Прочетен: 8488 Коментари: 6 Гласове:
Последна промяна: 04.12.2017 01:50
Ето ни вървим си Куку и Пипи по Сънсет булевард на път за една галерия. Тя е облечена в разкошна пола и сако, прическата й има орфическо въздействие върху околните*, а от джоба й стърчи недояден бюрек. В една ръка държи ключове за Порше, а в другата мускалче с ракията на дядо Митко. По едно време й се допикава, при което кляка между две коли и след 5 секунди се подава нахилено все едно нищо.
Пред галерията има сто метра опашка, щото, видите ли, откриване. Малка, спретната къщурка, с двама баунсъри отпред. Незнайно как успява да сгащи някакъв от охраната, докато пуши козче, и да завърже разговор на ебоникс. Това е жаргон на черните, който е неразбираем за мен. Но от нейната уста звучи изумително - София Лорен, говореща като Олд Дърти Бастард. След пет врътки на лулата на мира вече са buddies и пичът ни пуска без чакане.
Влизаме и ни черпят с вино и ордьоври. Нашта им се мята като гладно циганче и мляска толкова силно, че ме стяга шпонката. После рязко се запознава с всички до нас, като не оставя никого неочарован. И няма значение, че има храна между зъбите (или зъби между храната). Побутвам я, а тя отвръща, Oстави ме на мира, това ми е за после.*
По едно време се изсипват дузина селебритис. Шефът на Сони идва да я поздрави и набързо обсъждат няколко продуцентски проекта. Джейми Фокс и Вин Дизел спират да й кажат hi. Канят ни на някакво парти в Бел Еър, Не, мерси, казва им. Нищо от блясъка не я докосва. Тя си има нейн, мултикултурен. Гледам възхитен - каква имунизация срещу масовия вкус.*
Обсъждаме изкуство и си надигаме мускалчето. Хилим се в ре диез, стискаме се за хубостите. Ако имаше и по две кюфтета, вика жена ми, съвсем щяхме да ударим кьоравото (явно ордьоврите са били хилави). Кюфтета няма, но пък носят коктейли от скариди. Сгънати са немедленно. Те това е ящна булка.*
В 8 цъфват някакви fire marshals и ни подканят да си ходим, а тя ги гълчи, Motherbitches, че ние тъкмо дойдохме. Обзема я страшен тазманийски гняв и демонстративно открадва бутилка шампанско.
Хващаме такси (щото къркан каша? духа), но попадаме на тарикат, който се опитва да ни прекара за Пловдив през Русе. Правя му забележка, после и тя, а онзи има наглостта да спори. Даже й казва да не зяе много. Малеее. Веднага му се набива виртуален винкел в кратуната и бива пометен от цунами в горно до. Господ е дал на жена ми глас, но не за пеене.
Пет минути по-късно и кичур коса по-малко, онзи вече съжалява, че въобще е станал за работа. Излизаме без да му дадем стотинка.
Вечерта е топла. Вървим към къщи залитайки и в една малка уличка тя ми прошепва, Бръкни ми под полата! Защо, питам аз неразбиращо. Как що, че и аз съм човек.
В Лос Анджелис слънцето тъкмо залязва. А в Радомир сега изгрява.
* Орфей е карал с музиката си зверовете да лягат в краката му, а птиците да запяват.
* Пълно перде за чуждото мнение, достойно за научен труд и антрополиогически анализ.
* Повечето жени тук правят шпагат с путка само да са до някой богат и известен. Все още съм покъртен от факта, че жена ми е отказвала на дузина топ актьори, продуценти, милионери и прочее хайлайф. В нея има някакъв непогрешим датчик за фалшивото и повърхностното. Тази й чистота ме разплаква. Как да не вярва човек в господ. При това точно докато пиша ми сервира чудни яйца с авокадо и козе сирене. И не пропуска да ме стисне за чатала.
* Която утре ще направи час йога, пет мили хайк и тежести в джима.
МИСИОНЕРИТЕ - ВЕСТИТЕЛИ НА НОВИЯ СВЯТ
Докато България съсипва културата си с „...