Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.11.2009 10:48 - Брод
Автор: nav Категория: Изкуство   
Прочетен: 4647 Коментари: 11 Гласове:
9

Последна промяна: 16.11.2009 10:46


Иван Методиев беше туптяща отворена рана, откликваща на всеки трепет на вселената, неспособна да живее в илюзията. Той беше пълен с прозрение, болезнен стремеж, жажда за споделена истинност. И дори в неспособността си да се слее с красотата на света, от която кърви безкрайна тъга, успява да ме върне в светлината. Винаги съм искал да сложа това негово стихотворение тук. Но за да е нещо повече от думи, трябва да се слея с него, да потека с кръвта му, да го превърна в плът. И ето, тази вечер, в която съм изпълнен до болка със самота, в която целият съм мириз, слух и осезание, посягам към душата му и пръстите ми го изпяват . . буква по буква . . и вече не съм сам . . от мрак и от звезди е тялото на моята любима . . .


Брод

 

Твоите сетива са откровение,

твоите чувства са природните закони...

О, разкажи ми...


Косите ти се спускат като сенките при залез

по хълма каменист.

Разлива се нощта, тече реката,

към корена тече.

По-нежна си дори от драскотините в мъглата,

оставени за миг

от стръкчето трева.

В друг свят ми се прииска да живея.

 

Бедрата ти са хлъзгави като речните камъни.

Кожата ти е прохладна като върбите.

От Млечния път е по-протяжно

твоето стенание, любима...

 

Тялото ти се извива

като ручей прекосяван от змия,

като див планински път, като съзвездие над

хълма,

като юлските треви

под буен дъжд.

 

Ти жажда на човека, извор на звездите,

единствено във теб се отразяват

истинските ни лица . . .

аз нямам вече тяло, всичко имам аз...

аз целият съм мириз, слух и осезание...

Баща съм аз...

 

Стихии на природата,

стихии на душата ми сте вие...

Препускай нощ! Летете светове!

От мрак и от звезди

е тялото на моята любима.

 

О, нека се разлива пенестият мрак,

на тъмния прибой любима си сега...

Косите ти са сладки,

миглите солени...

 

Кого зовеш сред тази непосилна пустота?

Мъжът! Сеячът! Скитникът! Безумецът!

Пророкът!

Тъй както е дошъл,

така ще си отиде...

 

О, нека се разлива пенестият мрак,

препускайте, препускайте ездачи на звездите...

Кой може да догони

ездача на нощта?

 

Разкрий ми ти надеждите, разкрий ми началата на света

и тайните на девата – разкрий ми светлината,

мигът на сливането е това.

 

Отидеш ли си,

този свят ще се превърне

в мъртво знание.

 

Нима не съм прозрял скръбта на мъдреците?

Или сиротността на разума не съм прозрял?

Бъди със мен,

аз нищо повече не искам...

 

Бъди със мен,

аз нищо повече не искам...

Животът е живот сега! – след миг

трева ще бъда аз и плахо ще се питам:

Къде е онова, с което се гордеех?

 

Човек забравя всеки миг и си измисля нова памет,

и облаци сме ние, а животът е дъжда...

И кой е проповядвал нашите съдби?

И кой ги е измерил с истинското време?

И кой от всички сънища ще бъде

нашето пробуждане?

 

При старците се спрях,
за да потърся отговор на вечните въпроси...

Но колко струват думите, родени в самота?

Прочетох много книги – много ли разбрах?

И колко от това, което съм живял,

наистина съм го живял?

 

О, всичките велики формули са само прах,

а думите на мъдреците – само плач сиротен...

А истината е ветрец – отлита тя

и само ехото я признася...

И истината е в надеждите, а не в събитията...

 

Движение на морските вълни и на прашинките,

едва сега разбирам смисъла ви аз.

Бъди със мен,

аз нищо повече не искам...

 

Светът е съвършен –

защо да го рушим със своите въпроси?

 

Разпръснати са нашите съдби като тревите

и срещат се съдбите ни,

и пак се разминават,

като частиците на дим...

 

Разпръснати са нашите съдби като тревите

и срещат се душа с душа и тяло с тяло, о, игра

на сенките-души и сенките-тела

в единството, наречено забрава...

 

Нещата застиват за миг,

с надеждата, че са вечни...

Уви, човек съзира само спрелите неща.

Да, както прилепът се лута в мрака,

така човек се лута в светлината...

И както броди есенният вятър

сред мъртвите листа,

така човек се скита по земята,

така се скита и скимти в душата си

с надеждата да бъде споделен...

 

Бъди със мен,

аз нищо повече не искам...

Обичай ме – това е всичко за света!

Каквото изгревът посее, залезът го жъне.

Каквото търсим на земята, ще го търсим и отвъд.

Обичай ме, защото всичко е страдание

сред тази самота, наречена човечество,

сред тази тишина,

наречена вселена...

 

До изгрева те чаках аз, до залеза те чаках,

до новата луна...

Тишината на вселената отеква

в тишината на вика ми...

Устните ми бродят,

ноздрите ми търсят всички миризми.

Мисълта ми е самотна като ранено животно...

 

За миг поне,

да бях те срещнал сред пропиляните години,

походката ти плавна, като облачна луна,

смехът ти, като речните звезди между тръстиките.

Да бях разсякъл възела, да бях разплел кълбото,

да бях разплел невидимите нишки на съзвездията,

да бях се полюлял на тях едва-едва,

за миг да можех в истинския свят да се завърна!

 

О, бяхме ние рибата първична и морето,

в мига, когато нямаше ни риба, ни море...

И бог видяхме как се раждаше преди това

от мисълта стихийна на звездите...

Ала в началото не беше нито словото, ни бог,

нито звездите.




Гласувай:
9



Следващ постинг
Предишен постинг

1. wonder - Той целият беше вселена от тръпнещи по вятъра треви горчиви...
14.11.2009 10:59
КОЙ

Кой си? – попитах дъждовния облак над хълма.
Дъжд заваля.
Кой си? – попитах дъжда.

С бледозелени треви се покри тишината...
Ако сега
някой попита и мен

кой съм и кой ми е пътят, така ще отвърна:
Син е дъждът,
сладко тревата горчи.

Иван Методиев
цитирай
2. анонимен - :)
15.11.2009 00:54
..
виждаш ли
онова малко
момче,
което
със вятъра
тича?
чуй - как разказва
на птиците
онази негова
приказка
и ги кара да обещаят,
че ще останат
до края..
усещаш ли
колко е мека
тревната
горска пътека
под босите му крака,
и колко е истински синьо -
небето,
и как се усмихва -
по детски,
а облаци - великани
с драконови глави
вятъра завладяват
и то иска да го
спаси -
слага късче надежда
(в прашката)
и прострелва
миражите.

помниш ли
колко искаше
да порастне -
нетърпелив
света да открива
и да намира
щастие,
да дарява
Любов.

помниш ли
колко защитаваше
този живот?

знаеш ли -
то още е тук -
скрито
в дъното на
очите
и понякога е
неистов и искрен
смях,
когато говориш
сериозни неща.
но е малко уморено,
забравено и
самотно -
тревата вече
е режещо - остра,
вятърът е
досадно - нахален,
а небето е сиво
и празно
(без чудовища
и миражи)..

тази нощ -
покани го
за малко -
да стане пак
приказно
и безкрайно,
за да изчезнат
минутите.

тази вечер
звездите
са хубави..


знам, че я има. знам,
че е някъде там,
че е истинска,
че не е измислена
(и не е само някаква
детска приказка).

знам, че я има. знам -
ето там
виж-
върви между хората
и докосва един
и в душата му
става топло
и слънчево,
той протяга ръце
да прегърне
птиците
и целува нежно
косите
на непознати
жени..
или там-
в най-самотните
дни,
в най-студените
есенни вечери,
когато тя чака
надеждата
да напълни отново
сърцето й
със доксване,
смях и сълзи,
с аромата
на летни треви...

знам, че я има. знам,
тя ще дойде при теб -
ще разбие и тези врати
(в този свят на разбити
мечти)
и тогава
онези звезди
на небето -
прастарото,
вечното
ще са други,
не древни
и мъдри,
ще са топли
и твои звезди,
ще пулсират
със теб
и за теб
някой ден -
..

знам, че я има. знам.
някъде,
някога
в нещо,
в някого сбъдната
там..

.

цитирай
3. анонимен - :)
15.11.2009 02:23
От едно писмо,
захвърлено върху масата,
тръгва една линия,
която тича
по чамовата дъска
и слиза по единия крак.
Достатъчно е
да погледнем добре,
за да открием,
че линията продължава
по паркетния под,
издига се по зида,
влиза в една илюстрация,
възпроизвеждаща картина от Буше,
очертава гърба на жена,
приведена на един диван,
и най-после се измъква
от стаята по тавана
и се спуска
по гръмоотводната верига
до улицата.
Там е трудно
да бъде проследена
заради движението,
но ако внимаваме,
ще я видим да се качва
по колелото на автобуса,
спрял до ъгъла
и който отива в пристанището.

Там слиза
по найлоновия
кристален чорап
на най-русата пътничка,
влиза във враждебната област
на митниците,
пълзи и лъкатуши
до най-големия кей
и там (но е трудно да я видим,
само плъховете я следват,
за да се покатерят на борда),
качва се на кораба
със звучни турбини,
тича по дъските
на първокласната палуба,
преодолява с мъка
големия люк и в една кабина,
където тъжен мъж
пие коняк и слуша
сирената за тръгване,
изкачва се по шева на панталона,
по плетената жилетка,
плъзга се до лакътя
и с последно усилие
се укрива в дланта на дясната ръка,
която в тоя момент
започва да се затваря
върху дръжката
на един пистолет.
цитирай
4. martiniki - леле!
15.11.2009 10:25
брод...бродник космически

искам да го запазя на още едно място

http://hulite.net/modules.php?name=Forums&file=viewtopic&p=54070#54070

цитирай
5. анонимен - :)
15.11.2009 10:33
... сгушва се
много тихо
като смътно предчувствие по
устните,
като кръв по ръцете му,
като рана,
тъмно - червена и
пареща -
плъзга се
във вените
и потича в
пищно неразумие
тръгва с теб -
през твоите земи -
обезлюдени,
през твоите морета -
ненапълнени
от тъжните сълзи на времето
тръгва с
птиците,
готови да литнат
в очите ти,
със зимата,
която се топи
в коняка ти,
със вятъра,
който разбива тишината
и пълни платната,
уж някак случайно докоснал
безбрежната синева на
ръката ти

и се смее
смее
със нейния смях..

тръгва -
необмислено
и без да се прощава -
ей така,
без куфари,
билети
и безсмислени
последни думи
обяснения

тръгва -
много истински.
завинаги..

на устните й
котешка усмивка
се промъква бавно -
рисува - къс небе
на стената -
за да знае
цевта -
къде точно е
свободата.
цитирай
6. candysays - Без думи...
16.11.2009 11:19
Благодаря.
цитирай
7. анонимен - от другарКАКАТА--- КАША
18.11.2009 00:50
Бог някак без да иска сътворява.
Така детето блъсва без да иска
паничката и кашата разпръсква.
Заплаква то - и Бог веществен става.

Ти, който питаш смисъла къде е
и как така се ражда битието,
близни сега сълзата на детето
и виж го само как ще се засмее.



цитирай
8. nav - хм
18.11.2009 01:46
Много добре, другарко. Това стихче ако не е на Иван Методиев, е съвсем в негов стил.
цитирай
9. анонимен - другарКАКАТА
18.11.2009 10:57
Е от поколението ''каша'' и за това харесва ''Каша'' от ''Време и нищо''.Не винаги те разбирам, но винаги ти се радвам (особено за книгата).Бих ли те подвела...хубаво, че ти е харесало...Усмихнат ден от мен!
цитирай
10. pafffka - Още едно за поздрав;)
21.11.2009 16:02
Да, свобода е думата

Господин министърът, изискан царедворец,
с осанка предостойна на заклет републиканец,
господин министърът е как да го река...
Човек е някак си.

На всеки кръгъл час заключва кабинета
и гол пред огледалото прикляка седем пъти,
и как да го река...Каквото ще да става,
но изпърдява се е думата.

И как да го река сега...Освободен е някак си...
Да, свобода е думата.


Иван Методиев
цитирай
11. nav - :)
21.11.2009 20:54
Другарко Како - Понякога стига да усещаш някого, дори и да не го разбираш :)

Пафка - този бисер не го знаех, благодаря от стомах ))
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: nav
Категория: Изкуство
Прочетен: 2357997
Постинги: 319
Коментари: 2999
Гласове: 8046
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031