Магазинни Хроники
Да пишеш е да израждаш мисли. Изплюваш ги с мастиления си език, отмиваш ненужното, завръзваш им връзките и ги пускаш да щъкат.
Пиша върху амбалажна хартия. Тя е огромна и съм разюздан. Редовете ми се мятат като ръкоблудство. Няма номера на тези страници. Няма количества.
Разсейвам се в цвета на хартията. Не знам как се казва. Само колко неща не знам. Какво да кажа. Химикалката е жълта. Прекалено лесно. Не трябва да се захващам с лесни неща. Ще си остана в днес, което ще стане вчера. Книгата, която четох преди малко също е жълта (ако книгата е от Китай, жълта ли е?). Не мога да избягам от инстинктите – да ми е лесно, да ме харесват. Обществените инстинкти. Раждам се, за да повтарям. Хм. Това не може да го казвам аз. Започвам наново.
Сгънах листа на две, за да не се разсейвам. Разсейването носи отчаяние. То е отпускане и нахлуване на монотонните послания на един брошурен свят. Никакво отпускане. Докато истината не стане като дишане. Стигнах до средата на хартията. Ако не бях сгънал листа, щях да съм наполовина на това. Ако бях писал ситно – на четвъртина.
Пийнах малко чай. Накара ме да се почувствам по-конкретен. Продължавам да пиша. Какво друго ми остава. Останалото не е избор. Чувствам се като Людмил Станев, който веднъж трябвало да не спира да пише, иначе щяло да му се случи итойнезнаелкакво, което много го плашело.
Нова страница. Или по-скоро дясната половина на същата. Трябва ли да напиша нещо умно или спецялно. Написах една правописна грешка. Така става при много напъване. Грешка или хемороиди. Баба ми казваше, че хубавият човек, каквото и да напише, все е хубаво. Хубавото прозира, казваше, през думите и през очите. Някои ценности трябва да се следват сляпо. Замислиш ли се, се объркваш, особено ако мислиш като Дориан Грей.
Открих, че най-добрият начин да избегнеш цинизма на света е като не вярваш, че съществува. Обратното също. Светът е болен, когато човешките мисли са болни. Отровени от навика, микробите или както там го наречете. Опитът на историята учи, че хората не се поучават от опита на историята. Това го е казал Шмегел, незаконният баща на Бухала.
Идва краят на листа. Какво ще правя после. Да спра да пиша? Ужас. Трябва да пиша! Сигурно има някакъв начин. Помощ.
Е, всъщност преигравам. Писането е за удоволствие.
В магазина съм. Седя зад щанда и наблюдавам променящото се лице на вечно влизащия клиент. Това подостря вниманието ми. Хората са & - от сьомги до тикви без семки. Нямат маски. Никой не слага маска в магазина, освен онези, които са се срастнали. Гледат ме в очите и се смущават от начина ми. Някои са на автомат.
За момент се притеснявам, че съм зад щанд. Не е като гора или библиотека. Бързо убивам този пристъп на социална принадлежност. Отдавна съм отритнал обществото. Но съм расъл в него. Кръвта вода не става.
Десетте нощни часа са упоителен коктейл от тишина и наблюдение. Прочитам учудващо поетичен разказ в стар брой на списание. Откъсва ме обезпокояващо от холограмата на битието. Все пак съм на работа. Случвам малки удоволствия. Черна маслина. Страници от човек на има Гвудбергур. Екзистенциални въпроси върху опаковката на пилето. Секундите са сочни. Усещам задоволство. Моето субективно време е повече от чуждото. Ха. Харесва ми да си играя с чувствата си. Да съм актьор, сцена, зрител.
Споменът за дните е като сън - беззвучен от твърде много шум, накъсан, припряно чезнещ. Колко трактати-приказки могат да се напишат в такава нощ. Затова отивам в 00 да докажа, че и моето лайно мирише.Влиза човек. Не е нужно да прави нищо, да казва нищо. Денят е изписан на отпуснатото й лице. Животът й. Поздравявам с тон на Робинзон, осъзнал Петкан през очите на осъден на вечна самота човек. Искрен съм. Сигурно от тишината. Не винаги е останал достатъчно живот, за да отвърне с усмивка.
Време за сандвич. Все още съм зависим от това. Дъвча своята зависимост със здравословно удоволствие. После. Протягам се по всички котешки стандарти. Съседът ми отдолу – бай Хуан, и по-отдолу – бай Лао непрестанно ми напомнят да се протягам често. И други такива.
Транслоцирам енергията си от стомаха във върха на езика. За да си почистя зъбите. Не става. Но е хубаво да опиташ. Вадя минералната вода, конците и дражето. Чист съм, следователно съществувам. Това е моята магазинно-мастилена нощ, в която ще изплюя себе си на амбалажната хартия. Като раждане. Можеш да се родиш само веднъж, каквото и да ти разправят. Утре хартията ще служи за опаковане.
Като дъвча бившето драже, сега безвкусна дропла, нещо се издува на слепоочията ми. Бай Лао би казал – случайно не мъ. Представям си репликите на другите баьовци, които си пият абсента на масата горе. Всичко е любов. Всичко е относително. Лъжите, това са чужди истини. Какво повече мога да кажа. Същото. По неповторимо-моя си начин. Дори това вече някой го е казал. Рембо. На 16 години. Хартията свърши. Животът е прозаичен. Ако мислиш на хартия.
Отново съм в магазина. Наложи се да моля другото момче да се сменим. Трябва да бъда тук. Времето е субективно. Охлюв. Хвърчило. В магазина няма време. Виждам неизкривено. Представям си, че съм на остров. Животът е изцяло мой. Само Петкан ме посещава. Спорадично. За да си купи цигари. Тихо е. Моят глас. Като свръхдоза. Развълнувах се. Ще погледам в очите на змията. Това винаги действа. Тя е дългозеленосива. С въртящи се празни зеници. С безстрастна усмивка. Измислих я такава, защото празнотата ми харесва. Змията и аз. После само аз. Безстрасрен и празен.
Разбивам хладно случките от миналия ден. Като златотърсач. Подреждам буци смисъл. Смисълът си го измислям.
Късен клиент ми препоръчва проститутка от съседен клуб. Камелия. Викала и хапела. Изглежда щастлив. Купува си банани. Отчупвам къс от щастието, което ми подава. Прегръщам го с език. Плъзгам по папилите. Изплювам. Само за дъвчене.
Дядо Кольо от щанда за колбаси открива филтрите за цигари. Продължава да пуши по кутия на ден, но с пластмасов филтър.
Мия пода. Гледам шарките на плочките. Очи с криле. Кръгове в очите. Въртящи се кръгове. Въртящи се кръгове в кръговете. Звук. Дядо Кольо ме потупва по рамото. Помислил, че съм заспал. Продължавам да мия.
Опитвам салата с тиквички и чесън. Мазна е. Вкусен ми е фактът, че е вредна. СВС 98 – Истинското пиле. Пиле със зеле. Пиле с лоботомия. Рисунка на петел. Уж пили, пък петел.
Връщам се към книгата. Разказва за малкия Кван Сайхун. После за големия Кван Сайхун. Кван живял в планината Хуашан, където хората се сливали с живота и ставали безсмъртни. Той и сега живее там, защото в китайския няма минало и бъдеще време. Олицетворение на закона на Бел* – ‘Аз съм и стар, и млад. Колкото мъдър, толкова и глупав . . ’, но това го е казал стария Уолт*, който си редактирал книгата петдесет и пет пъти. Така става като напишеш нещо умно. Почват едни съмнения.
Навън е вече светло. Ушите ми бучат. Слънцето огрява тролеите. Ежедневието се наслагва върху мен като картина. Аз съм картина под картината. Ще се рисувам пак, когато мастилената тишина ме отмие. Тук в магазина.
Сега заспивам. По-дълбоко. Март е. Март е и в Ница. Мартеница. Усмихнати мартеници. Усмих на ти. Ти. Смихнат. Не, не. И спихнат не. Усмихнат. Да. Весел съм и брбр. Пиша. Играя. Си сам. Самодостатъчен. ‘Така е то’. Казал го е Воннеггътт. И друго е казал. Но то се побира в първото. Сещам се. Не се сещам. Все едно. Там си е. Ако ми е трудно, по-добре. Ще се надскоча. Мисълта ме гъделичка. Мисълта за всичко. Дори за чичко-тревичко . . . Хамстер. Защото така ме харесват.
* Законът на Бел доказва, че едно тяло може да бъде на две места в пространството едновременно.
* Уолт Уитман, ‘Стръкчета Трева’.
