Имало веднъж някакъв, който така се продрискал, че след седмица клечене в тоалетната се наложило да му преливат лайна.

                                                                    По Иван Методиев

Събрали сме се, значи, шест-седем приятели на седянка, все възрастни и отговорни хора. Разправяме си кой как е, жената, децата, обичайните ежедневности, докато разговорът необяснимо се насочва към мистериозна и дълбока тема. Тема табу, както се казва. А именно кой как се е насирал. Съвсем в буквалния смисъл. Оказва се, че на всеки се е случвало. Историите варират от класиката, Просто реших да пръдна (но излезе с мозък), до идиосинкразии, отразяващи емоционалните пейзажи на субекта. Например, Владо бил на зор в колата, докато карал нанякъде. Усещал вече, че къртицата е на гишето, но решил да стиска, щото нали го е гнус да сере в публични тоалетни. След пет минути вече бил във фаза ‘глава на костенурка’* и взел да се паникьосва. Чудел се къде да спре – тук не става, там е гадно – и разкъсван от противоречиви чувства като герой на Достоевски, си се насрал в колата.

Ицо пък се наакал зад щанда, където работел. В магазина имало клиенти, от което Ицо загубил ума и дума, и не му останало друго, освен да ползва жокер ‘обади се на приятел’ (и да го помоли за чисти гащи). Обаче на кого да звънне с подобна молба. Тук Ицо рязко и за удивление на себе си се зарадвал, че е женен и побързал да се обади на по-чистата си половинка.

Смеем се дружно, историите са покъртителни, и неусето навлизаме в пространство на трансперсонална съпричастност, където преживяваме един рядък философско-екзистенциален феномен. А именно, че се смеем както на другите, така и на себе си. Едновременно.

Все пак и въпреки доблестите на всяка история, с консенсус обявяваме Станчо за победител. Той, ни в клин, ни в ръкав, а направо в гащите, случил да се насере по време на бизнес събрание. При това се омазал далеч отвъд тях. Само по себе си, а и по други, това е достатъчно постижение, но Станчик успял да пренесе историята на по-горно ниво, да сублимира концепцията за насиране, както се казва. Пратил, значи, сестра си Нора да му занесе костюма на химическо. Отива тя, подава вързания плик на щанда, химичката го отваря и отвътре плъзват адови миазми, сякаш от дълбините на Мордор. Каква възхитителна алегория – уж костюм, символ на достойство и класа, а смърди на лайна. Както често в живота. Нора сменя всички цветове на дъгата от срам, след което гневът й достига до такива измерения (съседни), че в ръката й се материализира чук, с който да изкърти Станьо. 

Продължаваме да се смеем, вече с елементи на цвилене, на тази изключително не смешна (за Нора) история и отново навлизаме в невидимите пространства на душата. Ето как срам и смях се преливат в диалектично единство. Онова, което вчера е било черно (или кафяво), днес е бяло след простичко прещракване на обектива. Буквално и метафорично. Тази калейдоскопна смяна на перспективи е достойна за диалозите на Платон и притчите на Чжуан Дзъ.

Плача от смях, от съчувствие към Нора (и към продавачката), от смях, от съжаление към Станчо и липсата му на емпатия, от заразния кикот на другите, от радост, че съм човешко същество, изтъкано от безбройни нишки дух, емоции, противоречия и гафове, сияещи в многообразна и величествена картина, по-голяма от света, от света на всеки от нас.

* Наистина ли трябва да обяснявам?

„ Онова, което вчера е било черно (или кафяво), днес е бяло след простичко прещракване на обектива.“

Не трябва. Когато се смеем едновременно на другия и на себе си - май няма по-емпатично нещо в това преживяване между изпадането на едно място, където накрая издишваме последната дарена доза въздух.

Евала!

за включването и за споделения смях.

Поздрави и песни