Обичам неделите, те кацат по жицата на живота ми като проникновени птици, които решават, че е по-интересно да се лети на ум. Кацат и отлитат с въображението си в няколко посоки едновременно, с прибрани крила и разперени човки, ей така. Тези недели ме пътуват из съкровени места, най-близките места около мен, които иначе не забелязвам. Умореното ми сядане на стола след работа, рутинния поздрав на съседката. Изведнъж я виждам в уморените й мисли, в прибраната й коса. Усмихвам й се ретроспектно с цялата си радост, че я има, осенила ме със своята мимолетност.

Неделите ме хващат неподготвен за пълното отсъствие на делничност. Сепват ме някак, прошепват ми, "а сега как да бързаш, почивайки си?" И аз се втурвам да не закъснея за покоя си, прилежно стриктен в нищонеправенето. Идва ми на ум, колко съм смешен в своята добросъвестност, да тичам след навиците си, все да мисля за послето. И си свиркам от самоирония недоосмислена песен, която, слушайки я, ме изважда от себе си, превръща ме в съзерцание. Така вече сме двама, рутинното ми Аз и Наблюдателя. Колкото повече напредваме заедно, единият се смалява, а другият расте. Щом това танго достигне края си, неделите ми ще пропият делниците.