Представи си, че вървим през хълмисти гори. Следваме пътеките и гледаме небето през пролуките на дърветата. Наоколо е като сън на импресионисти. Тръпнем, сякаш за пръв път стъпваме на тази планета.

Около нас има върхове, към които да се стремим, долини, които да погледнем от високо и да се насладим на нищожността на далечното. Небето е омагьосващо ниско. Не можем да откъснем очи от хипнотичното синьо. Светът олеква и имаме чувството, че плуваме в тази флуидна субстанция, вдишваме я. Въображението размахва четка и се раждат мечти за съзидание. Всеки вижда в очите на другия искрите на едно видение - животът е безкраен, казва то, заедно можем всичко.

Вървим и крачките ни придвижват по-близо един към друг, по-близо към себе си. Гледаме напред като откриватели. A погледнем ли се в очите, виждаме нашия кораб, на чиято мачта сме се залюлели.

Природата е най-красивата невеста, с шарена дреха, предизвикателен поглед, богата на нюанси. В нея има дълбочина и чувствителност, но и страст и чувственост, дори жестокост. Всичко това ни дарява тя сега, защото сме успели да го видим.

Дивим се на нещо, което обикновено ни се струва банално. Попиваме с поглед. Лицата ни се разтеглят в безпричинни усмивки. Загубили сме рационалност. Ходим енергично, сякаш сме яхнали стадо Червени Бикове.

Катерици тичат успоредно с нас по клоните, изучават ни и може би се радват на излъчването ни. Поляните са минирани с печурки. Виждаш зеленото море пред теб и само крачка по-нататък изниква остров от бели калпаци. На тези поляни не можем да не поседнем, те превръщат късчето небе в роден дом, а питката със сирене в разюздано лакомство. Уж са отворено пространство, а всъщност са загърнати отвсякъде с гора. Каква чудна илюзия. Търкаляме се из тревата и се смеем високо, като че едното върви с другото. Смехът придава на гората нова стойност.

Наблизо минава лисица, вижда ни и застива, давайки ни възможност да се насладим на огнената й окраска. Винаги съм харесвал този оттенък на оранжево с черно. Стилна комбинация. Оранжево става небето, оранжева земята, оранжеви и ние.

Седим и захласнати от тази оранжевост прочитаме любим откъс от ‘Майстора и Маргарита’. Потапя ни в коктейл от приказни реалности. После разгръщаме ‘Зимна Разходка’ на Торо и си представяме как би изглеждало всичко през зимата, дори виждаме стъпките на лисицата в снега. Така, заслепени от белотата на нашето видение, се улисваме в моментни хрумвания. Аз ти издялвам дървена фигурка на лисиче, което кръщавам Франки, а ти ми намираш чудесен четал за прашка. Разказваме си спомени от детството, всички малки чудеса от онова безполово време на невинност и истинност. Мълчим дълго в спомена.

Тръгваме отново, прехвърляме билото и се спускаме по стръмни пътеки. Смеем се неконтролируемо. Смехът ни се търкаля по нанадолнището. Ние се препъваме с него и само навременната намеса на някой спасителен клон ни помага да не си счупим главите. Едно листо пада на косата ти и те провъзгласява за фея - Дин, феята на листата. Приличаш на сърна, която ловко се изплъзва, когато се опитвам да я захапя за хълбока. Обичам да ми бягаш. Усещам как те възбужда хищният ми дъх в косите ти. Скоростта ни завърта в усещането. Хващам те. Сърцето ти тупа в ръцете ми, но вместо да те изям, те завъртам лудо около себе си. После те мятам на рамо и препускам с теб, огласяйки гората с викове.

В настъпващия полумрак съзнанието ни ражда образи на фавни и сатири, които тичат в сенките наоколо. Замирисва на печено месо и вино, чувам арфа и знам, че Орфей се е родил отново в нас. Участваме в някакво тайнство, в ритуал на страстта, култ към живота. Празнуваме с Пан и горските му деца. Стъпките и музиката се преплитат с дишането ни.

Излизаме на равно и се строполяваме на тревата. Телата ни са премалели, светът се върти, адреналинът кара кръвта да се блъска и пени. Невероятно е усещането да се слееш в целувка сред тази премала. Тялото е изострило своята чувствителност. Бавно прокарвам нокът по голия ти гръб. Простенваш. Виждам как трепериш и времето спира. Аз те гледам и гледам, и въпреки че е минала само минута, за мен е цяла вечност на опиянение. Като на забавен кадър замаяните ти ръце ме търсят. Намират ме. Притискаш ме към себе си.  Толкова силно, че чувам кръвта ти. После всичко постепенно се забързва, полита и съзнанието ми се изгубва в тъмнината с последната мисъл за писък на ястреб.

Събуждаме се в обятията на спалния чувал. Ставам, а ти промъркваш и продължаваш да спиш. Събирам шепа горски ягоди и те събуждам с целувката на мокро клонче люляк по лицето.

Потегляме. Долината е пред нас. Малки селца се гушат в своето безвремие. Не знаем къде сме. Загубили сме се и усещането е толкова хубаво. Ходим накъдето дойде, люлеем си ръцете и пеем фалшиво. Влизаме в царевична нива и си открадваме по една пазва царевица. Изравяме няколко картофа от съседното поле и вече предчувстваме завладяващата миризма на огън и хипнотичните му танци.

Хората копаят из нивите. Ако притвориш очи, ти се струват част от земята, като животни, които се грижат за нея. Мотиката се вдига със спокойна равномерност. Спуска се с решителност и липса на припряност. Като рецепта за просветление. Воловете дърпат плуга и поглеждат към стопаните си с една влажна загриженост, като неспокойни родители, които мислят с какво да нахранят децата си, как да ги успокоят. Мирише на живот, пълен с подправки от тор, сено и топъл хляб. Кучетата лаят отговорно, петелът сверява часовниците с акуратност на чиновник, небето мълчи в синя рокля на бели петна. Животът тук се върти със Земята. Ако някой се съмнява във вечността, трябва само да дойде и да се вгледа.

Асфалтът е топъл и ходим боси, събирайки всички сетива в ходилата. Усещането е като припомняне на минал живот, изпълнен с боса свобода. Нивите са боядисани форми, сякаш Кандински, Ротко и Миро са се наговорили незабелязано да превърнат света в огромна картина. Това ме кара да чувствам, че животът ни е произведение на изкуството, а ние творци. Всяка дума, действие е удар на длето в стремеж към съвършенство.  Работим с любов, храним се с любов, правим любов. Свободни сме от модели. Всеки е различен, заедно създаваме симфония.

Гледам житата и си мисля за еволюцията. Животът се стреми към все нови форми и равнища, водородът търси нови съединения.

Хълмове
Начупени и жълти
Облечени в сезонната си дреха
От другата страна се вие път  .  .  . 
след него ниви
Пшеницата расте като едно
Толкова зрънца я образуват
с различен корен
               и стъбло
с различни мисли

Взимаме селска стая под наем в малко градче и спим прегърнати на тясното легло. Събуждам се по-лек и тръпнещ, с пречистена кръв. Толкова ми е хубаво, че се отърквам щастливо в теб. Ти се усмихваш на сън. Тази усмивка преобръща нещо в мен и те целувам засмукващо, като че съм те търсил цял живот. Облещваш се изненадано и обхващаш лицето ми с ръце. Въпреки, че обичаш да ми бягаш, а аз обичам да те обуздавам, този път просто се сливаме в някакво отдавна забравено щастие.

Когато се връщаме в града ми се струва, че носим част от гората със себе си. Тя осветява пространството около нас и го пречиства от рутината и газовете. Мисля си,  ако те будя всяка сутрин с мокра люлякова целувка, ще си посадим наша гора. Толкова зелена, колкото можем да си я представим.

Все едно, че след "Представи си..." затварям очи и виждам низ от собствените си сънища... и само искам да остана по-дълго до нечия мокро-люлякова лилаво-бяло-зелена целувка... и все така се будя :)

Чувствата, които ни вълнуват могат да се изказват и по-кратко. При това вярно, въпреки елементите на художествена измислица...Замисли се, има ли разлика между хълмисти гори и гористи хълмове? В нивите не се копае, копаят се градини и други неща. Горските ягоди се появяват доста след прецъфтяването на люляците. Привет и не се сърди, човече!

анонимен, не е тук мястото, но няма къде да ти го кажа :), коментарът ти много ми напомня на едни други злъчно-мрънкащи, назидателни коментари, които срещам в този и други блогове...замисли се, на кой му пука кога се появяват ягодите и имат ли почва у нас :)
а ако те уморява четенето - не го прави, търси си кратки форми...напомняш ми за един велик владетел :), който след прозявките си, казва на Моцарт, че в операта му има прекалено много ноти :))

Понякога краткото е чудесно, друг път обичаме протяжното. Това, което вас ви вълнува така, нас ни вълнува иначе. Примерно.
А началното 'Представи си' ясно показва сънната същност на преживяването и липсата на логика е закономерна и дори очарователна.
С този ти начин на мислене по-добре не чети тук, това просто не е на твоя език.
Друг път, моля, оставяй име.

и на мен ми заприлича на същия, ма нали съм си един любезен лос, та първо чукам и после . . ъъ чукам.
Това за Моцарт много добре казано.
Поздрави :)

лисиците - жените...
красотата на оранжевото е в пламъка на очите им...

Когато не мислим за факти, събития и дати....какво остава???
Преливане на разни аромати, на чувства, които прелитат, а после те връхлитат...

Яна

пожелавам ти да го срещаш по-често :), дори и той да е от огън, който ти палиш...
Внимавай за Марс! :)

блазе ви! :)))))))))))))))))))

и е много хубаво написано-предадено, като повечето ти неща. по едно време започнах да се чудя дали не страдаш от ADHD, докато ги четях :)

сърдечни поздрави от
Венера

Нав, лекуваш слепотата ми. Чета и проглеждам за природата и за себе си. "Небето мълчи в синя рокля на бели петна", ...красива предметност...Текстовете ти изобилстват с находки, прекрасни са...

лили

Мдаа, аз съм пристрастен към люляците (за целувките ще си премълча). Люляковите целувки са ми специалитет, но ми цъфтят по устните веднъж на пет години (по недодялани сметки).
Находките са за онези, които имат въображението да следват дъбравните ми пътеки. Радвам се да те срещна там, Лили.

:)