Прочетен: 6426 Коментари: 18 Гласове:
Последна промяна: 28.08.2018 23:14
Сънувам. Знам, че сънувам, защото само на сън мога да се безпокоя, да бързам, да мисля за битови нужди. Всъщност ме няма. Това не съм аз, а някаква сянка от платоновата пещера, която се представя за мен. Учи по осем часа на ден, сравнява Кант и Лок, ходи на фитнес, закъснява за лекции, поти се в а-климатичната бричка, докато закъснява, от жегата и от закъсняването. В този филм не ценят достойнствата на аристократичното забавяне, не познават теорията на хаоса, не са чели Ланчестър. Вечер сянката седи в тъмното, взира се в зеленото на моравата, там, където светлината се превръща в цвят, и се фокусира върху това да я няма по-наситено. Но днес сянката гледа Last Days на Гюс ван Сант (вдъхновен от живота на Кърт Кобейн) и се стопи в изблик на осъзнаване на нелепостта си. И ето ме отново мен, наситен до разстапяне на арматурата на битието, бълбукащ в термоядрен синтез, обикалящ земята с поглед. Спрял съм времето като Сюзън на Пратчет, пребил съм душевните си таласъми с ръжена, усмихвам се уханно и усмивката ми е екватора.
Утре пак ще ме няма, защото тук хората (ако мога да ги нарека така) живеят на друга честота. Това е свят на повърхности, на двуизмерни апликации, на очи, прожектиращи само един свят. Погледна ли истински някого, се налага после да си слагам лед на погледа, заради удара в бетона.
Съдбата пак ме вози на ролъркостър. Как да не я обичам за това. Затвориха магазина, където бачках нелегално, поради икономическата криза, която пристигна с автобуса в пет преди около година (спечелила зелена карта). А тъкмо бях взел на заем двете бинки на Нечо. Горкият, преживя цяло лято във Вегас, за да ги спести. Такова лято и Данте не си е представял. Сега за да му ги върна, ще преживея най-голямата си партизанщина за последните години. Отивам да живея в офиса в унито. Нелегално. Ще се промъквам вечер към десет, а сутрин ще се изнизвам преди осем. Съвсем мой режим. Има кушетка, колкото половината от мен да спи, хладилник, душове във фитнеса, манджа в студенсткия стол, който може и да е по-евтин, ако се напъне. През деня ще вися в библиотеката над някое от задължителните или не дотам четива. Така или иначе това правя и вкъщи. С местната фауна не общувам, така че и комуникацията ще си остане между мен и вселената. Е, няма как да каня вече Бачето и Светльо на кино вечер, но пък ще тренирам ходене на гости. Дано успея да изкарам така 4-5 месеца, преди да ме усетят. Ще спеставам повече от половината си асистентска заплата, пък и ще се лиша от удоволствието да хвърча над час на ден по магистралата. Не понасям да шофирам. Може би защото съм влюбен във високите скорости. А още ми е рано да умра нелепо.
Мда, в офиса ще е интересно, ще е нещо като в манастир. Строга програма, максимални лишения. Ако откарам така година-две, ще съм най-атлетичния докторант в слънчевата система или поне в слънчевия сплит. Мисля да настигна Кен Уилбър (най-любим философ за 2008, награда златна мишка от канчето на нав), само трябва да кача още десетина кила мускул и да стана два метра.
Всъщност напоследък се случи едно чудесно събитие. С Нечо ходихме на гости на Ташка и Бомбашка (стари другари от училище) в Сан Фран, най-чудесният град в който съм бил наоколос. Напомни ми за София, обкрачвах го цели три дни, с по един шпагат до Санта Круз и Сан Хосе. Малки улици, пешеходци (това си е направо местна забележителност в щатите), бициклисти на макс, кафененца, китайски квартал с истински китайци, шпрехащи на китайски и пазарящи се в претъпкани магазинчета с мръсна стока, Голдън Гейт, Алкатрас, пословичните трамвайчета по хълмистите улички, мляс, размазах се. Това е град с душа, с гъста атмосфера, миришеща на култура, на личности, на живот. Спомних си как навремето си говорихме с Феликс за София, за бохемската арт атмосфера тук там, за малките мащабите, в които можеш да случиш нещо красиво без опасност да се разсее моментално във въздуха, за градинките и кафенетата, за Пешо гайдаря, малкия сезон в Сфумато, жълтите павета, жълтата къща, жълтите кучета. Липсва ми всичко това.
Във Фриско се налочих с красавици, първо Фрида Кало в цял ръст в музея на модерното изкуство (тази жена е фантастична, любих я три часа), после статуите на Роден в кампуса на Станфорд. Въбоще, наживях се като муха еднодневка и вече не смятам щатите за такава дупка. Някой може с право да попита какво правя тук. Ами просто съм умен, хъхъ, а тук за това плащат добре в унитата. В бг съм се заклел кракът ми да не стъпи в университет (когато се налага, влизам на ръце). Пък и си е предимство да уча в една от най-добрите Психо катедри в страната. Това разбира се си е най-чиста фукня, ама напоследък ми е толкова тъпо, че с това си хвърлям прах в очите.
Всъщност въобще нямам право да се оплаквам. При мен най-добрият полет се получава, когато ми е трудно. Душата ми е фениксова и всяка следваща смърт е прераждане. Как само ще избухна като утро след тази дълга нощ.
Но както и да е, ето малко снимки от Сан Фран за всички другарчета, на които им е домъчняло за мен.
20.09.2008 01:16
А иначе и Уилбър изглежда добре човека, даже изкушаващо добре.))))
buratino - дай боже здраве да има, лятото пак ще си дойда, даже за по-дълго, и задължително ще мина през тепетата да пием по десет бири.
Поздрави на теб и половинката ))
липсваше, ей
21.09.2008 17:44
Бъди!:)
22.09.2008 09:38
И един технически въпрос - къде ще спи другата ти половина :))
Ти си БЪДИ де, ама аз все пак ще стискам палци...
Поздрави на всички ))
Пък сте слънчеви.
Не знаех, обаче, че не шофираме заради една и също причина. То е гласът на разума.
Поздрави ))
27.09.2008 02:09
анонимен 15 - дразним с квото можем. Такъв е животът.