Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.09.2015 10:30 - С Бачето на кино (или принцип на потъналите разходи)
Автор: nav Категория: Изкуство   
Прочетен: 5074 Коментари: 2 Гласове:
11

Последна промяна: 22.09.2015 05:12

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
Решаваме с Бачето да идем на кино. И двамата се кефим на Хобит, който тъкмо е излязъл, така че се мятаме. Преди това обаче се отбиваме у Стамен за по лафче, а лафчето върви с аперитив. Веднъж аперитив, дваж аперитив. След третия вече сме забравили киното. Чак към 11 Стамен ни подсеща. Хващаме все пак късна прожекция, нищо че сме наквасени.

Сядам в киното и усещам как аперитивите започват да се катерят на раменете си и да се опитват да надникнат към голямото отвъд. Това щото са чели Нютън, който е казал "Ако съм видял надалеко, то е защото съм стоял на раменете на гиганти". Дишам тежко като душевно болен с цел да ги бутна обратно, от което Бачето ме гледа разтревожено. Викам му, Баче, ако те оплискам, не го вземай лично. Хората наоколо също ме чуват и се дивят на въздействието на филма върху мен. То драма, ама чак пък толкова.

Някак удържам положението и ме унася дрямка. Събуждам се на всеки десет минути и питам Бачето какво съм изпуснал. В един момент се стряскам, мисля си от някоя батална сцена, но уви, от собственото ми изхъркване.

Всичко това е много поучително (не ходи пиян на кино), но няма нищо общо с настоящата тема. Историята всъщност е за един друг път, когато с Бачето отиваме на кино. Гледаме 47 Ронин с Киану Рийвс, когото оттук нататък ще наричам Киану Пийвс (англ. Киану Дразни). Филмът е тъп, предвидим, но за сметка на това патетичен, дотолкова, че ми се налага да измислям нови епитети, за да го нахраня. На двайстата минута вече го кълнем хайдушки. На трийстата сме повторили майките на сценариста и екипа, при което минаваме на гневно, нечленоразделно мучене при всяка нова покъртителна сцена. На този филм не му стига награда Гнил Домат, а трябва да се учреди нова, например гранясал пърхут, фекален цех или инкубатор за идиоти.

Чудим се дали да не си тръгнем, ама нали сме дали по 13 кинта за билет, та седим и се молим за чудо. Може пък всеки момент да се яви Богородица (или Deus ex machina*) и да се случи нещо смислено, свежо или поне интересно. Уви, чудото си остава само в нашето чудене. Тъкмо да изкрещя "Карамба" и да подпаля киното, когато ме осенява прозрение и ме залива чувството за собствена баналност. Току що ни се е случил класически феномен, известен като предразсъдък на потъналите разходи (sunk cost fallacy). Думата пред-разсъдък е изключително точна, защото описва автоматична ментална реакция в пълното отсъствие на рационална мисъл. Феноменът засяга ситуации, в които продължаваме да се набутваме, само защото вече сме се набутали. Парадоксално, нали? Е, човекът е парадоксално същество. Та значи седим ние и се гаврим със себе си, позволяваме да ни изнасилват естетически, само защото сме дали пари и ще ни е кофти, ако си тръгнем без поне някаква файдица. Също така тръгвайки си ще си признаем тъпия избор на филм, а никой не обича да изглежда глупав. Това е добър пример за момент, в който човек се държи като пълен галфон, само за да не изглежда такъв пред околните.

И това въобще не е отделен случай. Повсеместен е като заразна болест по добитъка (три букви, отвесно). Например преди години карах едно симпатично Мицубиши Еклипс. Като поодъртя беше най-умно да го продам, но все отлагах, защото бях налял вече бая пари за ремонти. Пълна глупост, при това собствено производство. Добре че се усетих що годе навреме.

Подобна имбецилност се случва дори на дължавно ниво. Навремето английското и френското правителство продължиха да наливат пари в разработването на самолети Конкорд, дори след като стана ясно, че проектът е губещ.

Дотолкова се шири този когнитивен предразсъдък, че народът е измислил виц по въпроса.

Праща циганин (или евреин, според региона) сина си да купи сирене. Синът се връща с две бели бучки сапун. Сядат да обядват и малкият казва, "Тате, това сирене много се пени". Баща му го поглежда и отвръща, "Пени се, не пени, ще го ядеш.

През последните години прочетох тон научни статии на тема човешка ирационалност. Излиза, че подобни ситуации са нормата, а не изключението. Хората действат автоматично и без-умно в шокиращо много отношения. Все пак се оказва, че надежда има. Човек може да развие себе си до степен на съзнателност, където да не прави подобни глупости. Поне не често. Ето две великолепни книги на едни от големите учени, изследващи тези феномени.

Мисленето на Даниел Канеман (нобелов лауреат), издадена е на български, и Бунтът на Робота на Кийт Станович (Robot"s Rebellion, Keith Stanovich).

Те представят обичайните заблуди, причините за тях и как да ги преодолеем. В крайна сметка човешкото достойнство се изразява не в това колко си умен, а доколко се опитваш да си по-умен от вчера.

 

* Богът в машината - неочаквана сила, която спасява привидно безнадеждна ситуация, особено в пиеса или роман. Например разплита неспасяемо оплетения сюжет.

   
  •  
 
  •  


Тагове:   психология,


Гласувай:
11
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. crep - "Утрешният ден е най-важното нещо в живота.
10.09.2015 13:35
Спохожда ни в полунощ, чист като сълза.
Прекрасно е когато идва и се оставя изцяло в ръцете ни.
Надява се, че сме се поучили от вчерашния ден."

не зная от кого е
цитирай
2. nav - Ех
11.09.2015 10:08
Има дуенде в това, има случване :)

незная откогое японец ли е :))
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: nav
Категория: Изкуство
Прочетен: 1521942
Постинги: 260
Коментари: 2855
Гласове: 7573
Архив
Календар
«  Октомври, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031