Точно това ми се случи преди малко, което продължава и в сега, след като вече прочетох ‘9 Зайци’ на Виргиния Захариева. Плацикам се все още в този текст-преживяване като в лазурно море, пече ме слънцето на искреността и споделянето, пия си коктейла от езикова игра и самоирония през сламката на пътуването през живота й. Аз съм Виргиния, която се чете, близък съм си, животът е госторпиемен дори в горчивината си. Аз съм шестгодишно момиче и четорийсет и шест годишна жена, придобивам женската способност да изпадам в мелодрами, да си купувам ботуши и палта, да съм майка. Тази карта Е територия, надраснала ограниченията на символите. Тези дни ще накарам Веско да покани Виргиния на гости вкъщи, за да й обясня, че сме приятели отдавна и че не подобава на такива добри приятели да не се познават. Ще й направя кафе с мляко и усмивки, ще й подаря оранжевото топче за пинг понг, което си откраднах от ‘Няма ме’ в Сфумато. Ще й разкажа най-хубавите ми спомени от Лисабон, които ще си измислям на момента. Ще я опипвам със смеха си, а после ще утихна и ще я чета на живо. В този текст няма слаби места.