Едноизмерният живот е прозаичен. Сещам се за Жан-Батист Грьонуй*, създал съвършения парфюм, покорил света, а после оставил се на тълпата да го разкъса. Трагедията на осъществената мечта е голяма, колкото тази на неосъществената. Да си само болен или само здрав, само жив или мъртъв. Къде е изходът от този лабиринт? Да си сипя още едно питие? Да отида надрусан на собственото си литературно четене като Тома онзи ден? Взирам се дълго в този лист хартия. Изливам бърбъна и затварям очи. Сгъвам веднъж. Въображението ми допива питието, получава цироза и умира. Смъртта прави всеки предшестващ я миг наситен, осъзнат, бездънен. Сгъвам пак, разпръсквам благодат и здраве във всяка клетка и изчиствам напълно вируса от кръвта, както навремето направих с рака. Продължавам. Всички възможни сценарии се случват едновременно. Вълнувам се и съм спокоен. Човек и тълпа. Актьор, сцена, зрител. Усмихвам се през всички гънки, без зъби, както навремето Тома, но защото съм оригами.

Плувам в тази съвършена едновременност. Тя е моето въодушевление, където няма нужда да съм едно единствено нещо, а всички сбъднати-несбъднати мечти, осъществени-несподелени любови, еуфорични депресии. Взимам отново книгата. И ми е скучно. И съм щастлив.