Повърхността ми съм самият аз.
Под нея, знай, заровена е
Младост. Корени?
Всеки има корени.

                                 Уилям Карлос Уилямс
 

Казват (онези, които никога не познаваме лично), че всеки човек остава завинаги в едно десетилетие. Онова, в което са му поникнали косми по сенчестите места, в което е търсил идентичност, за пръв път се е влюбил, вкусил е устни, асоциирал се е с книга, песен. Тук ще си спомням за моите корени, които са дълбоко в 90те. Ще се опитам да открия колко от мен живее в тях, колко от мен е призрак.

Според някои философи миналото не съществува. Животът е един вечен миг, наречен ‘сега’. От гледна точка на когнитивната психология пък, паметта е ментална конструкция, често значително различаваща се от реалността. А според теорията на относителността, минало, настояще и бъдеще са единно проявление на пространство-времето. Просто нашият мозък не е устроен четириизмерно и ги възприема като последователност. Затова сега сядам на тъмно и се потапям в настоящето, което се превърта в задно салто и ме приземява с петнайсет години по-зелен. Разбира се, всичко, което ще разкажа е измислица, но някои от вас може да й повярват, защото прилича на тяхната. Казват (пак онези), реалността е споделена илюзия.

Началото на 90те, времето на бунта срещу лигавия кич на 80те и утилитарните ценности, гримиращи проблемите на обществото. В Сиатъл се ражда нов тип музика с групи като Перлен Мармалад, Звуковаградина, Алис във вериги, формиращи една ъндърграун субкултура на гнева срещу масовите ценности, на търсенето като алтернатива на комфорта. Лютивите чушки, Пищови и рози, Инструмент са друга част от многобройните лица на този гняв. Стават модерни евтините и размъкнати дрехи в стил военни якета (corduroy), съдрани дънки, множество видове кир (там всеки може да е уникален) и дълги коси с различна степен на немитост. Въпреки че това възраждане на индивидуалното и автентичното е просто поредната пъпка на лицето на ‘американизацията’ на света (също като хипарството, битничеството и т.н.), пъпката си е направо цирей и не иска да се махне повече от пет години. Младите хора са недоволни и гневни (в повечето случаи без да знаят от какво и на кого*), търсят се всякакви форми на различност, които поради липса на въображение се превръщат в еднаквостта на миризлива и раздърпана външност, Пърл Джем отказват да правят клипове, Туул пеят за анален секс, въобще, всеки протестира както може. По-екстремните се вдъхновяват от самозапалилите се будистки монаси по време на виетнамската война, но поради липса на достатъчно кураж, се самоубиват със свръхдози хероин (Андрю Ууд, Брадли от Съблайм) или пушки (Кобейн).

Както всичко друго, обаче, грънджа закъснява с идването си в България. Аз ходя раздърпан като протест срещу масовата мода на току появилите се пухенки и найкове (главно защото не мога да си ги позволя), но всички ме гледат като обитак, без да разбират, че съм изпреварил времето си. Във ваканциите работя по строежи с цел да събера пари за физическото си оцеляване. Обаче съм емоционално затормозен от неспособността да се адаптирам към консенсуалната реалност и всеки пък като взема надница си купувам книги, в които да удавя маргинализацията си (и да намеря себеподобни). Майка ми, чиято заплата в един момент е четири долара, ме заплашва, че ще ми ги сготви (книгите) за вечеря. Четенето ми става мания като компенсация за липсата на полов живот. Обикалям ежедневно по сергиите с цел да открия ценни парчета като Парфюмът, Илюзии, Есен в Пекин и т.н. Една от характеристиките на това време е, че много от добрите заглавия нямат тираж и се намират само по антикварни касапници на гастрономически цени (в беднотията всичко се пресмята в храна). Поради липса на компютърни игри, съм превърнал обикалянето в своеобразен ‘куест’, а пазаренето с продавачите в ‘стратегия’. Друг адреналинов източник е пътуването в градския транспорт. Да си третият извън вратата си е цял ‘Сървайвър’.

Паметно събитие от началото на 90те са навлизането на видеоплейърите, а и на пиратските касети/дискове. Да имаш касетофон Шарп (двукасетъчен) или видео Хитачи ориджиналдъ си е турбо гъзария. Аз по някаква случайност се сдобивам и с двете. Братовчед ми заминава за чужбина и ми завещава неговите, благодарение на което се ограмотявам значително в тези области. Гледам филми със страстта на Тарантино. Предимно буламачи, но то оттам се тръгва към Бергман и Куросава. С другарчето Владо (в последствие вокал на Сафо и Angel Sky) си ходим на гости и се кефим на изгряващия алтернатив, както и на класики като Куийн, Джетро Тъл, Тото, Мерилиън. Той свири на китара, аз пея (щото още не знае, че е вокал на Сафо), но скоро врачка му предрича бъдещите успехи и той спира да общува със странни (и непопулярни) типове като мен. Нищо, аз не спирам да си го обичам.

            Пак по това време изведнаж (да се чете с вазовски патос) ‘Властелина на пръстените’ отнася съзнанието на младите като цунами островитянин и настава една невиждана мода. Аз обаче вече съм го чел, така че пак се разминавам с модерността. С манията по Тери Пратчет пък се случва обратното. Докато всички го купуват на кило, обяснявайки колко е куул, аз инатно отказвам да го ‘консумирам’. После модата минава и глътвам светът на диска на екс. Поразен съм. В ума и сърцето, но най-вече в диафрагмата. Мисля някой ден да напиша книга за всичките измерения на Пратчет, но ще изчакам още малко да си довърша доктората по психология, та да съм по-авторитетен. Говорейки за мода, няма как да пропусна и златните години на ‘Егоист’. Ина Григорова, Нойзи, ех. Сашо Жеков и Карбовски ужасно ме дразнят. Срещу последния субект и самоцелното му писане даже сътворявам цяла филипика, но той пък взима, че става прекомерно популярен, та не я публикувам от страх от преследване. Мдаа, в ‘Егоист’ намирам чудесни неща, и въпреки че на моменти си е хвалипръцковщина, копираща английските лайфстайл списания, дава много на бг културата.

Друг ярък спомен от 90те са лагерите по морето. Три години поред ходя на Дружба (Св. Коце и Ленче) като първият път основно ме ебават и мажат с паста мощем, на втория се дореждам да целуна момиче, а на третия вече съм с едни гърди (чужди) напред. Трябва да кажа, че смяната на обстоятелствата има чудотворно влияние. В София съм толкова затормозен от конфликтите с баща ми, съучениците, учителите и мен самия, че тотално се затварям в книгите и музиката. На морето успявам да се отърся от тази роля и изведнъж се оказва, че съм добре изглеждащ, умен и забавен младеж, когото хората (и жените са хора) харесват. Пием, натискаме се, крадем храна от стола нощем и най-вече се смеем титанично с някаква неземна свобода от обичайните си роли. В този смисъл за мен думата лагер има необичайно позитивни конотации.

Завръщането в София ме вкарва в стария режим. Добре, че са Продиджи, ИнЕксЕс, Трент Резнър и гневния алтернативен рок, в които да изливам фрустрацията си. Тае куон-до-то също върши чудеса. След два часа силова и спаринг вече нямам желание да убивам никого. Все пак покрай развода на нашите и мизерията през 95та главата ми изпушва и с един приятел открадваме кола в знак на протест срещу света. Разбира се, хващат ни почти на място поради някакво нелепо съвпадение и преживяването се превръща в тип Роки. Все пак се разминавам без последствия, но с ясната представа, че живея чужд живот и че това не може да продължава.

Слава богу, завършвам училище и кошмарът свършва. Приет съм МИО държавна поръчка редовно, страшно модерна специалност, поради което всички ме славословят чак със срамни устни. Ето, че най-после съм модерен, но откривам, че не ме кефи. Освен това се сблъсквам с невероятното присъствие на една жена, която ми подменя контекста в едно с мозъчната честота.

            Накрая няма как да не спомена и събитието, което ми се отразява като десет по Рихтер. Събитието се нарича Иван Методиев (лек му облак). Към края на 90те една приятелка ми подарява ‘Гъзове и Облаци’, която ми влиза като богоявление и ме кара да се чувствам ужасно радостен и споделен. Аз самият си падам малко простак и обичам да препикавам духовността, но този човек е шедьовър. Изчитам каквото му намеря и се довлюбвам тотално. Все пак в него има твърде много тъга и цинизъм, за да му се врека доживотно. Прилича ми на майстора на Булгаков, човек, който е прозрял вечността, но не е имал силата да я отстоява и изживее. На Иван дължа сериозна част от интелектуалното си израстване. Все не мога да проумея фразата:

‘Брей, че мръсница. Хегел е чела, а не ще да го духа.’

            Любопитството ме кара да посветя няколко години на философията, за да открия, че Хегел пише основно за духа и еволюцията на съзнанието. Хах. Друг лаф от същата книга пък ме кара да се потопя в биологията:

‘Истинско чудо си, старост - смалявам се вече, а онова долу расте и расте.’

            Налага се доста да изчета, за да схвана, че на стари години гениталиите на мъжете се уголемяват. Въобще, сега, когато издавам втората си книга, трябва да призная, че Иван Методиев, заедно с Людмил Станев, Николай Гроздински и други разни, ми е доста сериозно влияние.

            Мдаа, равносметката е, че за мен 90те бяха тежко, гневно и безсъзнателно време, в което се борех да оцелявам физически и емоционално. Но сега като се замисля, те ме изкъртиха от нормалността, дадоха ми хоризонтите на различността и себепознанието. Там, в онази музика пълна с гняв, в лишенията и самотата, се роди човек, който не се страхува от нищо и вярва, че може да постигне невъзможното. Сега остава само да го демонстрирам.

* Разбира се, никой не е чел Джон Стюарт Мил и знаменитата му фраза, че е по-добре да си недоволен човек, отколкото доволно прасе.

Наистина много хора могат да припознаят твоите 90 като техни.. :)

i second the first comment
:-)

рано ти е за мемоари.

Прекрасно!

всъщтност невролозите твърдят, че времето е като цветовете, няма го извън мозъка ни, а тои пък ги вижда само когато е настроен на тази вълна със съответните закъснения и най-вече благодарение на спомените.

http://www.youtube.com/watch?v=OurjUT67Chk

за мен пък егоистите си бяха абсолютно времеопределящи. може и така да съм ги нацелила просто но е факт че се учих на мислене от тях. още се приемам за някакъв сполучлив техен продукт (е поне в по носталгичните си ретро настроения:)) бях подготве когато гордо разнасях броеве от списанието в една розова раница:) остави го карбовски - сега прави добро предаване, сигурно най-доброто в бг-ефира но като писач не мисля че някога е успявал да стигне по-далеч от позьорщината. нойзи обаче си ми е личната икона. текстове които е писал на възрастта на която по груби сметки съм аз в момента продължават да нямат аналог в бг. и сега си е ужасно разпознаваем в максим:) друг е въпроса че няма как да бъде масов по начина по който от раз успя да стане карбовски - прекалено малко са хората които наистина са в състояние да му схванат иронията и изобщо стила. ама то и в твоя е случай е така ако искаш да знаеш:)

Съгласен. Нойзи и аз много го харесвах, пък и както си пише горе, признавам, че Егоист си бяха институция, която повлия и на мен. Просто в един момент прекалиха, а позьорите там станаха твърде много.

Поздрави на всички :))

е да пък и екипите им започнаха да се сменят със скоростта на дива свиня:) и също времето стана такова че вече нямаше чак толкова належаща нужда от ориентири корективи и други там иви... а последната гига безумна идея да се направи от георги лозанов Ред. направо пък си беше пародия:)
като цяло обаче егоист просто потвърждава любимото ми убеждение че рано или късно ставаш такъв на какъвто се правиш. те много обичаха да твърдят че са култова сбирщина и в някакъв момент наистина бяха:)
поздравки и на теб аз май се отплеснах и забравих да ти погъделичкам егото че постингът ти е страшно готин искрен и замислящ. както обикновено:)

Това не е коментар, а запитване за начина , по който мога да взема интервю от вас за едно българско компютърно списание. Прочетох всичко от Вас и за Вас- няма да питам за същите неща. Аз съм Мира
arim135@gmail.com

набързо разказани по този начин минават като на филм тези 90' . продължавам с моите спомени от сега и занапред...)))) поздрав от мен! благодаря за написаното благодаря че те има благодаря на иван методиев и генко генков и павел койчев и хилядите незнайни оставили кой пръст кой нещо друго в историята по тези земи ))))

Познавах една Елен навремето. Ако си същата, поздрави и усмивки. Ако не, поздрави и усмивки :))

Знаеш ли, повечето пъти като напишеш нещо хубаво и се замислям коолко много самодисциплина трябва, за да постигнеш тази последователност и кохерентност на текста. И, почти всеки път ми се ще да започна от началото, да препрочета до края втори път, като сега си отблежа всички точки, по които са ми интересни :) и мисля същото или различно :) и защо. Но ме мързи по-принцип сама да напиша. И в известен смисъл започвам да пиша понякога, защото друг ме е накарал да се разбудя от тази неприязненост към започването да пишеш (при положение, че аз наистина много обичам да го правя). И сега, като прочетох това, (дали защото цяла вечер слушам Björk, или защото наистина има някаква прилика м/у твоя и нейния специфичен, мнoгoочароващ, всеобхватно поглеждаш света ексцентризъм) но се сетих за нейни думи, че хора са и казвали за работата им с нея, че са направили едни от най-добрите си творби, когато са били около нея. И това не е било понеже тя е направила нещо за тях, а просто защото винаги се опитва да бъде себе си, и така провокира и другите хора да искат да са по-свободни, повече себе си.. Та, в момента благотворно ми се отрази текста по малко подобен начин. Усмивките наистина имат терапевтичен ефект. А 90-те.. сякаш, които ги помни - ги обича. Имаха една много специфична живост и идентичност.

Хайде 10x again & поздрав на всички с една много обичана от мен песен,
http://www.youtube.com/watch?v=z_BSfkTFQ4M&feature=fvw

Е, няма по-голям комплимент от това, другите да се чувстват вдъхновени в мое присъствие ))

не, поздрави и усмивки :))

Здравей Нав,

пише Румяна. Както до сега - брилянтно.

P.S. Не успях да пусна нищо до сега, защото бях в други измерения. Морски..., дъждовни... Но ето нещо и от мен.

***

Безцветен мараняк. Покрит
със дъждобран на времето.
Оцветен в най- безцветното
на вече избледнели спомени.
Прибрани в ученическа кутия.
За моливи.


***

Днес задуха южният вятър.
Тъй силно - покривът
едва не отлетя.
А заедно с него и Аз.


Следствие

Човект с остра шапка
и широка периферия
изчезна.
Ей така. Без прощално писмо.
Без телефонен разговор.
До никого.
Обявиха го за издирване.
Но нищо.
Безполезно.
Само някой някъде подхвърли,
бил го чул да казва,
уморил се от влечуги
пъплещи в пазвата му.
Дали не го е погълнала
някоя боа, отгледана
по-голяма междувремено.
Или пък е станал градинар
в друго измерение.
Казва ли ти някой ...

Текста, с който беше обявен за изчезнал
остана само в архивите.
На печатницата.

Поздрави
Руми

Мерси Руми, градинарят е готин. Хубаво е, когато човек продължава да пише през годините. Често хората губят поезията с порастването.

Поздрави и песни :)

Баш поздрави на теб и Башо ))

/dt ;r e o,dhf! -) едно недоразумение, което няма да изтрия, закодирано послание към теб - чертица да драсна...от мен.....до теб....дълга черта.... за среща ?::: елен :)

Нав, напълно си прав, че човек губи поезията с порастването и като че ли обратното - продължи ли да пише успява да запази нещо от детето в себе си.

P.S. Илюзии - една от любимите ми. Това е чудесно. Особено когато си я прочел за първи път на 18.

ще си предъвквам посланието с надеждата да го разбера на подсъзнателно ниво. :)

аз пък имам чувството, че с годините се подмладявам. Изглеждам и се чувствам все по-добре. Оле.
:)

Напълно те разбирам, може би защото и аз се чувствам по този начин. С напредването на времето си отговорих на много въпроси (не че няма такива, на които все още търся отговора, както и такива, които изникват непрекъснато, но нали ще трябва да се разкрасявам и занапред - така че мога да направя този извод - въпросите разкрасяват, ха ето сега - или отговорите; въпросите или отговорите?), помъдрях, поу
кротих си дивия темперамент, српях да казвам всичко, което мисля още на първа среща. Сега вече мога да изчакам до втората :). И т.н. и т.н. Между другото разгледах едни снимки от представянето на книгата ти (където съжалявам, че не съм била) и на тях съзрях един човек, с когото ме свързват много спомени от моите 90-те - Ани. Ани ми е съученичка от Немската гимназия и ако поддържаш връзка с нея ще се радвам да и изпратиш поздрави и целувки от мен, Руми. Поздрави и на теб подмладения и подобрения :).

малък е светът, с Ани сме известни като близнаците, щот и двамата имаме мургави и криви мутри. Много се обичаме с нея, тя е част от компанията, която събирам вкъщи почти всяка седмица като съм си в бг. Ще и предам поздрави.

:)
P.