Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.03.2007 14:09 - Дзен на конското лайно
Автор: nav Категория: Изкуство   
Прочетен: 3582 Коментари: 5 Гласове:
1

Последна промяна: 27.03.2007 14:16


Рила е свещена планина. За тези, които вярват в свещеното. А самата вяра е нещо, което се научава (питай исихастите). 
Всяко поклонение е път към вярата. Крачките са молитви на вътрешна тишина. И когато се очистиш от чуждото на душата ти, се появява пълното доверие в живота. То е лекота и простичка сила, която претворява света. Тогава вярата става като дишане и вече няма нужда от молитви или други атрибути. Тази вяра няма общо с религията (извинете за мръсната дума). Тя е единство със себе си, хармония, познание. За нея лятото отидох в Рила и ето какво ми се случи:

Опънах палатката в лагера на дъновистите, после се разходих бос до Молитвения хълм, седнах и се отдадох на медитативно съзерцание. Точно тогава си погледнах краката и след първоначалния шок си изрязах ноктите. На другата сутрин се събудих, казах здрасти на слънцето още щом влезе и играх паневритмия (пан-, ритъм) с бялото братство. Почувствах се почувствал се и реших, че съм готов да тръгна сам нагоре. Потърсих усамотени пътеки. Оказа се, че който търси не намира (беше пълно с народ) и затова отцепих накъдето през баирите. Все се натъквах на конски лайна и несъзнателно ги приех за напътствие свише. Имаше на най-непроходими места, което ме накара да се сугистирам, че все пак са проходими. Голяма работа е самовнушението, но за това после. Минах през Рибното, Детелината, Близнаците, Бъбрека. С всяко следващо езеро вибрациите се усилваха, обливаше ме ескалиращо усещане за чистота. Мозъкът ми се изпразни от мисли (което, повярвайте, е не по-малък кеф) и ме заляха някаква магична увереност и чувство на безстрастна радост. На Окото сякаш преминах невидима бариера и излязох от човешкия свят. Поздравих езерото както предишните, отпих от него и поседях в съзерцание. Нищо не ме разсейваше (нали си бях изрязал ноктите), пружината на духа ми взе да се развива и усетих отприщената сила да ме обладава. Беше вече към шест, тоест време да се връщам, но сякаш всичко тепърва започваше и си казах, че не мога да се върна преди да съм се докоснал и до седмото езеро - Сълзата. Огледах се във всички посоки като истински шоп. Влак нямаше, но и езеро нямаше. Затова реших пак да се доверя на конските лайна и препуснах по един от баирите, които вече придобиваха съвсем отвесен вид. Походих, погледах и тъкмо почнах да решавам да се откажа (почти се бях качил на най-високото), когато спрях. И то не защото конските лайна свършиха, а поради наличната пропаст в краката ми. В далечината долу се виждаше изворът на някаква река, която се виеше в приказно красива долина. Стотина метра над нея, на някаква скална тераса беше езерото. Омагьосах се. Знаех, че трябва да стигна до него, но не виждах и помен от пътека. Обаче имаше конски лайна, което внесе доза успокоение във вените ми. Пак последвах гласа божи и се шмугнах в една урва, която, макар и екстремна, ми се струваше възможна за спускане. Представляваше каменна река (малки скални отломки), с около метър тревица от двете страни, заградена от отвесни скали. В един момент осъзнах, че съм достигнал the point of no return и си дадох сметка, че до долу са над двеста метра предстоящо лазене. Точно тук отдадох пълно право на философската школа на рационалистите, които за разлика от емпириците отричат обективността на сетивата. Бях подценил ситуацията толкова пъти, че направо ми се дръпна лайното. Не само трябваше да сляза до долу, в успеха на което започвах да се съмнявам, но и да се върна горе (задължително по друг път) и после до лагера преди да се е стъмнило. Вечер температурите падат почти до нулата и евентуално замръкване в планината (над 2000 метра надморска) би означавало или падане в пропаст или пълно фризиране. 
Онова ми нямаше накъде повече да се дръпне и ме обзе някакво неземно спокойствие. За да имам шанс да се върна по светло, трябваше да проява нечовешка физическа издръжливост, като същевременно се движа в алегро виваче. Това и направих.

Опитвах се да не стъпвам на камъните, защото едно раздвижване на реката би променило трайно визията ми. Лазех надолу като човека-паяк, хващайки се за всяка възможна тревичка и завиждах змейски на човека-прилеп. В един момент камъкът под стъпалото ми се сурна и аз с него. Тъкмо да литна съвсем и с котешки рефлекс успях да се хвана за скалата отстрани. Тя пък реши да се откърти и към трийсет килограмово парче се стовари на ребрата ми. Слава богу те само изпукаха, на всичкото отгоре успях и да се закрепя. Как човек да не живее в благодарност. Направих бърза равносметка. Имах силно разтежение на китката, мускулна травма на бедрото и четири дълбоки порязвания, от които целия бях в кръв. Но бях жив и с това се изчерпваха всичките ми желания при евентуална среща със златната рибка (или гущер, в случая). Освен това увеличих колекцията си от белези (страстен събирач), като прибавих цели четири към онези от виетнам (детството ми). Продължих да пълзя надолу, като регистрирах внезапното изчезване на скепсиса ми към молитвите. Помежду тях се сетих за онзи сериал ‘Стъпка по стъпка’ и се замислих за метафизичните смислови дълбини на всяка дума. В днешно време май плуваме в дълбокото само когато ни хвърлят.

Времето в този момент не съществуваше, мислите ми бяха кристални и нямаше нищо друго освен мен и живота. Ей на това се вика просветление. След повече от час и няколко благополучни залитания стигнах подножието. Погледнах нагоре, нож нямаше. Взех да хълцам, като видях откъде съм се спуснал. Странно, но желанието ми да отида до езерото се беше превърнало в непоколебимост, въпреки дефицита откъм време. За тази цел трябваше да се изкатеря до терасата, което направих учудващо бързо за куцащ човек. Пак започнах да срещам конски лайна, което съвсем ме убеди в божественото предопределение (в един момент на урвата псувах всички коне на света). Това преживяване явно съвсем не беше случайност. То обаче не беше приключило, затова запретнах крачоли и припнах нагоре.

Езерото беше изключително. Наистина отникъде нямаше пътека към него. Тази уединена непристъпност му придаваше почти свещено измерение. Беше малко и прозрачно, поне докато не цопнах в него. Стоях във водата и се усмихвах както никога. Ще оставя един празен ред, където не успявам да опиша усещането. 

Седнах на брега и медитирах няколко минути (малко ме разсейваше едно прясно конско лайно, което мистериозно се беше появило отнякъде). За пореден път изживях усещането да видя бъдещето си, сякаш целият живот е част от холограма, чиято най-малка частица съдържа вселената. Усетих енергийните канали на планината. Смесих се с тях. Като свърших, отпих от водата и направих един от древните ритуали за благодарност и пречистване. Точно тогава видях отражението си в езерото. То недвусмислено показваше, че съм кон. Моментално се шокирах. И съвсем разбираемо, чувал ли е някой кон да медитира.

Не ми оставаше друго, освен да впрегна всичките си конски умения, за да сляза от терасата и да изпълзя някак по отсрещния склон. Подметнах му факта, че ни делят само две букви и той се оказа благосклонен, намерих едно местенце, по което катеренето беше възможно. Пак захващайки се за тревици (по-често за бодили, ма въобще не се оплаквах) успявах да се дистанцирам от падането и някак допълзях до билото. Проснах се на земята и оставих дъхът ми да ме догони. Едва ли някой е развивал такава скорост по почти отвесен склон. Имах към четирийсет минути до пълното мръкване. Не знам откъде намерих сили, но се затичах. Имаше доста равни участъци. На стръмните се пусках шус без да мисля, щото в такива случаи е противопоказно. По едно време съвсем си изплюх червата и добре, че си носех торбичка. Сигнах до лагера при пълен мрак. Едвам си намерих палатката. Цапардосах се на земята, болките в крака, ръката, ребрата и срязванията ме връхлетяха с наднормена сила. Изхилих им се. Седнах и си свих цигара. Свих и коняк (от хижата) и отпразнувах този забележителен ден. Пожелавам на всички пушачи да пушат така.

(после се оказа, че това били Отовишкото езеро и Отовишката река, до Сълзата си имало ей такъв път)




Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

1. buboleche - :))
27.03.2007 14:18
Нещо ,което днес прочетох ,но има връзка с разказа ти:
СТРЕЛЕЦ
Стрелецът отначало бил най-слабият стрелец, който може да си представи човек. Просто никога не улучвал - може би защото бил доста късоглед, а може и по други причини. "Откажи се от това занимание, то не е за теб!" - съветвали го всички приятели. "Вие ще ми кажете! - отвръщал им стрелецът, който още не бил никакъв стрелец. - Ще видите как ще стана шампион по стрелба!" И наистина станал. Защото се сетил най-напред да стреля с лъка, а след това да рисува кръговете около точката, в която се е забила стрелата. И така стрелите му били винаги в центъра на мишената.
ПОУКА: Който не може да постигне целта, приема за цел онова, което е постигнал.
:))
цитирай
2. nav - Яй,
27.03.2007 14:35
много яко. Напомня ми за онзи мъдрец, който си легнал вечерта в пустинята, а сутринта се събудил на върха на стометрова палма (попрекалила с изкуствените торове). Помъчил се да слезе, но видял, че ще се пребие и си рекъл: 'Сега като се замисля, се сещам, че винаги съм искал да живея на върха на палма'.

Мерси за Стрелеца, всъщност моя слънчев знак.
Да ти кажа, Бубе, идва един момент в който и целите започват да привличат мишените. Всичко става някак метафизично лесно. Може би от лекотата в ръката :)
цитирай
3. buboleche - :)))
27.03.2007 15:00
Така е. :)) Другият момент е ,че като се опитваш да уцелиш една мишена и все не става ..накрая ти писва и започваш да целиш съседната мишена. В тоя момент не уцелваш новата мишена ,а старата - просто защото не я целиш.:)))
цитирай
4. nav - Абсолютно,
27.03.2007 15:33
много напън води само до хемороиди :)
А те нещата нямат търпение да се случат, само трябва да им позволим. Добре го е казал бай Лао онова за действие чрез недействието.
цитирай
5. nav - Ахам,
31.03.2007 16:13
хубаво е, когато някой успее да усети Дао елемента в закачливите ми писания. Мерси :)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: nav
Категория: Изкуство
Прочетен: 2358414
Постинги: 319
Коментари: 2999
Гласове: 8046
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031