Ах, този спомен ме навести ненадейно благодарение на една палава същност, из чиито мокри стаи се разходих. Омлясках се целият.


В този ден трябваше да се случат съвсем едни неща, но се случи само репликата на Джон Ленън за плановете. Няколко души ми вързаха тенекия и не ми остана друго, освен да си подрънча насам натам. Само дето нямах надпис ‘Just Married’. Та подрънчах из централните улуци и градинки, купих си две (торби) праскови и две череши, повисях час на лостовете в 120то и тарампаджик се върнах вкъщи по някакъв път почти в обратна посока. Саундтрак към цялото ми шляене беше едно разкошно етно - Thimar на Ануар Брахем, кавалът на Теодоси и омагьосващо-самобитната таджикска музика от филма Luna Papa. Тъкмо бях забравил къде отивам и си влязох във входа. Обаче то и вкъщи човек може да се чувства на ново място. Екстемпорното (това не е мръсна дума) ми настроение бързо напълни осемдесетте квадрата. Трябваше спешно да го канализирам (преди да е избило в цирей) и хванах Нечо да изкитари няколко дейвматюсчета с гарнитура от чили пепърки. Пуснах си гласа да тича по някакви диви баири. Той обиколи набързо теснотията и се върна (май отскочи и до съседите), забивайки се в мен, от което се втвърдих и настръхнах. Ех, това настръхване е най-хубавото нещо на света. Даже очите ми настръхнаха и спрях да виждам, което ме подсети за думите на Фернандо Песоа:

‘In broad daylight even the sounds shine.

I listen without looking, and so see.’

После Нечо отиде у Сияна и останах сам в полумрака. Аз обаче обичам както самотата, така и полумрака. Усещането за чудо си седеше в мен и чакаше да му придам форма. Сетих се как го е направил Е.Е. Къмингс:

‘Какво щастие за теб и мен 
наш дом да бъде вечността;
слезли от благоуханните гори
на вечното сега,
да сме участници в тайнствата
на живота и смъртта
за ден, за два,
а може би по-кратко.’

Отворих пликовете с плодовете и им се метнах с такава стръв, че само дето не взеха да пъшкат. Сокът се стичаше по брадичката ми, черешите ме направиха в следи от червило. Това ми напомни за няколкото жени, които са ми били толкова вкусни, че съм ги оглозгвал до костилката.

Време беше. От сутринта се точех на ‘Лисабонска История’, един от редките филми на Вендерс. Бях поканил няколко дружки да споделят усещането с мен, но това, че на всички им нацъфтяха някакви ангажета, не ме спря да си го гаврътна сам. Станах на локва от кеф. Чудната португалска музика ме върна към всички етно концерти от последната година - фламенкото на Пако Пеня, бразилското шоро, Сезария Евора, танго спектакъла и онзи шеметен тип от Сардиния, който ме омагьоса с нещо като бандонеон.

Празник. Или пък пълник. Това беше този ден.

Искам да съм прашинка,
никой да не ме вижда.
Сам,
но не и самотен
света да съзиждам.

ама буре! :))))

но когато стигнах до края и видях името на Сезария Евора, направо ми трепна сърцето. Това е май най-прекрасният концерт, на който съм била! Такова фантастично усещане, тя си отваря устата, лее се музиката и имаш чувството, че Господ пее чрез нея...

Благодаря ти, че ми припомни това прекрасно усещане. Поздрави :)

Ех,толкова е хубаво,когато не се оставиш на мъничките препятствийца да те съборят и продължиш да си се радваш на "малките нещица",после ми говориш,че си бил дървен философ :)
Мони

ама философ! ;)

Стрелец.
Но по-нежен... С асцедент Водолей, и Луна в Риби... А Венера... не я помня де ми беше... ;)))

Интересна комбинация . .

защото ако си търсим Стрелците... ще си го намеря при асцендента :)
нооо...защо ли ми е познато това настръхване и мисъл за прасковен сок чак до лактите ...

до лактите :)