Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.07.2015 09:55 - Людмил Станев
Автор: nav Категория: Изкуство   
Прочетен: 3420 Коментари: 5 Гласове:
7

Последна промяна: 07.07.2015 11:16

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Седя си тук сред хълмовете на Холивуд, които се извисяват над мен като фалшиви гърди, и за пръв път от време не ми е самотно. Това защото държа в ръка "Рязко" на Людмил Станев. Този човек, който никога не съм виждал, ми е по-близък от всички околни тук (с изключение на половинката ми, която, все пак, е част от мен). И въпреки че е на другия край на света, сякаш седи до мен и продължава усмивката ми, греем се на един огън, гледа с мен в тази посока. На всичкото отгоре Людмил никога не идва сам. Ето от този му разказ до нас присяда Хармс, от другия - Фелини, пристигат Борхес, Марк Твен и Булгаков. Озарен съм, съвсем целокупно, забравил детайлите на битието, отвъд мислите, емоциите на деня, седя и се хиля, безпричинно като олигофрен. Но всъщност причина има, човекът го има.

Изобщо, взаимоотношенията ми с Людмил са като с бялата му котка. Той е винаги с мен, защото го няма (виж историята тук).

Обичам Людмил въпреки варненския му акцент. Чухме се веднъж по телефона покрай предишната ми книга (за която той написа хубави думи) и така се размяка, че си глътнах представите. Оттогава не съм му се обаждал. Но продължавам да го чета.

Не съм сигурен доколко хората разбират значимостта на Людмил Станев за българската литература, а и за духовното ни присъствие като индивиди и като нация. Той е човек скромен и без много публичност. Знаят го главно ценители и интелектуалци. През 90те неговите книги бяха култови. Поради липса на наличности, се разпространяваха на ксерокопия, преписваха се по тетрадки, предаваха се от ръка на ръка. Легенди се носеха за тях. И всичко това заради чудовищното чувство за хумор на автора. Оттогава книгите му станаха по-дълбоки, но по-малко четени. Затова искам да посветя следните редове на него и измерението, което представлява.

Рядко думите побират есенцията на живота. Те създават отделеност, докато реалността е непрекъснатост ("Words are discrete, meaning is continuous"). Животът е вечно движение, неспирен поток и веднъж описан в текст, се хербаризира, загубва своята динамика и обем, както картата губи триизмерността на терена. "Изречеш ли нещо, губиш смисъла му", казва бай Лао в Дао Дъ Дзин. Люси ти казва същото, но с трапчинки:

ещата съвсем не са такива, каквито изглеждат, както казва на Джимито брат му. Вие не познавате нито Джимито, нито брат му. И те не ви познават, затова направо казвам: не само че всичко не е така просто, а просто не е така."

Думите на Людмил надрастват линейността на езика и успяват да уловят диалектичната взаимосвързаност и многопосочна каузалност на живота. Те имат множество значения, препратки, алюзии. Повеждат те към Русе, а те пристигат в Пловдив, където пък мирише на море и ти говорят с варненски акцент. Загатват, вместо да посочват, провокират мисъл, вместо да поднасят отговори.

Люси разказва истории, които улавят екзистенциалната човешка самота и безпомощност, като същевременно те милват като майчина длан и ти шепнат, "Всичко е наред, животът е красив какъвто е." Тази комбинация от безкрайна йовкова тъга, дълбока съпричастност и чувствителност към човека, непресторена самоирония и откровена подигравка прави текстовете на Людмил по-вкусни от най-добрата българска попара. Това го казвам като човек, откърмен с вариации по темата (с чай, с мляко, с мек хляб, със сухари, със захар, с мед, с и без сирене).

Друг път сякаш те води нанякъде, а се оказва, че просто ти държи ръката. Ходенето е само повод. Посоката пък - без значение. Уж ти разказва виц, а те покъртва с общочовечност. Както си се смееш до сълзи, изведнъж осъзнаваш, че плачеш от умиление. Осъзнаваш не само това, а и себе си като индивид - поглеждаш се отстрани с някакъв мета поглед, задаваш си екзистенциални въпроси. Кой съм? Защо съм тук? Като в следния фрагмент.

"Къртицата се облиза сладко и внимателно погледна през бинокъла. Нищо не се виждаше. Точно тогава тя заподозря, че може би не е виновен бинокълът. Може би е тъмно, може би е нощ. А може би аз съм сляпа. А да не би случайно да съм къртица? Е, добре, но след като съм къртица, помисли си тя, за какво по дяволите ми е този бинокъл? И защо всъщност се облизвам така сладко, възмути се искрено тя. Защо така внимателно гледам през този тъп бинокъл? Та аз нищо не виждам!"

В разказите му има дзен минимализъм, при това много, нищо, че е парадокс (многото минимализъм, де). Не знеш какво е дзен минимализъм? Нищо, може и той да не знае, което няма никакво значение. Представи си една от онези миниатюрни японски градини (побиращи се в шепа), където няколкото камъни, дървета, ручей, мост и птица са подредени по такъв начин, че можеш да се изгубиш в тях и да бродиш, да бродиш като в това стихотворение на Рембо.

През синя лятна нощ ще тръгна през полята —
ръжта ще ме пощипва и синята трева
с прохладни ласки ще ме милва през краката.
Ще къпе топъл вятър немирната глава.
 
Унесен, ще мълча и ще ми бъде леко:
в гръдта любов безмерна ще лее свежина
и като скитник млад — все пт и по-далеко
с Природата ще бродя, щастлив като с жена.

Текстовете на Людмил Станев правят непознатото познато, а познатото - странно. Сменят ти ракурсите и ти добавят нови. А ако е студена зимна вечер, обливат всичко в жълто и ти става лято.

Четейки го, човек може да получи внезапно просветление (сатори), поради парадоксалния стил на словото му, сходно с коаните на дзен майсторите, каращи логическия ум да замлъкне ("Какъв е шумът от пляскането с една ръка"). Нещо повече, Людмил може да ти предизвика сатори от смях. Например със следното:

"Вероятно мнозина от вас си задават въпроса: защо миришат краката? Отговорът е гениално прост — защото започват от задника. Добре тогава: защо рибата се вмирисва откъм главата? Отговорът и на този въпрос е гениално прост. Рибата няма крака."

Но най-вече и въпреки това, като четеш Людмил Станев, нямаш чувство за литература, а за парчета реалност, комати живот. Той се присъединява към компанията на Херман Хесе, Уилям Уортън, Джером Селинджър и други майстори, които разказвайки, ти случват света.

Като човек, като психолог и като развинтена гайка, трябва да кажа (дори ми е спешно), че Людмил Станев ме впечатлява не просто като писател, а преди всичко като начин на мислене. Много малко хора достигат до онази проницателност, която вижда вселената в прашинка (ала Уилям Блейк). Или до онази сложност и многоизмерност на мисълта, която може да прави интердисциплинарни коктейли и крос-парадигмални скокове, и да вижда взаимосвързаността на всичко (ала гъзът е свързан с веждите). Още по-малко хора осъзнават конструираната природа на реалността (онтологията) и познанието (епистемологията), това, че светът е какъвто си го измислим. Людмил е един такъв Човек и чрез словото не просто разсмива и разкрива, а създава светове. Ето за финал любим негов разказ:

Четенето като опияняващо удоволствие

Скъпи ученици, зная, че нямате много време за четене на книги. Сигурно си мислите, че това е скучно и самотно занимание за разлика от дискотеката. Докато чете, на човек не може да му се случи нищо интересно. Никой няма да ви застреля, защото сте харесали книгата, която той харесва. Не съм чувал и да стават масови сбивания за това, че някои предпочитат Елиът, а други не го понасят. Няма да чуете поздрав за момчето от трета маса (в читалнята) и неговата дама с нашумелия монолог на Разколников от хита на Достоевски “Престъпление и наказание”.
Но ако си представите четенето като опияняващо удоволствие, всичко става съвсем друго. В бара може да си поръчате 100 страници Джойс и 25 страници Кафка (все пак той е по-силен). Да не говорим за Хемингуей и Фитцджералд, от които се поръчват направо цели глави. Всеки си поръчва любимия автор. Барманът също от време на време прочита по някоя страница. И тъкмо сте свършили парите, но ви се чете още, и се появява някой непознат благодетел и казва: “Дай на всички по 50 страници от Селинджър. Днес аз черпя. Имам повод.” А какъв е поводът? Човекът с широките пръсти е спечелил на лотария събраните съчинения на Дикенс с оригинални илюстрации. Всички са усмихнати и радостни. Двамата старци в ъгъла се смеят шумно. Ами разбира се - и двамата четат Швейк. Богатият господин вляво от бара чете Шекспир и си разрежда с литературен анализ. Но това са луксове, които не всеки може да си позволи. Най-зле са скитниците без пукната пара, които могат да разчитат само на някой безплатно подхвърлен том от Маркс или Ленин - все неща неприятни за четене и неводещи до опиянение. Не дай си боже да прочетат стихотворение за партията от български автор. Тогава токсикологията не им мърда.
Но да се върнем в бара и да видим какво става там. Някои вече са чели прекалено много. Ето, високият младеж  в ъгъла плаче и крещи, че животът е безсмислен  и му се повдига от толкова много Камю. А седналата до него хубава блондинка, явно прекалила с Мопасан, го гледа влажно и се опитва да го целуне. Възрастният мъж зад тях, очевидно закоравял читател, смесва Толстой с Набоков, за да понесе по-лесно “Ана Каренина”. По-нататък е тоалетната. Старицата, която събира таксата, естествено чете вестник. Самата тоалетна е заета. Там пристрастените четат Буковски и Керуак, след което излизат с променени зеници. Сред читателите има, разбира се, и такива, които нищо не разбират от литература и спокойно може да им пробутат списание “Наш дом” вместо Балзак или “Ръководство по охрана на труда” вместо “Жерминал” на Зола. Те, разбира се, и разводнен текст няма да усетят и с часове могат да четат “Отнесени от вихъра”, мислейки я за “Кама сутра”. Всички други нещастници, които нямат пари за четене, пишат в близкото бинго цифри или решават кръстословици. Разбира се, и с четенето не бива да се прекалява, защото може да ви се увеличи мозъкът и тогава няма спасение. Сутрин, докато не прочетете едно малко хайку, ръцете ви ще треперят и светът  ще ви изглежда чужд и враждебен. И така докато върнете прочетените книги и съберете пари за нова. Ако нямате пари за цяла книга, едно литературно списание също върши работа. Вземете ли заем, може дори да купите нещо от Нобелов лауреат. Но да не мечтаем. При тези цени на книгите единственото, което остава, е да си изрязвате стари вестници, докато получите домашно четиво. И тук се крият опасности - лошите текстове с много курсив водят до ослепяване.
Отказването от четене е много трудно, почти невъзможно. Но все пак можете да опитате като от силни минете на слаби текстове и накрая на напълно безвредни вестници, партийни програми и предизборни обещания. Така ще стигнете до отвращение от четенето.



Тагове:   станев,   Людмил,


Гласувай:
8



1. martito - "Здравейте, аз съм 21-ва с...
07.07.2015 10:04
"Здравейте, аз съм 21-ва страница!"
Станев е прекрасен :)
Поздрави!
цитирай
2. nav - Ха
07.07.2015 10:08
Чудесно е да се срещаш със съпартийци на неговата 21-ва страница :))
цитирай
3. crep - Абе яааа, моля ти се!
13.07.2015 20:42
Ще позволиш ли един виц? Щот е много на място :))

Интервю с един овчар:
- Чичо, как минава един твой ден?
- Рано извеждам овцете, вадя шише ракия и пия.
- Чичо, този очерк ще го четат и деца. Вместо шише казвайте книга.
- Добре. Рано извеждам овцете, вадя си книгата и чета. По обед идва Генко с неговата книга и заедно я четем. Следобед отиваме до книжарницата и си вземаме две книги за до вечерта. А вечер отиваме при Ванката и там четем неговите ръкописи.
(извинявам се, Ванката е оригиналния персонаж от вица и нищо не намеквам)

от Ермила Колева - Национален клуб на вицолозите и големите зевзеци - фейсбук
цитирай
4. nav - crep
22.07.2015 11:26
Хаха, абе и да намекваш, пак ще си права :)
цитирай
5. nav - wonder
22.07.2015 11:28
Много точно казано. Това с камъчето и кръговете е чудесна аналогия. Те с Иван Методиев са двамата български автори, които аз чувствам като свои предтечи и ментори.

Поздрави и песни :)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: nav
Категория: Изкуство
Прочетен: 2357874
Постинги: 319
Коментари: 2999
Гласове: 8046
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031