Седят си Пух и Прасчо на моста, клатят си краката и гледат реката. По едно време Пух рита Прасчо силно в глезена. Прасчо го поглежда, но нищо не казва. След малко Пух пак рита Прасчо злобно по глезена. Прасчо го поглежда тъжно и казва "ама Пух, аз си мислех, че сме приятели." Пух отвръща "аз пък откъде да знам к"во си мислиш."

Тук някой ще каже, че това е само виц, но такива неща се случват често и в нашата приказка. Всъщност неспособността на хората да заемат чужди гледни точки е основната причина живота им да е едно мултисерийно недоразумение. Ако изчистим недоразумението, се оказва, че проблем не съществува. Толкова е просто. Обаче всеки гледа света през собствените си цайси и си мисли, че и другите го виждат по същия начин. Не просто си го мисли, но и го очаква. И като вземе, че не стане, настава един гняв, фрустрация или униние. Голяма сапунка, не ще и дума. До такава степен е разпространена тази очилата болест, че хората смятат недоразуменията за нещо съвсем нормално. Даже са забравили, че това са недоразумения и ги наричат проблеми. Някои хора дотам са го докарали, че направо не могат без проблеми. Един мъж все гледал да намери кусури на жена си, кога не била сготвила на време, кога ризата му не била добре изпрана. Една вечер се връща вкъщи и просто няма за какво да се хване, вечерята на масата, прането изгладено, къщата свети. "Жена, плати ли тока?" "Платих." "Купи ли ми цигари?" "Купих." Накрая от нямане какво да измисли рекъл "жена, лай." "Ама как така да лая?" "Абе лай, че ш"те пребия. Жената какво да прави, започнала да лае, при което мъжът и й фраснал един шамар с думите "ти кого ша лаеш, ма?"
Мдаа, тъжна картинка са човешките отношения. Емпатия не се преподава в училище, нито се възпитава от родителите. Някои дори не знаят какво означава. Звучи едно сложно като парадигма или паралелепипед. Няма смисъл да се товарим с такива неща. Толкова е неразбираема емпатията, че като се пръкне някой, който я прокламира, веднага бива сметнат за опасен или за неземно тъп. Обърни другата буза, казва човекът, а шопът му отвръща "аз да не съм вчерашен." Не е вчерашен шопът, не е и днешен. Като току що родена муха е прост той, иначе щеше да види келепира в цялата работа, да разбере, че да обърнеш другата буза не означава балъшки да се надяваш да отидеш в рая, даже да си добър не означава, а просто да разбираш другия, да можеш да се поставиш на мястото му. Означава да разбереш, че удрящият шамар го прави от страх или слабост, или защото него са го удряли. А да разбереш значи да простиш, значи да осъзнаеш, че утре ти може да си на мястото на удрящия. На умеещия това му е леко и не се хаби да се ядосва, да си връща и да се пени. Но пък тази исусовщина е твърде краен пример и хората автоматично я свързват с религията. Миналия семестър на лекцията по Когнитивно развитие дадох същия пример като илюстрация за постформален етап на развитие на съзнанието (по Пиаже), а професорът ме изгледа и ми рече "не ни занимавай с религиозни проблеми." Брех, щом един професор не може да го стопли това, какво остава за ежедневния човечец. Та нека приземим малко нещата. Всички случаи на ксенофобия, хомофобия, шовинизъм и религиозна нетърпимост са плод на липса на емпатия. Не, и това е твърде общо. Всеки път, когато някой те засече на пътя и го напсуваш, когато плюеш политиците, когато осъждаш курвата и наричаш някого подлец, проявяваш липса на емпатия. Същото важи и когато разделяш нещата на добри и лоши, на красиви и грозни . .

Здравей Мамо,
на морето времето е чудесно, вали постоянно и съм мокър до кости.
Твой син, Охлюв.

Но да не задълбавам в метафизиката, че съвсем ще спрат да ме четат. Просто ще споделя как намерих емпатията за себе си. Намерих я чрез любовта. Не можеш да съдиш и виниш човек, когото истински обичаш. Той е винаги красив и винаги добър, и има вкус, и си е моят мъж и моето дете. А направиш ли една крачка по-нататък, разбираш, че да разбираш някого означава да го обичаш. Или пък . .

"Само още една крачка нататък                                                                          
и разбираш, че си се лъгал.
Човекът е като малко стъкълце на земята –
блести под точно определен ъгъл."

И още: "Човекът е като книга, зависи на коя страница го отвориш."

Само една крачка, само един градус от ъгъла на гледане и нещата са различни, нещата са видяни през очите на другия, който си ти. Замисляла ли си се за това, че за всички хора на тази планета ти си другият. И още, замислял ли си се колко по-лесно и практично би било да можеш да си другите, а не само себе си. Мдаа, като се замислиш, излиза, че е така, но като спреш да мислиш, излиза, че не е така.

Аз обикнах едно момиче, което всички смятаха за странно, което всички осъждаха, защото правела свирки на батковците в училище, защото е различна. И до днес тя си остава един от най-красивите хора, които съм познавал. Тя първа спомена думата емпатия и ми каза какво означава. А малко след това прочетох великолепната "Говорителя на Мъртвите" на Орсън Скот Кард, втората книга от поредицата за Ендър. Цялата книга е посветена на емпатията, и топлината и мъдростта, с които е написана, инкрустираха тази идея-качество завинаги в очите ми; накъдето и да погледна, виждам себе си. Последваха "Аморалистът" на Андре Жид, "Четецът" на Бернхард Шлинк, "Всички утрини на света" на Паскал Киняр, "Парфюмът" на Зюскинд, "Наталия" на Антонио Гомес Руфо, "Пътеводителя" на Дъглас Адамс и други. От филмите на тази тема си спомням, че страшно ме тресна "Краля на рибарите" на Тери Гилиъм, както и последният му - "Земя на приливите". Също "Кафе и цигари" и "Отвъд закона" (Down by law) на Джим Джармуш, "Магнолия", "Сблъсъци", "Танцьорка в мрака", "Тънка червена линия" и други. Веднъж открил емпатията започнах да я виждам навсякъде. Усещах точната книга или филм без да чета каквато и да е рецензия, просто седейки пред щанда.

По-късно, когато се потопих във философията, ме намери "Лайла" на Робърт Пърсиг - разказ за една курва, която протагонистът постепенно опознава и разбира. Книгата така ме впечатли, че я повторих моментално (почти като с жените). Песенната философия на Тагор ме накара да видя всичко и всички като свещени творения. Дийпак Чопра ми показа как да трансформирам тежка карма чрез избиране на продуктивна гледна точка. А просветлението, което открих в "Степния вълк", "Сидхарта" и "Пътуване към Изтока" на Хесе ми показа бюргерите и бохемите в нова светлина.

После се сблъсках (буквално) с "Кратка история на всичко", а след нея и с какво ли още не на Кен Уилбър, който ме светна, че еволюцията на съзнанието следва разрастващата се способност да обхващаме все повече гледни точки (от егоцентричност през етноцентричност към светоцентричност) и части от света, докато накрая не станем света. От Уилбър прескочих на Хайдегер (планетарно съзнание), Ауробиндо, Чарлс Тейлър (Sources of the self) и други, говорещи за същото. Като студент по психология се запознах с изследванията на Пиаже, Колбърг и Гилиган, които потвърдиха разширяването на светогледа като развитие на съзнанието от научна гледна точка. Благодарение на всичко това вече не очаквам околните да постъпват както аз бих постъпил или да ми показват любовта си както аз очаквам. Вече дори не ми е студено, а съм на 2500 метра надморска в Скалистите планини. Студът също е въпрос на гледна точка. И то интересна.

Ех, огромна лекота има в емпатията. Колкото повече дълбочина и всеобхватност, толкова по-леко става. Докато накрая не се опием от лекота и всеразбиране като Айнщайн, на когото като му връчили сметката за осем бири, казал "всичко е относително" и си тръгнал от кръчмата.

Ха, ама разбира се, че всичко опира пак до лекотата, вие да не сте очаквали, че ще ви говоря за нещо друго.

Благодаря за своевременно поднесената питателна закуска!

Колкото повече отхапваш от мен, толкова повече пораствам.

много як блог:)
(изключително съдържателен коментар, знам:)))

Емпатията е и заплаха, когато не можеш да сложиш граница в себе си между това да опознаеш, да разбереш, но и да опазиш собствения си лик! Емпатията изисква много емоционална енергия, която няма как бързо да възстановиш.....и с годините, а и в условията в които живеем, става много, много по-трудно.........докато в един момент трябва да решиш "Да бъда себе си или другите?" . Аз лично имам точно този проблем.........Вервайте голЕм проблем Е!
Кучетата израсли на улицата са по-интелигентни от домашните, а хората, за да могат да изпитват емпатия, би следвало да следват( тавтологията е търсена;) малко, или дори повече, пътя на уличните кучета.....
Поздрави за постинга!!!!

Нав, много силно написано! А човекът с балалайката - нямам думи ;)
И само да се включа технически - линковете не работят :)

Този пост е нещо като подарък за НГ, за мен, в тоя момент.

Много от нещата, за които говориш, не съм чела, но са в списъка ми за задачи.

Честита 2009, да ти е здрава & щастлива, Нав!!

alicegotllost

Това е наистина, което получаваш, когато осъзнаеш, че другите не винаги мислят или реагират като теб.

Освобождаваш се от очакванията и съответно от разочарованията. Когато добре познаваш и приемаш себе си, много по-лесно ще приемеш другите. Особено важен е и моментът с илюзиите. Отървеш ли се от тях - значи всичко е наред.

От личен опит казвам, че от както приемам себе си и хората такива каквито са, живея много по-щастливо. От както оставих скруполите, не спестявам истината но и не давам непоискани съвети усетих тази лекота.
Пожелавам на всеки да я изпита.

Емпатията е много по-дълбока емоция от обикновеното съчувствие. Тук трябва да можеш, наистина да "съпреживееш" другия. Опитвам се, но понякога е много трудно.

Поздрави Нав - невероятен пост!

Емпатията е това, по което можем да разпознаем любовта. Когато имаме потребност да съпреживяваме с някого нещо или дори всичко, то ние се учим да го обичаме такъв какъвто е, а когато се научим да обичаме истински един човек, сме готови да обичаме всички.
Внимание!Съпреживяването не означава да изземваме всяка инициатива в ръцете си, поради това не е много лесно да сме близо и същевременно отстрани.
Нагазил си в бездънна тема, но както обикновено- ти се удава!)) Поздрав, за което!

http://sever.blog.bg/viewpost.php?id=275596

forevercarrieon - як, щот го водя на фитнес пет пъти седмично :)) Мерси за добрата дума.

simpleman - тази рецепта ми е любима. Вчера докато маах гащи из снежната планина за пореден път изпитах онази дива радост от ходенето, която Торо толкова добре описва. Поздрави.

анонимен 5 - ако няма лекота в емпатията, значи не е емпатия. Не я бъркай със състрадание и емоционална подкрепа. Тя е необвързано съпреживяване, в което не може да има изгубване или страдание.

bemberski - специални благодарности за тази балалайка :))

alicegotllost - мерси за пожеланията. Радвам се, че съм те усмихнал.

engy - колкото и да харесвам Антъни Хопкинс, ролята на Лектър не докосва особено. Много повече го предпочитам в Инстинкт, Сърца в Атлантида, The Human Stain, Да срещнеш Джо Блек, Амистад, Surviving Picasso, Легенди за страстта и т.н. Докато ролята на Робин Уилямс се запечатва за цял живот. Поздрави :))

двд - душице, радвам се да те видя тук. И аз ти пожелавам много ведра година, пълна със споделеност и ентусиазъм.

dessykg - поздрави за трансформацията. Права си за емпатията. Това е категория много над съчувствието. Също и над емоционалната ранимост. В последната фаза няма как да бъдеш наранен от нищо в съпреживяването.

missia - мда, тъжно е как понякога любовта се изразява в обичането на някакъв идеализиран образ, а не в познаване и приемане на другия. А красотата на споделеното преживяване е вдъхновяваща :))

sever - мерси за допълнението.

"Тя е необвързано съпреживяване...." - възможно ли е изобщо съпреживяването да е необвързано?
И друго, понеже много се позовават на Селинджър, дали знаят и разбират ли защо той се оттегля от шума и суетата на живота. Чел съм последното му интервю.....и мисля, че той не е разбран правилно, което ,може би, е истинското достойнство на ВСЕКИ ДОБЪР ПИСАТЕЛ( това е цитат по памет от друг автор, което мног оми харесва).
Отново ПОЗДРАВИ на вСички самоуверени и мислещи човеци! Добре че и вас ви има!-))))

но тук говорим за духовна категория, изискваща определено развитие на съзнанието. Това няма общо с обикновено съпреживяване (брех колко тежко прозвуча).
Селинджър не знам откъде го извади, но тъй като ми е любим писател, ще споделя няколко впечатления. Чел съм доста неща за него, но както винаги не помня почти нищо. Усещането от биографията му беше, че е голям саможивляк и пълен екстремист в духовно отношение. Доста си е тормозел семейството с тази си крайност. Подозирам защо се оттегля, но темата не е за коментар в блога.
Трябва да призная, че това "той не е разбран правилно, което, може би, е истинското достойнство на ВСЕКИ ДОБЪР ПИСАТЕЛ" ми счупи главата. Вярно, че често големите умове са неразбрани, но това да им е достойнство, мамма миа.
Поздрави от мен и мерси за включването.

емпатията е измислица на психологията, неслучайно професорът ти е избягал от примера като дявол от тамян - пази си хляба човекът :) религията отдавна е определила нужното качество, а то е всеизвестно като Любов и Състрадание - всичко останало е следствие.

17. Въобще не съм съгласна, че емпатията е следствие от любовта и състраданието. Тя може да се появи след тях, но съвсем не задължително да го направи.

Професорът му се е изнизал по бели гащи, защото всъщност е страхливец и не му се занимава с въпроси, които могат да бъдат тълкувани двойнствено. Сигурно в главата му е примигнала червена лампичка, че щом на пръв поглед изглежда, че е сменена областта от психология на религия - директно да не му се занимава с вглеждане по-дълбоко, защото може някой да тръгне да го съди на религиозна тематика, изтъквайки, че той не е авторитет в тази сфера.
А както знаем, това хич не е невъзможно в Америка, която е прословута с факта, че над 99,5% от хората спадат към някаква религия.
Бях чела миналата година ли, не помня кога, за социологоическо-стат. изследване на тема за какъв президент най-малко хора биха гласували.
Резултатът беше, че повече хора биха предпочели криминално-проявен президент, пред такъв, който е атеист. (Знам, че не може президентът да има крим. досие, но това беше социологическо изследване.)
Та, мисълта ми е че повечето хора се чувстват застрашени да мислят разчупено, дори в науки като психологията, които би трябвало най-много да изискват разчупено и самостоятелно мислене.
Аз честно казано даже бих се очудила, ако беше попаднал на такъв добър професор, който като Робин Уилямс в "Обществото на мъртвите поети" да има смелостта да се вгледа навътре в нещо, което изглежда по друг начин, за да го разбере. И за което има голям шанс да го обвинят, че не спазва стандартите на реномираното учено заведение, бла, бла.
Хората са ужасно наплашени, често без дори да го осъзнават.
На колкото по-висок пост са, толкова повече се страхуват да не загубят това, което имат. Толкова повече не си позволяват да проявят истински живот, да мръднат настрани, от това, което е затвърдено буква по буква черно на бяло.
Има хора, които са влюбени в правилниците и те никак не са малко.

Между другото в книгата, която чета точно сега се говори за нещо много подобно на случката с професорът ти. И в нея, обаче по-скоро е изразено правилото зад конкретното проявление. Цитирам:
"Когато искаме обаче да узнаем какви са условията на човешкото съществуване, пред нас възникват по-нататъшни въпроси: каква е природата на човека? По силата на какво той е човек? Излишно е да се казва, че сегашният климат в обществениете науки не е много гостоприемен за дискусии по такива проблеми, които в общи линии се смятат за предмет на философията и религията; в светлината на позитивното мсилене те се разглеждат като чисто субективни резмишления, без каквато и да е претенция за обективна валидност."

Това е според мен, което ти се е случило на теб, и на мен са ми се случвали подобни неща, когато съм се опитвала да разговарям смислено с някои интелигентни хора.
Много ти се радват, докато стоиш на темите, които познават и разсъждаваш на тях, но в момента, в който се опитваш да ги заведеш малко по-надълбоко, да им покажеш повече - те отхвърлят. Сякаш чувстват невидима заплаха за сигурността си (всъщност наистина чувстват заплаха - за позицията си в обществото, за това че, ако си позволят по-разчупени примери и начин на живот, ще бъдат осъдени и заклеймени от другите, които в момента ги приемат. С други думи, не искат да си губят топлото уютно местенце... Познаваш и други страни на тази тема отпреди. Сигурна съм че помниш "Топлият уют на лайната" на Лид)
Аnyway.. aз пак доста се разписах и по-добре да спра, макар че имам и за други неща какво да кажа. Мерси за хубавия постинг, отдавна не ми се беше искало да оставя дълъг коментар.

p.s. Този човек освен виртуоз е и голям сладур. Толкова жив)) Усмихвала съм се осем минути и шестнайсет секунди

Свети

и затуй ша му викаме вечи:

Свети Нав

:))))))))))))))))))

По видими причини. Прочетох коментарите. И това отново ме спря и днес.Чувстваш ли се разбран? )

Не зная кой си, ама ние съвсем, съвсем не сме един и същи човек.

:)
Свети ми казваха на галено от малка, идва от Радосвета и няма общо с никакви светци =)

приятно ми е!

анонимен 19 ;)

мерси за включването, права си за доста от нещата, но те са ясни и няма защо да бъдат коментирани, още повече обяснявани на водещи монолог читатели тук. Ако те интересуват темите, като си дойда лятото ще си поговорим за "зона на комфорт", "предразсъдък на експерта", "образовани глупаци" и защо никой президен не може да просъществува без да повтаря навсякъде "god bless america". Както каза Евгени Дайнов навремето, Америка е една от най-малко свободните страни.

Интересен въпрос. Повечето хора не ме забелязват (както не забелязват Смърт в книгите на Пратчет) или пък ме мислят за плашещ, защото съм твърде директен. Искреността и непосредствеността имат такъв ефект. В социума съществува точно определен етикет на поведение за всеки тип общуване и ако прескочиш някоя стъпка, хората се стряскат, нарушаваш им подредения и предвидим свят, вадиш ги от зоната на комфорт. Научил съм се да възприемам този тип хора като интересен декор. Отдавна вече не си блъскам главата в стената да им се обяснявам. Все едно да обясняваш на радиото.
Другият тип неразбиране е когато някой види в мен нещо красиво и почне да ме превъзнася и възлюбва. Обикновено това са по-чувствителни и идеалистични хора, които копнеят за нещо красиво и ме вкарват в калъпа на идеала си, изрязвайки сериозна част от мен. Такива хора гледат замечтано звездите, но ако ги изстреляш сред тях, треперят от страх и искат вкъщи. Ужасно тъжно е да те харесват (че и обичат) без да те разбират. Затова и прекарвам повечето си време сам.

бирата или там каквото пиеш от мен, а темата по твой избор ;))

целта ми е единствено да се убедя, че си истински :P

n.b. - и не съм поредната мацка, дето ще те сваля...в този си живот съм от твоя пол :О)

Винаги съм харесвал директните хора :)) Пък и не съм отказал среща на никого. Общуването на живо е къде по-пълноценно. Пък и тук създавам едно такова почти надуто-дълбокомислено впечатление понякога, че чак се смея на себе си.

Драсни ми на navivonavi@abv.bg да ти имам координатите и лятото като се прибера в БГ ще пием кой каквото харесва :))

Аз съм андрогинен. Ако си от моя пол, ще се радвам да те познавам.

Ами аз не обяснявам нищо на някого. Да имаш такова самочувствие е много подвеждащо и ти отнема от кръгозора.
Общуването няма смисъл, ако не е взаимно.
Пиша коментари, когато ми се прииска, мислех че е ясно.

Надали си андрогинен. Познавам и един симпатяга, който твърди, че е "трансджендър". Но под-половата, между-полова или напълно безполовата личност винаги са ме държали нащрек. И не само защото съм много мъжкар, а защото там има една "тънка червена линия". ;)
Апропо, готина снимка. Аз пуснах брада да си дръпна малко годинки от времето. )

Нав има предвид, че е андрогинен ментално, в половата му ориентация едва ли някой тук се съмнява.

Явно не си съвсем наясно какво значи андрогин, но пък при такава уверена диагноза какво да обяснявам.

С брадата ми дърпаш, аз нямам шанс за такава. Явно не съм достатъчно мъжкар ;)

29 защо не се представяш като знам коя си ;))

поради тази ми андрогинност за 4 години в щатите съм излизал общо с една жена и то съвсем за кратко, направо на монах станах. Пък който ме е пръкнал не ме е лишил от "сексуална" енергия.

Здравей, сори, не ме познаваш, но реших да пиша, защото имам какво да кажа за по въпроса.

Ще започна с пример - само азиатците имат 5-ти рецептор за вкус и само те си умират от кеф, когато ядат сурова риба, а ние ако не я овкусим, ядем просто... твърда лой. Същото и за хората - има такива които живеят в "принадлежащия им свят" и ги е яд когато черното не е бяло. Аз лично, дори се наслаждавам да ги гледам как си блъскат главите в стената от яд, че не са господари на световната етика и разум.
За съжаление има друга... "порода" хора. Тези които нямат "себе си" и съответно не могат да перцепзионализират света към "тяхното", защото това липсва. Една порода висша класа самотници, на които имено емпатията е позната до болка, защото те търсят имидж и същност на която да подръжават, но от липсата им на опит и познание в имането на личност, взимат само повърхностното. Знаят че е "така", без да знаят "защо". Когато някой ги попита "защо", те хапят с идеалната представа какво му е на онзи отсреща. В общество, в което се демонстрира че агресията е достатъчна да реши всеки втори проблем и лъжата всички останали, мисля че е нормално(и по моите скромни наблюдения е така) да се дресират всекидневно самотници и привилигированите да "страдат" от липса на емпатия, стават все по-малко. Страх ме е да си помисля за бройката на тези които са щастливи и изпитват това.
Между другото, в този ред на мисли мога сам да заключа за себе си, че хората способни да обичат, са онази малка част в края - другите просто притежават, обсебват, чивтосват се, позират... готина мисъл, полезна за тези, които обръщат другата буза и са забравили защо.

Надявам се да не съм избълвал куп несвързани глупости - ако да, извинявам се..често го правя от мързел да обясня цялата си мисъл.

ама дори след като изпих три джака, пак не стоплям части от коментара ти (пък толкова години учих психология и философия, нейсе). И понеже ми е интересен, ще ти предложа да вземеш каквито медикаменти е нужно за събиране на мисълта (лично препоръчвам хашиш или гъби) и да се повториш по-малко идио-синкретично, така че да хвана сюжетната линия. Съвсем сериозно ти обещавам обилно черпене, ако си направиш труда да обсъдим темата. Драсни ми на лично.
Поздрави и песни (пиянски).
бай ван

п.п. повечето велики изобретения са направени от мързел за спестяване на усилия.

... колко навреме и на място дойде това:))))))))

целувам те по лекотата, ей

хм...като че ли не е необходимо " хората да заемат чужди гледни точки"
тогава би се получило - аз си мисля, че ти си мислиш, понеже на твое място аз бих мислил...
или аз не разбрах?
тоест тъй като аз пречупвам Другия през Себе си, няма как да разбера какво чувства или мисли... ever.

Емпатията е инструмент с който ние действия които ние никога не бихме направили, или необясними реакции. С нея борим страха от неизвестното, който има много негативен ефент върху близки отношения. Също така намираме красотата в "странното". Разбираме и прощаваме грешки.. все неща които хората неспособни не правят и съответно нямат много близки приятели... поне аз така си го обяснявам. Емпатията е имено свойството да разбираш другия БЕЗ да го пречупваш през твоя светоглед.

Аз общо с цял легион жени, но пък една съм искал през цялото време. Тогава другите броят ли се?
Когато живееш със заместители и още клонирането не е напреднало, какво тук значи някаква ти емпатия!? ;)

Няма начин да не го пречупиш през собствения си светоглед.

истински е nav, мога да потвърдя:) по-истински от него - здраве му кажи:)))

Всъщност емпатията не е вид сирене и ТОВА поне е сигурно. За всичко останало, свързано с нея, имаме много догадки и малко факти, много думи и малко истини.

Прочетох внимателно постът, коментарите към него, седнах, помислих и...

... в началото с Мечо Пух и Прасчо започва добре. След това идва малко теоретична част, после навлизаме в частните случаи и обясненията и обосновките. Нещо, което видях че липсва донякъде, и което бих искал да добавя, е свързано със сензитивната страна на усещането "Емпатия".

Усещането емпатия е толкова по-ефирно, нежно и докосващо от всичко, което изобщо можем да си представим, че да го описваме е все едно да се опитваме да изтъчем гоблен от метални стружки.

Рядко имам ярък и точен спомен за самото усещане. В единият миг си ти, с твоите мисли, в твоя свят, случващ се вътре в главата ти. Тъй като това състояние е обичайно за всички ни, в него няма нищо особено. В следващият миг започваш да възприемаш света толкова по-ярък, по-осезаем, по-близък, сетивата ти сякаш полудяват, макар да са си "наред". Усилват се. Можеш да чуеш звука на тишината, да усетиш неосезаемия допир. В прекрасният миг, в който я изпитваш, емпатията ти дава криле, на които можеш да полетиш. Сърцето ти спира да бие, а от дъха ти няма нужда. В този момент разбираш и знаеш всичко и осъзнаваш точно къде си, кой си, къде са останалите около теб и ЗАЩО са там. Не си ЩАСТЛИВ, защото щастието е функция на "Аз". Когато изпиташ това усещане, "аз", "ние" и "те" не изглеждат валидни концепции. Съпреживяваш и в този миг на съпреживяване - или дори можем по-скоро да го наречем омни-преживяване - се крие частичка от истината - тази, която ние и философията и психологията и всичко останало, което правим, когато не ИЗПИТВАМЕ ЕМПАТИЯ - не разбираме и не можем да разберем.

За съжаление тези думи и на 10% от цялото изживяване не отговарят. Трябва да го изпитате. Всички са го изпитвали в даден момент, почти сигурен съм. И не защото са приели наркотични вещества. Макар те да засилват много чувствителността, нагласата им дава посока. Не съм сигурен че емпатията е въпрос *единствено* на нагласа. Но по това, което съм наблюдавал, нагласата е необходима първа (или нулева) стъпка.

Последният път, когато това ми се случи, спях в автобуса от София за Варна. Беше 24 декември, 2008 г. (което не е същото като да кажем че беше Коледа на 2008 г., тъй като за мен не е). Не бях спал. Подреждах като за последно у дома, а се бях прибрал в 2 от коледното парти. В 7:00 сутринта бях на автогарата и си купих две мънички шишета с минерална вода - знаех че сигурно ще проспя Търново и няма да искам да слизам там, а исках второ за всеки случай. Така и стана, а около час и половина преди Варна се разбуждам, защото ме мъчи ужасна жажда и се пресягам към бутилката, която стои пред мен. Отпивам от течността и усещам колко е хладна. За миг всичко друго спира да има значение. След това изведнъж започвам да чувам някакъв глас няколко седалки назад да говори нещо, явно по телефона. Не се заслушах отначало, но после някак думите влязоха в ушите ми сами. Шумът на автобуса избледня и аз чувах какво говори момичето по телефона си. Опитах се да не слушам (не ме интересува и не е учтиво), но в този момент чух следното: "Моля те донеси ми нещо за пиене на автогарата, защото умирам от жажда".

Първоначално мозъкът ми не отговори на това и стоях няколко секунди неспособен да помръдна, удавен в прилива от усещането и спомена за студената водичка в бутилката. След около минута неподвижност успях да помръдна и се изправих. Свалих си раницата и извадих от нея бутилката вода. Огледах се - пътниците зад мен - някои спяха, други си говореха тихичко, не видях някой да говори по телефон. С полу-висок глас се обърнах към тях, извинявайки се, че без да искам съм чул, че някой е жаден и попитах кой точно. Странни погледи. Неразбиращи. Само тя - момичето две седалки назад - ме гледаше невярващо. "Вземете я" подадох й я аз. "Аз имам друга". И си седнах.

Сигурен съм, че в онзи момент след събуждането ми съм изпитал не само своята, а и нейната жажда. И макар да звучи грубо, може би дори самохвално (да, голям си кавалер, Ромео, похвали се още малко), мисля че да изпиташ нечия жажда по този начин (и да можеш да помогнеш) е най-хубавото нещо, което може да се случи на някого, някъде, някак, изобщо.

Нав, приеми комплиментите ми за тази тема. Прекрасна е.

P.S. И моля те не трий предишни коментари. По някаква ПЪЛНА случайност и напълно неумишлено (yeah, right) този е с номер 42 :)

е, провокира го.

емпатията е нещо, което не мисля че мога да разбера по начина, по който сетивните ми възприятия разбират света. то е като "изгубеното сетиво" - случва се в съвсем друга проектна равнина. аз мога да си *мисля* че изпитвам емпатия, но това, което всъщност правя е именно да мисля. Моето мнение е, че тя се намира извън този контекст.

Което естествено не пречи някой да е разбран, широко скроен, с отворено мислене и изкоренил някаква сериозна част от предразсъдъците си. За мен това е добра основа за, но не е, в същността си, самата емпатия.

Може би прекалих с описанията, оприличаващи я на някаква форма на нирвана. Всъщност тя не е - не се извисяваш, просто разбираш, усещаш и съпреживяваш. Хубаво, обикновено простичко чувство.

Може би греша. Отворен съм към всякакви видове аргументи. А относно "търсенето-намирането" - ако знаех как да ТЪРСЯ това усещане съзнателно..

.. уви, засега само то ме намира. Понякога.

И аз не виждам - все още. Ще се опитам да го грокна, препрочитайки си го и размишлявайки над прочетеното в контекста на ежедневието. Дано успея.

това, за което говориш в 42 е висш тип емпатия, която е свързана с горните нива на развитие на съзнанието. Има си начини това да се постигне и за някои хора това е обичайният модел на възприятие. На Изток казват, че отнема 12 години. Аз си мисля, че си зависи от човека. За някои е напълно невъзможно, програмата им е твърде фиксирана, при други отнема по-малко време, особено ако има кой да ги води.
Постингът тук няма за цел да анализира и дефинира емпатията, защото полза от това няма. Акцентът е върху преживелищния аспект, защото хората асимилират знанието емоционално и чрез интегриране в личния опит (да разбереш нещо само с ума не е достатъчно). Нещата в този блог са енергиен поток, а не сюжетно-логически наратив (както е общоприето), трябва да се чете с различни сетива, за да се види това, което е пространствата между тях.
Поздрави :))

Охххххххх, нав тъкмо ти насмогвам с оня списък от Библиотека на хлапето и ти взе,че спретна още един. Кога имаш врмето да изчиташ всичко- я си дай рецептата веднага. И за онова събиране през лятото- бройте ме и мен. Пия студена бира! И съм адрогин веч. А що се отнася до поста ти- Светът затова е толкова хубав, защото е шарен. Хората са различни и всеки е една малка Вселена . Не можеш, а и не трябва да разбираш всички с които те сблъсква всекидневието ти. Направи добро и го хърли зад себе си. А не винаги когато помагаш на някого му правиш добро. Емпатията е въпрос на вътрешно усещане. Трябва добре да познаваш себе си. Да си намерил точките си на равновесие в пространствено-времевия свят. Е ний четящите този блог определено имаме емпатични способности за разбиране на чувствата на другия- разбирай твойте. И въпрки че скромничиш понякога - ний все тъй ще те четем!!!

Мдаа, не е нужно винаги да разбираш другите, само когато е нужно. А емпатията включва и това, да знаеш кога да помагаш и кога не.
Добре да познаваш себе си е абсолютното условие за моженето на емпатия :)) Само който познава себе си знае колко много общо има с другите. Като си дойда лятото ще те запозная с компанията, а бирата ще я разпеня лично.
Тайната на четенето ми е, че съм почти сляп с едното око, заради което чета бавно и бързо се уморявам. Така че единственият ми шанс е да чета ежедневно, хехе.

EEEEEE, ако ми кажеш че си и почти куц с единия крак, може да запеем йо-хо-хо и бутилка бира!!!

то това си го пеем така или иначе :))

(ромът обикновено е Бакарди голд)

здрасти, ванка, случайно попаднах на дневник на хлапето, а от там и на този постпонеже не съм блогър, а само читател съм и анонимен.прекрасна тема радвам се когато попадам на индивиди с разширено съзнание, общуването е на друго ниво понеже съм на работа в момента и достъпът ми до личните ми запаси от лофофора уилямси и местни псилоцибки е отрязан за момента сигурно няма да съм достатъчно идио-синкретичен , но бих споделил моята първа .среща с разбирането за емпатия.беше в ранните ми тинейджърски години когато чрез джон уиндъм се докоснах до идеята за гещалта и оттогава се опитвам да развивам у себе си умението да бъда като клетъчна мембрана със избирателна пропускливост и в двете посоки, защото иначе е доста натоварващо в чисто личен план да бъдеш емпат, аз като изявен егоист избягвам болката и негативните емоции когато е възможно стремя се да извличам само положителните емоции от хората около мен и за да не съм чиста проба паразит пропускам същите емоции в обратната посока, все пак когато си симбионт риска да те размаже опа.шката на гостоприемника намалява в пъти дори в повечето случаи може да почне да те гали.учудвам се че не оценяваш лектър, който поне според мен е завършен емпат макар и с предпочитания към обратния полюс , но това има своето логично обяснение от гледна точка на събитията които са му се случили в ранна детска възраст. макар че може би вие обсъждате само антъни хопкинс и аз се намесвам малко неподготвен

радвам се, че споделяш. За съжаление не съм чел Уиндъм, аз намерих гещалта чрез Повече от човешки на Теодор Стърджън и Говорителя на мъртвите на Орсън Скот Кард. Това за избирателната пропускливост е валидно само до определен етап на развитие на съзнанието. След това вече няма его, което да бъде защитавано и поддържано. Настъпва идентификация със света във всичките му проявления и дори разграничението на положително и отрицателно става условно. Ако темата те вълнува, ти препоръчвам Кратка история на всичко на Уилбър (или пълната версия - Sex, Ecology, Spirituality)
Относно Лектър, навремето четох Червения Дракон, но до Мълчанието така и не стигнах, така че преценката ми се базира на смътния ми спомен от филма. В случая говорехме повече за Антъни като актьор.
Поздрави )-

хей, ако си стигнал до този етап на развитието, след който вече няма его ще съм ти искрено благодарен ако подхвърлиш някой шорт кът в тази насока.колкото до положителнот и отрицателното отдавна съм се отказал от подобна категоризация понатията които считам за валидни от гледна точка на все още съществуващото ми его са полезно и вредно за функционирането на системата в дългосрочен план.благодаря за препратката към уилбър, аз лично споделям визията на докинс в"", но още една гледна точка винаги е от полза

"себичният ген"-ричард докинс -заглавието изчезна някъде между кавичките на предния пост

Еволюционната версия на Доукинс не ме грабва особено и дори ми е неправдоподобна. Не съм чел Себичния ген, но съм чел Бунтът на Роботите на Кийт Станович (едно от големите имена в психологията), която се базира на нея. Както отбелязва Франсиско Варела в The Embodied Mind (силно препоръчвам), Доукинс разглежда еволюцията на много ниско/дребно ниво на анализ (small grain). Иначе казано, на ниво гени нещата изглеждат по един начин, на ниво екосистеми - по друг. Ако се напънем, можем да слезем и до пълен атомизъм, където картинката става типичен редукционизъм.

Иначе формулата за развитие е проста - бутай се в различността, сменяй перспективите, не избягвай проблемите. И никога не забравяй, че всяко нещо носи своята полза и мегдан за развитие. С такава нагласа обикновено отнема към 10 години, за да се достигне момента, когато вече нищо не е проблем и сливането със света води до хронична екстатичност :))
Не знам доколко аз съм го постигнал. Знам само, че моето най-голямо изригване тепърва предстои.

Кажи с две думи как ти лично интерпретираш Доукинс и какво ти дава неговата гледна точка.

Поздрави и песни ))

накратко така както аз го разбирам от гледна точка на дребнто ниво гена повелява да бъдеш егоист и да изхвърлиш брат си от гнездото или най малкото да се опиташ да изядеш и неговата порция, да убиеш баща си за да правиш секс с майка ти или сестра ти, но на ниво екосистеми печеливша е саможертвата в името на общото благо.нарича се еволюционно стабилна стратегия в тази връзка моят личен стремеж е да не приличам на ничия храна .неговата гледна точка ми даде разбиране за това че морала и оцеляването са две успоредни прави. не изпитвам угризения знам че всичко върви по план и се забавлявам от моята роля в него.
поздрави и песни,а къде останаха филмите

четете книгите преди холивуд да ги е прочел вместо вас

генът повелява на животното. Аз и моето метасъзнание умеем да потискаме и манипулираме гена. Еволюцията на съзнанието предполага надрастване повелите на гена, както Станович ясно показва в Бунтът на Роботите. Да не говорим, че теорията на Доукинс куца поне от няколко други страни. Няма такова нещо като отделен ген. Гените работят интерактивно и е трудно да се изолира ген, отговорен конкретно само за едно нещо. Това е и основният аргумент срещу теорията на Дарвин. Освен това Доукинс представя картината така, сякаш основна цел на гените е оцеляване чрез възпроизводство. Обаче имайки пред вид че човек наследява 50% от гените на родителите си, до 5-6 поколения от първоначалните гени на човек (оставил поколение) не остава и помен. На всичкото отгоре за хомогеннпст на гените не може да става и дума. Освен, че работят като система, гените мутират и притежават така наречените emergent qualities. Нито Дарвин, нито Доукинс (който е дарвинист) могат да обяснят множеството паралелни линии на развитие при видовете и липсата на оптимална еволюционна траектория. Варела, Рош и Томпсън задават доста неудобни въпроси в The embodied mind и показват неадекватността на разглеждането на еволюцията на такова тясно микрониво, както и на адаптацията като движеща сила. Уилбър, в Sex, Ecology, Spirituality, предлага теория на еволюция на съзнанието, която обхваща Пиаже, Ауробиндо, та чак до Плотин, и дава доста по-адекватно обяснение на човешкото развитие.

Да обясниш саможертвата в името на общото благо с теорията на Доукинс е доста опростенческо. За съжаление доста учени го правят. А алтернативни теории съществуват от 3000 години. Но така е, като не се чете с достатъчна широта. Както е казал Гьоте, "който не умее да извлече нищо от 3000 години, живее от ръка до уста."

И накрая, какви филми, какъв Холивуд и кои са тези, към които се обръщаш?

нищо лично,пич, въпрос на лична позиция и аз като докинс съм дарвинист и то от опростенческите смятам че верният път е този към опростяването, по линията на най малкото съпротивление, оптимален резултат с минимум действие , енергоспестяващ с висок коефициент на полезно действие, лесния начин, вирусът , а не човека като венец на еволюцията, осъзнатия мързел като символ за интелигентност,освен това не се вземам на сериозно, аз съм поредния дървен философ, който е в хармония с другото си аз.
филмът е в главата ми,защото живота имитира изкуството, което от своя страна подкопава вярата ми в дарвин.пропадам безвъзвратно, но усещането ми харесва.
поздрави повече слънце и ендорфини
наври си съвестта в гъза такава е реалността

Но харесваш Уилбър и Гьоте, което ми обяснява защо някои хора харесват теб. ))
Поздрави с фанфари!

Всъщност Пиаже е абсолютен фундамент не само в психологията на развитието, но и в теориите за еволюцията на съзнанието. Уилбър здраво стъпва върху етапите му и ги допълва.
Трябва да призная, Георги, че продължаваш да ме удивляваш с това, че ме виждаш единствено в контекста на нашата обща позната. Вече се научих да гледам с разбиране на глуповати изказвания (като горното) от твоя страна. Сякаш някой може да ме харесва, защото си падам по Уилбър и Гьоте. Невероятно е до къде може да докара едно обсебващо влюбване дори интелигентен и дълбок човек.

Пиаже признава определена роля на съзряването ,но само по отношение на нервната система на индивида.
Като гледам как не разбираш, дори от шега, явно съзряването е замръзнало някъде по пътищата ти.
Не ти се връзвам, защото не си наясно какво е любов и често я бъркаш с обсесията. Има време да се научиш, че захирът е път към единствената любов. ))

Много добре казано, Нав... емпатия - нещо, което ни липсва в огромна степен.

Така е, културата ни не набляга на това. Но пък е в нашите възможности да работим по въпроса.

Поздрави :)