духът на Караджата и награбили бодро кирки и лопати. На сутринта се събудили на обяд и видели, че къщата се държи само на няколко камъка.
Ей, голямо пиене е това, хъшовско. Сякаш всяка глътка оплаква поробена България. И тук ми светва, че в свят на битова посредственост без ценности и каузи, единственият начин да бъде усмирен хайдушкия дух на този вид българи е с пиячка. Такива хора, без значение колко са умни, не ги интересуват еснафските ценности - работа, семейство, удобно съществуване. Душата им кърви за истинност и всенародност. И понеже такива нямат почва у нас, трябва упойка. В този смисъл, България е страна пълна с латентни хъшове, с безгранични и светли духове, които чакат да се пробудят.
Аз съм българче...
Или по-скоро
Стани, стани юнак балкански.
* Десетилетие в Щатите ме убеди, че като цяло американецо е стресиран и нещастен человек, без значение от стандарта си. Парите не могат да заменят вътрешната празнота, липсата на ценности, изгорелите бушони (от работа и вечно сравнение с околните).
* “Кажи ми, сестро де – Караджата?” Из стихотворението на Ботев, Хаджи Димитър.
* С жена ми планираме да се завърнем да живем за по-постоянно в родината и се надявам да изпитам усещането от такъв живот.
* PhD по Психология на развитието от UNLV.
* Ботев е бил привърженик на четническата стратегия, а Левски на постепенното надигане на народа чрез организиране на революционни комитети.
На девети юли се озоваваме в Сопот, където тъкмо почват да празнуват РД-то на Вазов. Има огромен надпис ‘Аз съм българче’ над мегдана, което ражда в главата ми лавина от мисли. Аз съм българче – още едно клише. Замислям се какво означава това и се сещам за няколко анекдота, единият от които съвсем прясно снесен в ресторанта срещу площада. Викам на жена ми, Искаш ли още бифтек? А тя отговаря, Не, искам да ми остане място за хляб. Сцепвам се от смях, щото си спомням и Бачето, който след 15 години в Америка, колкото и храна да е на масата, се озърта неспокойно, ако няма поне две филии. Не мога да спра да се смея, щото на всичкото отгоре се сещам и за вица за студентката, която врътнала свирка на някакъв, но вместо да глътне, седяла с издути бузи. Кво чакаш, ма, попитал онзи? Дай малко леб, изфъфлила тя. С други думи, никой не е по-голям от хляба.
Аз съм българче...
Обикаляме вече десети град и се дивя на това колко са пълни кафетата и кръчмите, още от сутринта. Те такова нещо не съм виждал никъде по света. Културен феномен. Нали уж българите нямали пари, особено в прованса. Обаче рязко се сещам, че нашенецът като няма пари, излиза да удави мъката в ядене и пиене. На принципа, толкова ми е в гъза, че вече ми е през кура. Надига бири и кюфтета в кръчмата и постига една величествена дзен лекота, за която хората медитират с години. С което въплъщава един от най-висшите духовни принципи – а именно, че няма значение какво ни се случва, а само как реагираме на него. Превърнеш ли го в хронично сатори, няма как да ти вземат щастието. И ето го българинът го е постигнал това възвисяване всенародно и повсеместно, до степен в която останалите народи са няколко обиколки назад.*
Аз съм българче...
Къщата на Ботев в Калофер, повече от час. Чета всеки ред и се вглеждам във всяка снимка. Лицето ми е подгизнало от сълзи, защото нещо ми е влязло в окото. Ботев ми е влязъл в окото, просто не мога да го проумея този. В мен ревва типичният българин – какъв наивник трябва да си, за да преминеш Дунава с едно пробито корито и група пишлемета, и да си мислиш, че можеш да катурнеш Османската империя? Ма колко трябва да си прост?
Тук се сещам, че аз не съм типичен българин и веднага сменям мисълта с това, че е напълно възможно Ботев да е бил един от онези озарени хора с поглед във вечността, съзнаващ (подобно Сократ), че едно безплодно в конкретиката си действие може да има епохални последствия като символ и масов импринтинг. Да вдъхнови поколения от бъдещето. Да създаде национална идентичност. Затова си и плача.
Аз съм българче...
После къщата на Левски в Карлово. Едно момче води лекцията сякаш на живот и смърт. Очите му святкат, ръкомаха, тук таме се просълзява или леко трепери. Гледам го, не знам за самодивите, но аз съм намерил духа на Караджата.* Мисля си, въпреки ширещото се устогъзие в България и дребнавите стремежи към по-голямо парче салам (или чужбина), има една порода човеци, крайно рядка другаде по света. Сякаш нещо от възрождението се е запечатало завинаги в морфичния резонанс на страната ни и ще ражда войводи и личности с висши принципи без значение от времето и ситуацията.
Момчето продължава да говори, а аз съм в транс. Виждам в очите му бунт срещу същата робия, само че не турска, а нашенска, в която днес е потънал народът ни. Онзи бунт, който е горял в душите на Ботев и Бенковски. Това момче не иска да се махне от България. Даже ми отказва петте лева бакшиш за лецията. Изглежда щастлив да е роден тук и сега, във време на епична битка, провеждана вътре в човека. У нас е трудно и често абсурдно, да, но точно в такава среда човек има възможност да надрасне еснафското зомби-съществуване, да напрегне воля и въображение, за да успее материално и да съхрани ценностите си независимо от обстоятелствата (то на лесно и баба може). Всъщност България е перфектното поле за изява на личността и вътрешно израстване.* Подобен живот дава щастие отвъд обстоятелствата, породено от процес, а не от продукт.
Аз съм българче...
и расна
в дни велики, в славно време,
син съм на земя прекрасна,
син съм на юнашко племе.
Е, тук съвсем се отплеснах в патос и daydreaming. Момчето е на 18 и едва ли може да осмисли подобен епос, въпреки патриотизма и плама в гласа. Питам се какво ли ще стане с него след няколко години. И ми се случва нещо, което отговаря на този въпрос.
В Ловеч отсядаме в невероятна реставрирана къща под паметника на апостола. Възрожденска по вид, дух и зодия, така че веднага отваряме една троянска сливова, за да полеем победата на Левски над соц строителството. Ракията я отваря Геша, син на собствениците, които в момента са на почивка. Та сипва Геша по юзче и ни реже едни тъъънки мезенца. Заговаряме се и се оказва, че на 32 години се занимава с нещо много българско и родно, а именно с редовно пиене. Мушка един течен хляб сутрин, на обед аперитивче, а отпосле се почва нещо трудно описуемо и преброимо, което завършва в малките часове. Обаче интересното е, че в хода на разговора Геша се изказва компетентно и стройно по един дол задълбочени теми, като на моменти направо ме впечатлява с многоизмерност и комплексност на мисълта. Забелязвам умение да слуша с отворен ум, отчитане на контекста при изказване на мнение, липса на категоричност или мислене в категории (стереотипизиране), все качества на високо развитата личност. Въобще, на доктора* в мен му капе мед на сърцето от целия този разговор и това няма нищо общо с ракията. На всичкото отгоре от Геша лъха някаква неземна безкористност и пан човешка доброта. На сутринта ни прави обилна закуска, кара ни до хижа Плевен, води ни лекции върху местни и постни забележителности, та даже коментира сблъсъка Левски-Ботев по-добре от Мичмана.* И всичкото без пари. За мен подобен човек е много по-осъществен в живота, отколкото средностатистическия паламуд, безсъзнателно нацвъкал поколение и бачкащ от девет до пет.
Така откарваме няколко дни в приказки и мезене, като Геша дори ни запознава с няколко авери, които спират да си изпросят по чашка ракия. А някои дори и повече. Ей го, значи, влиза един тип, който вика на Геша, Налей ми, моля те, половинка ракия, че така съм се натряскал, а няма с какво да се донапия. Това, казва ми Геша, е Дочо Златото, също дълбок и патриотичен българин. Даже ми разказва следната история. Събрали се веднъж на гости у Ицо потника – Дочо, Киро и Кольо Банкета. Напоркали се кадърно и по едно време Дочо споделил с останалите, че знаел със сигурност, че в къщата на Потника има заровено старо злато от революционния комитет. Всички били далеч отвъд фазата на критичното мислене и просто се зарадвали, че са част от революционен комитет. Обладал ги духът на Караджата и награбили бодро кирки и лопати. На сутринта се събудили на обяд и видели, че къщата се държи само на няколко камъка.
Ей, голямо пиене е това, хъшовско. Сякаш всяка глътка оплаква поробена България. И тук ми светва, че в свят на битова посредственост без ценности и каузи, единственият начин да бъде усмирен хайдушкия дух на този вид българи е с пиячка. Такива хора, без значение колко са умни, не ги интересуват еснафските ценности - работа, семейство, удобно съществуване. Душата им кърви за истинност и всенародност. И понеже такива нямат почва у нас, трябва упойка. В този смисъл, България е страна пълна с латентни хъшове, с безгранични и светли духове, които чакат да се пробудят.
Аз съм българче...
Или по-скоро
Стани, стани юнак балкански.
* Десетилетие в Щатите ме убеди, че като цяло американецо е стресиран и нещастен человек, без значение от стандарта си. Парите не могат да заменят вътрешната празнота, липсата на ценности, изгорелите бушони (от работа и вечно сравнение с околните).
* “Кажи ми, сестро де – Караджата?” Из стихотворението на Ботев, Хаджи Димитър.
* С жена ми планираме да се завърнем да живем за по-постоянно в родината и се надявам да изпитам усещането от такъв живот.
* PhD по Психология на развитието от UNLV.
* Ботев е бил привърженик на четническата стратегия, а Левски на постепенното надигане на народа чрез организиране на революционни комитети.
1205# Методика за диагностика на социалн...
1232# Проективна методика „Човек, който ...
788# Тест за експресна диагностика на ни...
1232# Проективна методика „Човек, който ...
788# Тест за експресна диагностика на ни...
Лежерна разходка над НДК
Част 5. Как ни отучиха да мечтаем за да ...
На час по лъжичка, за да няма пресищане....
Част 5. Как ни отучиха да мечтаем за да ...
На час по лъжичка, за да няма пресищане....
сякаш на живот и смърт.
Каквото и да кажа - малко ще е.
цитирайКаквото и да кажа - малко ще е.
Мерси за включването. Ще ми се да получа повече коментари за този разказ, щото стана дълъг и комплексен. Не знам дали се получи оптимално в крайна сметка. Ако някой има критики, да стреля.
цитирайНе знам защо, но докато чета, сетих се за песента на Тони Димитрова "Балкански синдром". :) Останали са българи, останали са идеалисти, хора с отворено съзнание и дълбоко разбиране за природата на нещата. Не знание (често мъртво и папагалски повтаряно), а именно разбиране. Но тези хора не са известни, пък и не търсят това. Те живеят така, както сами разбират живота. Не се състезават с никого, не робуват на консуматорската мания и материалната надпревара. Те просто са се научили да са хора...
цитирайВсъщност България е перфектното поле за изява на личността и вътрешно израстване.* Подобен живот дава щастие отвъд обстоятелствата, породено от процес, а не от продукт.„
ето квинтесенцията..
според моето скромно мнение..
поздрав, нав
Уелкъм ин Бългериъ..
цитирайето квинтесенцията..
според моето скромно мнение..
поздрав, нав
Уелкъм ин Бългериъ..
Мерси за включването :)
цитирайТова го умееш.
Немай съмнения.
Усещам го, но различно, не с разум, а с чувство.
цитирайНемай съмнения.
Усещам го, но различно, не с разум, а с чувство.
Мерсаж
цитирайТърсене