Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.06.2007 21:53 - Италия
Автор: nav Категория: Изкуство   
Прочетен: 1890 Коментари: 2 Гласове:
0



За първи път останах напълно сам, на чуждо място, без рутината на познатото. Чух себе си.’

 

Спомням си преди години, когато съм в Италия. Разхождам се из Венеция със съзнание, помътено от романтика и аромата на каналите. Много от къщите са с паднала мазилка от прекаленото взиране на туристите. Така предизвикателно разголени, създават усещане за чар и индивидуалност, пораждат в мен неустоимо желание да проникна в тях, да ги опозная.

Въздишам дълго на моста на въздишките. Те цопват в канала, отплувайки към някаква тяхна страна, където се сливат и осъществяват своя блян. Представям си как прекарвам остатъка от живота си в затвора* и почти се усмихвам на мисълта, че ще бъда така добре защитен от суетата на света и прозаичната му ежедневност.

На един от мостовете над Канале Гранде се загубвам в нещо като битак и дълго си говоря с колоритен продавач сърбин. Тоя шемет приказва като картечница и ми стиска ръката толкова пъти, че почти ми сваля отпечатъците. Италианец, продаващ сандали ме тупа сърдечно по рамото и ми казва ”бил съм в България, в Букурещ”. И аз го тупам, какво да му кажа.

На една будка попадам на бога на сандвичите и вкусвам разпъпила се пролет, прегърната от две парчета пресен хляб. Оттогава винаги слагам в сандвичите си домат и маруля вместо кетчуп и пучтек.

Храня гълъбите на площад Сан Марко. Те се въодушевяват от наивния блясък в очите ми и ме накацват като гигантска троха. Струва ми се, че един дойде заради погледа ми.

Мълча известно време в катедралите, докато мислите и шумовете не заглъхват в мен. Ако има нещо свещенно тук, това е тишината. Тя ме следва дълго след като излизам като ангел-охранител.

Следобедът преваля, залутан съм из тесните улички, направени интимно, като за двама. Вървейки навлизам в душата на града. В недрата на Венеция, тази моя първа любима. Облягам се на стените. Ето шепота им. Разказват истории.

Вървя, а с прииждането на вечерта сенките ме заливат. Все пак догонвам чезнещия ден на едно площадче, където светлината не си е отишла. Какво наситено уединение. Обградено отвсякъде със сгради, между които трите улички се изтичат незабележимо, това пространство сякаш има свое време. Шумовете се пречупват през личността му, звучат свойственно и гостоприемно. Като местен акцент.

По средата на площадчето има статуя на момиче, облечено в рокля, съзерцаващо. Въздействащо е това нейно изражение. Всеки озовал се тук потъва в обаянието й, сяда на някоя от малките пейки и мечтае. Послушно се оставям на този чар. Отпускам се в тишината като във фотьойл. Няма хора, магазини. Дори гълъби няма. Всичко е застинало в онова безвремие, в което се усещаш вечен. Тревогите избледняват, мислите започват да се прозяват, дори чувствата се проточват и застиват като капки смола. След тях остава само спокойното сливане, в което всичко си идва на мястото. Сърцето ми е като камбанария Чувам докосването на дрехите с кожата. Имам чувството, че съм в картина. Всеки миг ме рисува. По-завършен.

Представям си площадчето преди двеста години. Същото е. И хората на пейките са същите. Защото не на всеки се позволява да намери това приказно място. Повечето биха го подминали. Такова ще остане то завинаги, докато градът съществува, като негово чисто сърце.

Стъмва се и осъзнавам, че не искам да си тръгвам. Тук се чувствам у дома. За пръв път разбирам онова клише, че дом е пълнота в сърцето, краката, червата. Все пак се надигам и вместо да съм тъжен, се усмихвам. Намерих това, което започвам да търся. Самият аз трябва да се променя, за да съзра красотата наоколо. Ако някога постигна тази хармония, ще съм вкъщи навсякъде.

Идва неизбежното завръщане в консенсуалната реалност. Вечерта пиянствам с групата в хотела. Успяваме да счупим трамплина на басейна. Денчо заспива прав в душ-кабината и наводнява коридора. Това обяснява израза ‘да се направиш на талпа’. Всяка възраст има своя чар. Тъжното е, когато пиеш не заради чара, а за да си като другите.

На другия ден спираме във Верона. Къщата на Жулиета е красива. Самата Жулиета е изваяна от потъмнял жълт метал на двора. Само дясната й гърда не е потъмняла, защото всички туристи се снимат с ръка на нея.

По улиците се виждат главно мотопеди. Градът има слънчев лик. Дори облаците са слънчеви. Успявам да се измъкна от другарите и да се изгубя сам сред този чуден свят. Всичко е наситено с атмосфера*. Вървя и ми се струва, че ако затворя очи, ще видя духа на града, всяка негова бръчка. Няма време за това. Всички бързат да отидат на пазар в крайградската разпродажба.

На връщане в рейса съм като ампутиран. Част от мен никога не напуска Италия. След години, когато прочитам ‘Франки Фърбо’*, се озовавам отново там, сред онези тесни улички, лозя и усмихнати хълмове. Те се сливат в свръхестествена озареност, която ме огрява и завладява, дори тук. Всичко последващо ми напомня тази първа любов.

Чувството съществува. Щом го има някъде, то е навсякъде. Ще започна да го търся от себе си, или от твоитe недра. Имам търпение за безброй опити.

Това си мислих тогава, кимайки си задрямало с останалите в друсащия се рейс. Сега, дванайсет години по-късно, си мисля върху онова, което съм мислил и кимам, съвсем съзнателно, на удоволствието да си припомня първата крачка към моето Сега.

Не спирам да пътувам. Всяко място се превръща в дом, когато го проникна. Така ще странствам, докато самият аз не се превърна във вечна динамика. Тогава ще спра, ще посадя къща, ще отгледам дърво, ще построя дете . . A светът ще пътува в душата ми.

 

 

* Мостът на въздишките води към затвора.

* То навсякъде има атмосфера, освен в Макдоналдс и на Луната.                                              

* Роман на Уилям Уортън

Лас Вегас, 2004



Тагове:   Италия,


Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. ugeen - Човек взема важните решения за живота си, в мълчание)
27.07.2007 01:02
То май все така става - когато останеш сам и чуваш мислите си далеч по-отчетливо.. с глас различен, от този който използваш пред другите*. И си мисля, че е точно този същия глас, който човек чува, и когато пише (в блога си).


* онези, които не са надникнали в теб, и не познават ритъма на твоето светоусещане
цитирай
2. nav - Ахам
05.08.2007 08:50
амам :)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: nav
Категория: Изкуство
Прочетен: 2358388
Постинги: 319
Коментари: 2999
Гласове: 8046
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031