Прочетен: 11543 Коментари: 15 Гласове:
Последна промяна: 16.03.2009 04:34
Все още
или изкуството да не правиш нищо
Толкова много не съм преживял . .
Толкова много, че искам да викам . .
Знам, че някъде секундите съдържат векове . .
А в единствена книга можеш да видиш живота . . . ако знаеш как да четеш . . . във всеки ред . . . особено в този . . . наоколо . .
Тананикам си песен на Тори . . и си мисля . . това е душата на песента . . не онази на диска . . а тази в гласа ми.
Брат ми седи на една аура от мен и играе джедайска игра на компютъра. После аз ще играя, а той ще рисува. Мисля си за тези периоди на пълна празнота, когато изобщо ме няма, потопен съм до безсъзнание в ‘играта’. Те са есенцията на живеенето ми. По същия начин редът се нуждае от хаоса, а материята от празнотата. След като дни наред съм ходил по улиците взрян в лицата на хората, в жестовете на света, в звуците, чел съм и съм разсъждавал над всичко погълнато, трябва да онемея за ден или месец. В това пълно отсъствие на мисъл и личност, парченцата свят, които съм глътнал, се храносмилат, разграждат се на молекули, превръщат се в жизнени сокове. И от първичния хаос на тази субстанция създавам света си, пулсиращ и жив като новородено. Сядам и пиша, извън време-пространството. Пак съм архитект, дирижирам кръвта си. Усмихвам се налудничаво, отвъд настроенията съм. Светът е попара, няма читатели. Аз го вкусвам и пресъздавам. Съвършено потапяне.
Дълъг е този процес на натрупване. Как да обясня на околните дните бездействие. За тях съм безотговорен лентяй. Те не могат да разберат най-голямата ми отговорност. На двадесет и шест не може така, казват, без работа, семейство, житейски амбиции. Даже мен ме обземат съмнения. Какво работиш, питат. Човек, отговарям. Навремето си мислех, че е хубаво да общувам с повече хора на изкуството/науката, притежаващи чувствителност, въображение, изтънченост, ум. Оказа се недоразумение. Във фразата Човек на изкуството обикновено липсва основното. Професия, поза, прищявка на егото, ето какво е най-често изкуството*. Затова се научих да ценя наивните. Те имат философския камък, атомите на душата – естественост и непосредственост.
Двете котки ме затрупват с мъркането си. То е безмълвно, единствено в погледа им. И аз ги обичам. Има красота в тази безмълност. Тишината е телепатия.
Те са всъщност само една котка. Просто така изглеждат на пръв поглед.
Времето се забързва. Мислите ми се разплискват. Врррууууум.
Прелитам над света, търсейки някоя сродна телепатка, но намирам само телета и патки. Затова единствено Двете котки ме прегръщат с погледите си сега . . .
‘Къде да намеря човек, забравил думите, та с него да си поговоря’. Джуан-дзъ ми е по близък от спящото до мен красиво тяло.
Дзен майсторите казват съвършенството е симбиотично. Достигат озарение и го раздават като кладенци. Само така то може да бъде поддържано.
И все пак тя се върти . . върти . . без значение щастливо или не, нехаеща за смърт, величие и безпределна глупост. Неразбран е умрял Галилей. Светът е късоглед за тези думи. Той иска да знае само дали тя е плоска или едрогърда. Нищо повече.
Цял месец бях в ступор, кататония. От този запек, дето не ражда дори хемороиди. Не прочетох книга, не писах, дори не излизах особено. Двайсетината чудесни dvd-та с Куросава и Вендерс си стояха до компа в очакване. Двете котки не ме забелязваха. Само те знаеха, че всъщност ме няма. Наближаваше Великден и тъкмо в този ден реших да се разходя за първи път из София, откакто се върнах от Щатите. Отидох в ‘Писмена’, онази хубава книжарница зад НДК. Прекарах време сред книгите и го ставих да ни смеси в прегръдката си. Прочетох три часа, купих две торбички и се върнах вкъщи. Разхвърлях десетината книги по масата, свих си цигара. Двете котки легнаха в скута ми, както когато искат да им чета. Взех ‘Естествен Роман’ и потънах в естествен флирт с думите. След него отпих от ‘По-малко’ (вярно беше по-малко) и придърпах вечерта.
Денят си отиваше, но аз останах. Жаждата отново бликаше в мен. Да поглъщам, да претворявам. Седнах и надрасках чувството . .
Толкова много усещам сега . .
Толкова много, че искам да викам.
Секундите са пълни с векове . .
Ето ме.
Двете котки ми се хилят и си смигат. Знаят как да прогонят всяка сериозност и намек за патос. Хилят се и се тупат с лапа по коляното. Когато Буда получил просветление под дървото бодхи, изведнъж станал дебел и не спрял да се смее.
* същото важи и за научните среди. Две години сред професори ме убедиха окончателно.
между другото - много приятно летаргично писание
и аз си мислех навремето, че ми се ще да общувам повече, но ..... да .....
също "да" на наивността :)))
sexsi - този Великден няма да е особено велик, щото съм паднал до нивото на интелектуален академизъм. Но как да обясниш на образовани глупаци, че рационалното съвсем не е най-висшето ниво на възприемане на света. Толкоз години се учих да летя, а сега ме оценяват как ходя.
И е трябвало да се появи Айнщайн, да погледне разбиращо над очилцата си и да обобщи, че всичко е относително."
Но определено ми харесва, когато Nav седне и надраска чувство!
engy - добро включване. Споделям напълно гледната ви точка с генро. Мерси за разбирането и вярата в мен :) Страдам от хроничен дефицит на усещащи ме хора.
16.03.2009 01:53
Много
те
обичам
(:
15.09.2009 10:11
Поздрави - Милена /която кара колело и яде сладолед, ако се сещаш/
Поздрави на теб и колелото :))