Поляната, на която лежах.
Луната, която гледах.
Прозрачното бельо на небето.
Пчелите в дъха ми.
Медът на усмивката.
Вятърът в коридорите на сърцето. 

Белите лотуси,
разцъфнали в жерави.
Пътят, на който се срещнах.
Звездната нощ-ница, която се плъзна,
по голите бедра на безвремието

беше ти.

Щедър съм -
побрах те
с всичките ти настроения.
И те разлистих с умението
да седя без желание, мисъл
и да те вдишвам.

Ще сключа устни
около очите ти
ще те пробождам

с мигли
Валяй се

в прегръдката на ирисите ми
пътувай
без посока
по страните ми

А спреш ли на челото ми
ще чуеш

туп-туп туп-туп
онзи ритъм,

който вечно ти връща вълнението
и те превръща в момиче

 
Наскоро се рових в архивите и открих това малко бижу. То е сборно стихотворение, състоящо се всъщност от две отделни. Откраднал съм фрагмент от една вдъхновителка преди години. Първата половина до "Ще сключа устни" е моя. Странното е, че нямам спомен кога съм го писал и сглобявал. Ще си остане малка, чаровна мистерия.

напълно заслужават еуфорията ти ...

Хаха, вярно екзалтиран :) За самодоволен не знам. Винаги съм усещал, че не ми достига талант като поет и затова се радвам много, когато напиша нещо наистина добро.

:)))))))))))))))

И реалистично - най-добрите стихове сам човек не може да ги напише... никога, смея да потвърдя.

Това е стихотворение на Дела Раи, към което си добавял някакви свои неща:

"Ще сключа устни
около очите ти
ще те пробождам
с мигли.
Валяй се
в прегръдката на ирисите ми
пътувай
без посока
по страните ми
А спреш ли на челото ми
ще чуеш
туп-туп туп-туп
онзи ритъм,
който вечно ти връща вълнението
и ме превръща в момиче."

Благодаря за уточнението