Прочетен: 60685 Коментари: 88 Гласове:
Последна промяна: 12.03.2007 16:52
Обещах на младите ми другарчета списък с вдъхновяващи четива. Този списък е непълен, неточен, но затова пък субективен. Авторът не се слави със силна памет. Нито със слаба. За да избегне неизбежния гняв на подведените, планира бягство в чужбина за следващите няколко години. Броят им зависи от това колко бързо ще бъде забравено злодеянието му.
И все пак, това са част от книгите, които ме изградиха като личност. Опитах се да бъда кратък. Не успях. Утехата ми е, че можеше да е и много по-зле. Със звездичка са онези, които смятам за инспириращи апетит към познание. Въпреки че и това е относително.
Увлекателно-информативни четива:
Светът на Софи* от Юстайн Гордър представя западната философия чрез интересен сюжет, сърдечност и лека ирония. Тя е от книгите, които провокират и създават интерес, чудесна първа стъпка към изграждане на любопитно отношение към света, към осмисляне на екзистенциалните въпроси.
Философията – диалог с дъщеря ми* от Роже-Пол Дроа. Малко по-суха и интелектуална, но също отключваща любопитството книга, написана на достъпен език и подходяща за млади невестулки.
Утрото на магьосниците* от Луи Повел и Жак Бержие. Изкъртващо хоризонтите пътешествие по следите на алхимици, минали цивилизации и митични човешки възможности, базирано на строг научен подход и професионализъм. Тази книга не дава отговори, защото всеки сам трябва да ги намери за себе си. Индивидуалността започва с въпросите.
Дао-то на Пух*, Дъ-то на Прасчо* от Бенджамин Хоф представят Даоизма по един забавно-увлекателен начин, с много разсъждения върху съвременната култура и ценности. Любимо четиво, най-вече заради комбинацията от ясни обяснения, очарователен хумор и мечопуховски примери. (на който му хареса даоистката мисъл, може да прочете Хрониките на Дао от Ден Миндао, ако и това не му стигне, направо да мине към трудовете на Лао дзъ и Чжуан дзъ).
Мечо Пух за Управлението* от Роджър Алън е забавен трактат за основните правила на ръководството (на себе си и на другите). Принципи, приложими на ежедневно ниво и поради това твърде полезни. Разглежда механизмите на процеси като Мотивация, Организация, Комуникация и т.н. Чудесна за всяка възраст.
Цветя за Алджърнън* от Даниел Кийс. Мъж със забавено развитие се подлага на експеримент, който постепенно увеличава IQ-то му до свръхчовешко. Историята проследява как се променя светогледът му с нарастване на интелигентността. Добър поглед върху предимствата и недостатъците на ума, както и върху човешките взаимоотношения в този контекст. Вкусен коктейл от увлекателен сюжет и приложна психология.
Цар Плъх, Шогун от Джеймс Клавел. Две изключително интересни истории, наситени с дълбочина и инкрустирани върху богат исторически фон. Четат се на един дъх и топлят през зимата. Подобна многопластовст има и в:
Сътворението* от Гор Видал (обективен поглед върху културата и религиите на древна Гърция, Индия, Персия и Китай). Видал е автор с изключителни познания и разнообразие от подходи. Социо-културно и политически активен - впечатляващ, дори само с това, че е все още жив и ритащ.
Името на Розата от Умберто Еко – Еко перфектно преплита задъхваща криминална история с етико-философски разсъждения и богат исторически контекст (подобна многопластовост, но доста по-слаба, докарва и в Баудолино). Няколко дружки ми направиха забележка да я сложа при интелектуалните четива и може би са прави, но все пак мисля, че криминалната история я прави лека за четене, а вече кой колко ще вземе от книгата е друг въпрос.
За хората на сърцето, обичащи езика на приказките, ненатрапчивата им мъдрост и зареждащо сияние, ето няколко светообръщащи неща:
Приказка без край* и Момо* от Михаел Енде. Енде, освен богата като Крез душеност и разплискано въображение, притежава завидна ерудиция. Книгите му са изпъстрени с алюзии и препратки, което позволява многопластово четене и биха се харесали на разнообразна аудитория.
Малкият Принц* от Екзюпери – тук думите са излишни.
Мечо Пух от Алан Милн е една от набедените за детски книги. За мен тя си остава настолно четиво, към което посягам както когато искам да се посмея до сълзи, така и когато имам нужда от сериозни отговори. Тя винаги ми връща лекотата, чувството за изконна простота и закономерност на живота.
Невидимото дете и общо взето всичко от Туве Янсон – магическа реалност в чист вид. Само за усещащи.
Приказка за Стоедин* от Никола Русев е ненатрапчиво-философска приказка с множество идейно-емоционални конотации и
Последният Еднорог от Питър Бийгъл
Алиса в страната на чудесата, в огледалния свят, в квантовия свят и къде ли още не. Само за хора с въображение.
Това са няколко бисерчета, които въздействат ненатрапчиво, четат се с лекота и след тях човек не е същият.
9 разказа, Семейство Грас*, Спасителят в ръжта* от Джером Селинджър. Винаги, когато чета Селинджър, се чувствам сякаш съм влюбен. Тялото ми потръпва, полазва ме озарение. При него, като в любовта, всичко е наситено и същевременно леко, изпъстрено с всички цветове на дъгата
Пилето*, Последна Любов* от Уилям Уортън. Един от най-любимите ми автори – вълшебен, стряскащо истинен (не спестява нищо на читателя) и сякаш носи една озарена гледна точка към живота – поглед на истински творец. Кара ме да се отърсвам от фалшивото и отново да светя.
Нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света от Уолям Сароян. Разкази, които стоплят и превръщат животното в човек по един пъстър и разчупващ начин. Никаква дидактика. Простичък магичен поглед към света.
Принцът на приливите от Пат Конрой. Главозамайващ диапазон от разтърсващи емоции. Книга, след която имаш чувството, че си изживял един друг живот.
Самотният бегач на дълги разстояния* от Алън Силитоу. Особено подходящо четиво за инакомислещи младежи. Бунтарство и антиконформизъм в отстояване на индивидуалността.
Всички утрини на света от Паскал Киняр. Страхотна за хора с духовна нагласа и трансцендентално мислене. Простичко и земно написана като изящна поема, поглеждаща в дълбините на душата и истинското изкуство.
Нещата от живота* от Пол Гимар е разтърсващо четиво за размислите малко преди и малко след осъзнаването на задващата се смърт и нейната неизбежност. След нея имаш чувството, че досега си спал.
Тримата Влъхви от Мишел Турние е притча за духовното съзряване. Простота и дълбочина. Хватката й не ме пусна до края. Пък и още държи.
На изток от рая от Джон Стайнбек е съвременна интерпретация на легендата за Кайн и Авел, надрастваща еднопластовите понятия добро и зло, вникваща в човешката многоизмерност и личност-в-перспектива.
Няколко култови заглавия, превърнали се в смислов афродизиак за цели поколения. Ако това се окаже вашият тип книга, след нея ще се чувствате като след качествен секс (или чикия, при още девствените).
По пътя*, Подземните и т.н. от Джак Керуак (на който му харесва, може да мине на Буковски и Бъроуз). Керуак е фундаментът на онова бийт (beat - прецакано) поколение на бунтари и инакомислещи от 50те. Жалко, че не мога да издиря интервюто, в което Дейвид Бауи разказва как По пътя е променила живота му. Но пък намерих това: http://litclub.com/archiv/broi21/kerouac.htm
Джонатан Ливингстън Чайката*, Илюзии* и Едно от Ричард Бах. Някои ще се влюбят в тези книги, други ще ги сметнат за патетичен идеализъм. Въпрос на вкус, казало кучето, като го попитали защо си ближе гъза. Ако първата ви хареса, вкусете и останалите, но не правете грешката да четете всичко от този автор.
Алхимикът*, Петата Планина и Вероника решава да умре от Паулу Коелю. Като цяло Коелю е лигав и масов автор, но на определен тип хора оказва благотворно влияние. Тези трите единствено ми харесаха от нещата му.
Мравките* и Денят на Мравките от Бернар Вербер – фантастична криминална история, разказана от учения, изследовател на мравките Бернар Вербер; богатство от идеи и нови измерения, което си струва препрочитането. След нея ще внимавате къде стъпвате.
Гняв, Дългата разходка от Стивън Кинг. Това не изчерпва шедьоврите на очилаткото, който за съжаление напоследък го подкара съвсем конвейрно, но са задължителни за всеки тийнейджър.
Сидхарта*, Ирис*, Нарцис и Голдмунд от Херман Хесе. Хесе е изключителен автор, поетичен и аналитичен, озаряващ с красотата на своите визии. Тези трите, както и приказките му, са добро начало за потапяне в увлекателния му и извисяващ свят.
Полет над кукувиче гнездо от Кен Киси хвърля поглед към безличността на системата и автентичността на индивида. Порив към свободата на различността и нещата, които го спират. За някои ще е тежичка, затова я препоръчвам на хора с комплексно мислене и склонност към емпатия.
Няколко заглавия със сатирично отношение към човечеството, които ме карат да се усмихвам иронично и същевременно ме замислят. Повечето също попадат в категория култови. Влизат под шапката ‘Убийствен хумор и не само’ може би с изключение на последното, което е сатирично по своеобразен начин (английски хумор).
Кланица пет*, Времетръс, Синята Брада от Кърт Вонегът. Вонегът е цяла вселена и във всяка книга успява да бъде своеобразен и нов. Сещам се поне за още пет любими негови отрочета, но нека не прекалявам с фенщината си.
Пътеводител на галактическия стопаджия* от Дъглас Адамс (това е от най-култовите). Въпреки фентъзи формата, Дъглас Адамс, както и Пратчет, успавя да бъде многопластов и интелектуално провокативен.
Поредицата за Светът на Диска на Тери Пратчет. Този уникум не можа да ми омръзне дори след като изчетох почти трийсет заглавия. Даже с всяко следващо все повече ми харесва. Спомням си тъкмо бях прочел томчето с древнокитайски трактати ‘Изкуството на войната’, ‘Кодекс на самурая’, ‘Владетелят’ на Макиавели и още няколко подобни, когато за разредител глътнах ‘Нощна стража’ на Пратчет и се покъртих как този човек е успял да събере всички тези древни философско-политически идеи в една книга, на която, на всичкото отгоре, не спрях да се смея. Гащи му свалям за тази комбинация от нечовешка ерудиция, ирония и хумор. Спомням си, че Евгени Дайнов (бая начетена тиква) сподели същото мнение за Пратчет.
Параграф 22 от Джоузеф Хелър. Тук думите не стигат. Смехът също. Задължително за всеки четиво.
Наталия от Антонио Гомес Руфо. Руфо е великолепен автор, но останалите му книги са за по напреднала възраст, поне според мен. Наталия ме задави от смях, показвайки ми нелепостта на това да си човек, като същевременно изкара от мен и сълза на умиление по същото.
Човекът вълк, Пяната на Дните, Сърца за изтръгване от Борис Виан. Абсурдизъм и сюрреализъм се преплитат с нежност и серизони разсъждения (често в камуфлаж). Неповторим свят за ценителите на циничната възвишеност.
Generation П от Виктор Пелевин – сатирична, иронична, аналитична, културологична и изпъстрена с енигматична вавилонска митология. Друсане с мухоморки, пораждащи всестранни размишления, тарикатлъшки копирайтърски прозрения, пиянски дзен слогани, докато не се появява духът на Че Гевара и по кантовски не светва читателя за въздействието на тоталната реклама в съвременната масова култура. Повторих я моментално.
История на света в 9 глави и Ѕ от Джулиян Барнс – забавни истории за човешката природа с исторически контекст. Чудесен стил, лютив хумор и чести боцвания с кърфица, къде по задника, къде по тиквата.
Театър от Уилям Съмърсет Моъм – дисекция на човешката суетност и позьорство. Английският хумор и аристократичният стил вдигат нивото и провокират ментално.
Долните са силно провокативни и изискват лек интелектуален напън. Осмиват човечеството по един стряскащо-жесток начин, за разлика от сатиричния тон на горните.
1984*, Фермата* от Джордж Оруел стимулират критичното мислене и създават социално активна нагласа.
451 по Фаренхайд* от Рей Бредбъри. Тази книга е сходна с тези на Оруел, затова я слагам и тук, освен в категория Фантастика, където съм я представил.
Американски психар от Брет Ийстън Елис. Един от най-добрите съвременни романи, кърваво обрисуващ бездънната душевна празнота, родена от ценностите на консуматорското общество и стремежът за имиджова надпревара. Страхотен анализ на западния социум и масовата култура.
Парфюмът и Гълъбът от Патрик Зюскинд. Който иска да добие представа за размазващото чувство за хумор на Зюскинд, нека посети четвъртия етаж на Народния театър, където се играе пиесата му ‘Контрабасът’ с Вальо Ганев в главната и единствена роля. Всяко от незасищащо малкото му произведения (общо три) може да мине и като труд по Антропология/Психология. Четат се на екс и размазват по-добре от хероин, така че нуждата от чикиджийски дроги отпада.
Кървав сън и Железен карнавал от Серж Брюсоло. Две брутални истории за човешката природа. Най-циничните, които съм чел и същевременно пробуждащи като шамар. Тези книги се водят фантастика, но тук жанрът е само мазол на петата на сфинкса.
Фантастиката е изключителен жанр, защото дава по-широки хоризонти за изразяване на трансценденталното. Тя е подходяща за онези, които бързо се отегчават и трудно задържат вниманието си върху по-сериозните четива. Със своята увлекателност и динамичност тя облича в пъстри дрехи дори най-тежката философия. За съжаление отношението към нея е твърде поляризирано. Едни я харесват до пристрастяване и ограничават четивата си в рамките на жанра, други подхождат с предразсъдък като към несериозна фантасмагория. За мен лично тя беше преход към философията и тежките четива. Долните са абсолютна класика в жанра.
Странник в странна страна* от Робърт Хайнлайн. Казват, че с тази книга Хайнлайн е създал нова религия, но за разлика от колегата по перо и жанр Л. Рон Хъбърд (сциентоложка църква), не я е институционализирал. Ако е така, то аз съм религиозен. Това е една от книгите, повлияли най-силно на израстването ми.
Играта на Ендър* и продължения от Орсън Скот Кард. Всяка част от поредицата има свой акцент. Ендър (1) демонстрира изследователско отношение на човека към себе си, гъвкавост и нестандартно мислене, трансформиране на проблемите в предимства. Ако пък не знаете какво е емпатия, Говорителят на мъртвите (2) ще ви покаже. Ксеноцид (3) от своя страна е книга за проблемите на етиката и морала, като същевременно дава добър поглед върху китайската култура, дзен и дао. Всяка от книгите е написана засмукващо интересно и често ме е разплаквала.
Дюна и продължения от Франк Хърбърт. Това е обикновена книга, колкото ‘Матрицата’ е обикновен филм. Да я прочета за мен беше като пророчество. Но все пак трябва да отбележа, че е залък за нестандартни усти.
Господарят на Светлината от Роджър Зелазни беше книгата, която ме накара да се очаровам от Будизма. Смешна, иронична, на моменти цинична и излъчваща лекота фантастична приказка за един бъдещ Буда на друга планета, който ще прескочи вековете и зацапванията, и ще ви върне към оригинала – божествено земен.
Градът*, Междинна станция, Всичко живо е трева от Клифърд Саймък. Саймък е изключителен хуманист и не се изчерпва само с тези книги. Човечеството още не е дорасло за толкова широко скроен мироглед. За мен беше като допир с чужд интелект.
451 по Фаренхайд* от Рей Бредбъри. Полет в бъдещето с невероятни прозрения за човешките ценности. Бредбъри винаги държи високо ниво, така че може да се подхване отвсякъде (ако това ви допадне, се довършете с Марсиански Хроники, Вино от глухарчета, разказите му и т.н.)
Повече от човешки от Теодор Стърджън. Книга за едно по-висше измерение на съзнанието и пътя към неговото съзряване.
Хиперион от Дан Симънс е разтърсващ чувствителността роман, който ме накара да се влюбя в поезията на Джон Кийтс. Музика за душата.
Аркадий и Борис Стругацки. Фантастиката при тях е фон за широтата на идеи, непобиращи се в традиционното. ‘Пикник край пътя’ (по която е направен култовия ‘Сталкер’ на Тарковски), ‘Охлюв по склона’, ‘Милярд години до свършека на света’, ‘Бръмбар в мравуняка’ са необикновен поглед в бъдещето, провокиращ и многопластов като най-доброто в жанра.
Невромантик от Уилям Гибсън. Реалност на ръба на осмислянето. Омагьосваща и нетипична кибер приказка с метафизична застройка и подмокряща чувственост.
Това са няколко провокиращи интелекта книги за ценящите лупингите на мисълта и нестандартните гледни точки.
Махалото на Фуко от Умберто Еко. Доста надценявана като стил книга, заради тежкото начало и многото препрадки и цитати. Ако не ви задавят първите 30-40 страници, ще бъдете увлечени от шеметна история, толкова богата на идейни пластове, че поне един ще ви хареса.
Дългът към удоволствието от Джон Ланчестър. Циничната история на един отровител, който с аристократична виртуозност поднася нестандартното си (меко казано) мислене на четящия. Идеите тук идват като шок за рационалната (ортодоксална) мисъл и човек просто няма как да не се замисли, най-вече за да се опита да ги обори. Ланчестър е обявен за съвременния Оскар Уайлд.
Портретът на Дориан Грей* от Оскар Уайлд. Горната рецензия важи с препълнена сила и тук. Този човек е феномен.
Метеорите от Мишел Турние. Интелектуално четиво за различността спрямо конформизма, за естетиката и морала (където тя липсва), за многоизмерността на света и стаената в него магическа реалност.
Луна и Грош от Уилям Съмърсет Моъм. Портрет на абсолютния творец, превърнал се в проводник, отдаден напълно на изкуството – до циничност, жестокост и загуба на личността. Зашеметяваща.
Последното Изкушение от Никос Казандзакис (и този тип празно няма). Представете си един малодушен и съмняващ се Исус, който се изкушава от земното и няма достатъчно вяра. Представете си и че това е единственият път към кръста и спасението.
Упражнения по стил от Реймон Кьоно – една история от 3 реда, разказана по сто различни начина. Радост за интелекта и въображението.
Лолита от Владимир Набоков – гмуркане в умопомрачително сложния свят (или светове) на човешката психика.
Игра на стъклени перли от Херман Хесе. Една утопия, където знанието е превърнато в естетически идеал, а човекът – в негово оръдие и продукт. Но дори съвършеното знание има нужда от душевност и вътрешна свобода.
Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет от Робърт Пърсиг. Пърсиг има само две книги. И двете са останали в историята. Тази е метафизично пътуване с мотор през сърцевината на Америка и на човешката душа. Изследване на ценностите и връзката между нещата. Аз лично съм влюбен в Лайла, втората, но тя е по-скоро труд по антропология и онтология, така че е само за хора с такава нагласа.
Накрая не ми остава нищо друго, освен да пожелая на младите си другарчета да четат достатъчно, за да мога да достигнат сами до книги като Майсторът и Маргарита на Михаил Булгаков, Степният вълк на Херман Хесе, Хазарски речник на Милорад Павич, до автори като Борхес, Макс Фриш, Халил Джубран и Достоевски. Аз ще ги чакам на края на това пътуване.
Благодаря, за този списък!!! Тъй като вкусовете ни до голяма степен съвпадат, ще имам едно на ум какво да чета като се пенсионирам или в следващия живот :))))
04.03.2007 16:46
Е, моге малко Камю - Падането, Чумата да се добавят. На Сартр туй-онуй. От философията - от Рорти "Случайност, ирония и солидарност" за мен беше ключова. Мишел Фуко - "История на клиниката" и "Надзор и наказание" си струва да се прочетат, а и на български ги има. Но като цяло списъкът ти ме удиви с това колко е близък до списъка, който аз бих изготвила за себе си. Наистина ми стана много любопитно. Сега ще изчета твоите и на tata постинги.
P.S. И наистина - Борхес ми липсва много в списъка ти.
Поздрави! :)
04.03.2007 19:26
ridiculousче, мерси за смигването към Рорти, ще го потърся. Относно Кафка, Камю и компания, все си мисля, че е добре да се прочетат в по-зрял етап. Същото важи за философи като Сартр, Лиотар, Дарида. Все пак това е списък за шестнадесетгодишни :)
05.03.2007 18:06
Иначе списъкът ти е ОК, въпреки че не е възможно такива списъци да са изчерпателни и да угодят на всеки вкус.
Моля те, приеми коментара ми с чувство за хумор, не желая да те засегна.
06.03.2007 12:03
06.03.2007 12:05
е така се прави трафик - от завеяни - един път казват кво мислят, втори постинг, кво чувстват, трети какво са се сеситили, четвърти далечна асоциация и пети си слагат подписа:))) а ако им остане време в шестия влизат като... регистрирани:))) ама няма да е днес:((((((
Тера, разбира се, че книгите са потвърждение на живота, а относно заглавията, те са въпрос на субективно предпочитание. Познавам много младежи, които харесват Виан и Еко. Идеята на списъка е всеки да намери своето четиво, а не да трупа мускули в мозъка с масирано четене.
(13), споменатите от теб заглавия са част от литературното богатство, аз също много харесвам Блага Димитрова, но просто няма начин да сложа всичко в списъка. Той и така стана прекалено дълъг. Лично аз винаги съм харесвал надполовите четива и мисля, че много от препоръчаните книги влизат в тази категория.
Както казвам в самия постинг, това са моите книги, те не претендират за меродавност, а само за изключително въздействие върху мен самия.
п.с. ridiculousче, Борхес си е заслужил отделно пространство:
http://navigo.bloghub.org/2006/09/21/
http://en.paulocoelhoblog.com/witch-of-portobello/
Улица Консервна и Зимата ме дебнат от библиотеката и чакат своя час. Чета в твърде много посоки и не смогвам с всичко :)
28.03.2007 01:42
а,да може би Ерих Мария Ремарк с
"Черния обелиск"(толкова красота,поезия и жажда за живот са разпиляни по редовете *)
или Хемингуей със "За кого бие камбаната " ,
а може и "Нежна е ноща"( отново нещо за поезията на лудостта,но в по друга тоналност- този път -англо-американска) ----единствената ,според мен,стойностна творба на Фицжерълд ---в нея вади някъв уникален стил,нехарактерен за останалите му писаници----тече си, тече повествованието и изведнъж рипва, сменя такта на хода си ,думите валят една през друга, изречениата искрят от някяква сдържана алкохолена аура---- помня колко разочарована бях когато открих,че авторът е попил съвсем съзнателно от чаромата на "Черния обелиск" , че наистина е бил почти вечно пиян пишейки я , и не на последно място,че е преписал почти дословно някои от най хубавите части на от писмата и дневниците на Зелда...каквато и да е истината тя не е основание обаче да изключваме бедния Скот( както и горепосочените 2ма негови съвременници - все класици от времето на Войните)от хубавата ти класация ..
28.03.2007 01:47
28.03.2007 02:01
"Черния обелиск" е наистина забележителна книга и е крайно време да я уважа (седи ми на рафта от твърде много години). "За кого бие камбаната" и "Нежна е ноща" също са в списъка, но за съжаление съм почти с едно око и не мога да гълтам по две книги на ден като някои. То не е и нужно.
Мерси за допълването :)
22.04.2007 00:28
издирих (с много труд останалата част от списъка)... и ..ами имах глупостта да почна с шогун... братче,не знам за теб но според мен 13-14 г. е преклонната въздраст за нейното консумиране, би била усмъртително скучна и потресаващо наивна за всеки надживял успешно пубертета ..всъщност тя е толкова смешно романтична,че нищо чудно ,че са я правили на сапунка няколко пъти .. персонажите са толкова двуизмерни!! .. да не говорим,че с изкл.на някои факти ,извадени като от джобна енц.не само не създава реална представа за японската култура ,начин на мислене и поведение ,но дори ги опетнява с типично западни модели- съвсем разбираема е острата реакция на яп. общественост след публикуването на Ш..в neina защита на мога да кажа,че нямаше да е истинско словоблудство (намирам ,че е от ранга на "кептън блъд ", "морския ястреб" i tn - тип книги подхранва6ti някои полезни черти в подрастващите,утолува6ti жаждата за определен тип изживявания и tn )ако не беше толковамногостотин страници.... za men по-дълго разочарование от шогун be единствено пътеводител на галактическия стопаджия ...както и да е , решена съм да прочета поне една добра книга от Дж. К .така че ще пробвам с" цар плъх", за когото ми казаха ,че бил пъти по-... и ще пиша пак..тададааааа( шегувам се, май няма,но не обещавам.)
22.04.2007 01:14
и кога успя да наблъскаш всичко това в главата си, а?
е, как после няма да си "безпаметен" за разни там битовизми?! - то си има граници, човече!
... след прегледа на този списък с всичките му ти коментари - немея и ... се смея:)
... уaaау!, чувствам се толкова празна, заради толкова пропуснати неща /е, слава богу, някои съм чела/
... но и толкова изпълнена, от това, че те намерих, че бяхме тук и там, че сега чета това /а отидохме само на един концерт, да му се не види, помниш ли?!/
... оф, така че това само може да ме кара да се усмихххххваммммм лудо!!!
и да благодаряяяяя!!!
да, отново!!!
и то много, много, много!!!
за това, че ви има - теб, и всички вас, толкова очарователно-вълшебни-същества в случването ми напоследък ...
хъм, даже нещо ще ти посветя,
съзряла шеметния устрем на твоя полет в тези твои редове -
да, да, дори съм днеска нещо на вълна - пеперуди и крила
ето, виж сега какво ти пожелавам,
а щом аз ти го желая, така ще е до края!!!
... продължавай да летиш на крилата си вълшебни
и нека да те спускат във красиви долини, изпъстрени с цветя,
и да те носят към безмълвни върхове, обгърнати във тишина,
на клечка от откършено стъбло да имаш писта,
до камъка по речен бряг да имаш пристан,
и вятъра - той да ти бъде къща,
а птиците пък - братя и сестри,
и винаги ще могат с вълшебството крилата да те връщат
там, дето си поискаш само Ти ...
иди и виж, лети, върни се,
и после разкажи - безкрай-вълшебно е, нали?!
и не е сън, там толкоз пъти сме били,
само лети ... лети ... лети ...!!!
... хайде, до понеделник - деня преди поредното излитане, нали?! :)))
с усмивка, аз, оставаща безименна до първия албум :)
а знаеш ли как е работното заглавие - СврЪхНовА ...
А човекът, който най-много ме е възхищавал беше прочел общо две книги в живота си. Той просто нямаше нужда от книгите, защото умееше прекрасно да чете листата на дърветата, звездите и хората.
Надявам се все пак с нещо онзи списък да ти е полезен.
ей за това ще те обичам винаги.
И още нещо, на теб ти забранявам да четеш, само ще се оцапаш. И без това са едно на хиляда от твойта порода.
До следващия концерт (или среща в Ким Ки-дик клуба :)
03.05.2007 14:28
щото ако те нямаше теб, та да се омешаме, порода Ким Ки-дик нямаше да съществува :)
09.05.2007 22:59
Хубава е. Успех :)
17.05.2007 12:40
е толкова красива,4е като я про4етеш ще я познаеш..
с уважение:анонимна...ъъ..32?
ппросто ме мързи да се регистрирам много съжлявам ...пък и анонимността е необременяща с излишни определения..)
Всичко останало присъства и в моя списък с любими неща, част от тях - в оригинал.
Към приказната серия - "Харун и морето от приказки".
А последното ми литературно влюбване, почти безпаметно и още ме държи - Харуки Мураками. Започнах с "Кафка на плажа", на български и продължих със всичко останало, но на английски, защото преводачите му от японски на английски са феноменални и удоволствието е съвсеееееем друго.
"South of the border, west of the sun" е нещо, което мисля, че ще те спечели завинаги. Също и "Dance, dance, dance". Няма такъв човек като Мураками, няма.
Това последното важи и за теб. Прочетох списъка и се развълнувах. Наистина.
Да, забравих - Майсторът и Маргарита е в началото на класацията. На най-първото място. Прочетох я за първи път на 13, а от тогава хиляди пъти. Това е КНИГАТА.
аман, беее, за кой път се връщам да дописвам - Веня Ерофеев с "Москва - Петушки":))))
е, неспасяемо е - и Никола Бувие с "Употребата на света"
06.08.2007 20:48
07.08.2007 20:14
Или пък в сборника "Дори насън не виждаме покой", май издаден 1983, с твърди корици.
Извинявам се, да, знам че всеки може да дойде и да напише ОЩЕ нещо, търсейки кусури в списъка. Липсата на този текст не е никакъв недостатък. Но прибавянето му може би е мъничко плюсче.
Мерси за добавката, друже.
06.09.2007 19:21
Наистина ,непременно прибави и
"УЛИЦА КОНСЕРВНА" !
Дано животът е по-дълъг, та да прочета поне нещата от твоите списъци...
Защото ,нали знаеш,някои книги, наистина си длъжен да ги четеш през всичките ,условно казано-
3 периода от живота си:))))))
ПЕРИОДИЧНО:)))))
Поздрави :)
Освен това в тази библиотека за хлапето наред с любимите ми в тинейджърските години "Гняв", "Дългата разходка" и т.н. виждам толкова много книги, които са подходящи за всяка възраст:)))
Недоумявам, защо не виждам руската, френската и немската класика? Тук се споменава само за Достоевски, чиито 12 тома изчетох с огромно удоволствие между 20 и 24 годишна възраст.
От творците на XX век изобщо не виждам Томас Ман, който според мен, а и много видни интелектуалци (като Гор Видал и Исак Паси) е писателят на миналото столетие.
Нека ,така условно нареченото ,ХЛАПЕ ,да прочете тези разкази ,непременно в оригинал,докато изучава руския ,примерно.
Въобще ,ясно е ,че ,когато можеш да си го позволиш,най-добре е да си четеш в оригинал,защото ...всеки език си има специфика в ЧУВСТВОТО ЗА ХУМОР,а при превода се губи голяма част(ест.,зависи от преводача!)...Тоест,исках да кажа ,че много държа на това-хумора.
Хумора е ВИТ.С за човешкия дух!
Французите също са ми сред любимите, особено Киняр, Турние, Брюсоло . .), но пък не съм чел Пруст, да речем.
Цялата работа е в разочарованието ми от хората на литературата в БГ. Общувал съм с немалко от младите писатели/поети/критици, които превъзнасят Джойс, Ман, Пруст. Отврати ме състезателната природа на четенето при тях, а и посредствеността, която крият зад високата ерудиция. Може би затова още не съм прочел тези автори. Един вид дистанциране от онази среда. Но аз не бързам, каквото трябва да се прочете, ще бъде прочетено. А междувременно не спирам да гълтам неща, които ще бъдат класика след 20 години.
Същото важи и за прочетеното, защото четенето на книга е пак своего рода общуване.
Вероятно нямаше да познавам Стендал (любимият ми автор), ако не бях се запознал с есето на Стефан Цвайг за него.
Не познавам хората на литературата в БГ, чета книги за удоволствие и от желание да науча повече за живота и света...
Като тинейджър бях луд по Стивън Кинг, поставях го над класиците, спорех с предопадавателката по литература по този въпрос:), но неусетно как в мен протече една трансформация и към 20-та си година направих рязък завой към класиката...
А прочитайки "За четенето и книгите" от Шопенхауер допълнително затвърдих тази тенденция ("Четете стари книги, само стари, без да се интересувате какво казват новите за тях")...
Интересно, по подобен начин се развиха и музикалните ми предпочитания...
Така днес мога да кажа, че имам доста добра представа от класическата литература, но немалко от имената, които си посочил тук са ми напълно непознати - нямам и съмнение, че сред тях има забележителни творци.
От французите боготворя Монтен, Паскал, Волтер, Дидро, Русо, Стендал, Балзак, Юго, Мопасан, Мороа, но бях разочарован от Виан (прочетох "Ще се изхрача на гробовете ви "), а от там си създадах и една скептична нагласа към съвременните френски пистели. Не съм прочел нито ред от Киняр, Турние, Брюсоло, но вече ще имам едно наум...
Много харесвам немците - Гьоте, Хайне, Хьолдерлин, Томас Ман, Херман Хесе, Стефан Цвайг, Хайнрих Ман, Емил Лудвиг...
Най-голямата ми любов е руската класическа литература - Пушкин, Лермонтов, Гогол, Достоевсик, Тургенев, Толстой, Чехов, Бунин, Куприн...
Винаги съм имал едно негативно отношение към англоезичните автори, до ден днешен съм с впечатление, че те имат твърде повърхностна представа за явлениетя в живота, куца им психологията... Ярки изключения сред тях са Шекспир и Уайлд, които много обичам.
И все пак - почти всяка епоха има своите гении, затова съм далеч от мисълта, че всичко хубаво на този свят е старо, нямам съмнение, че и днес се пишат много книги, които си струва да бъдат прочетени...
С теб сме чели много различни неща. Моята цласика е в свещените текстове на Индуизма, в Дао Дъ Дзин, Вътрешните глави на Чжуан дзъ и останалите древнокитайски трактати, без да пропускаме Кун дзъ; още в Пътят на Самурая на Цунетомо, Владетелят на Макиавели, Херметическите текстове на алхимиците, древните гърци, шаманизма на северноамериканските индианци и на дон Хуан Матус, великите трансценденталисти на Америка от 19ти век - Хенри Давид Торо и Ралф Уолдо Емерсън, Уитман, Дикинсън и още два вагона поети.
Голяма любов са ми Робърт Пърсиг и Кен Уилбър, за мен едни от най-големите философи на 20ти век. Но нека спра до тук, че след малко ще е късно ))
За англичаните лоша дума да не казваш - вярно, че са пръкнали прасета като Лок и Декарт (още им сърбаме позитивистичната попара), но пък само заради единия Джон Дън им свалям гащи. Освен това Уайлд и Шекспир (много любими) са само върха на айзберга. Има невероятни английски поети и мислители (вземи само един Моъм например), а съвременната им литература си струва дори само заради Джон Ланчестър, който за мен е достоен наследник на Уайлд.
За немците явно епохите ни се застъпват. Аз бих прибавил Ницшето към кюпа, а и съвременния гений на Патрик Зюскинд (ако не си чел Парфюмът и Гълъбът, тичай да се поправиш:)
Виж, французите имам много да ги наваксвам в цласиката, въпреки че съм чел огромно количество откъси от произведения тук и там. С тях съм на ти единствено в поезията. Зъл фен съм на Рембо и Вийон, обичам Верлен, Маларме.
С Виан си извадил много лош късмет да попаднеш на първата му книга, която представлява бас с приятели, че може да напише по-американски роман от американците. За мен Виан е един от бисерите на 20ти век, изключителна личност. Препоръчвам ти Пяната на дните, Сърца за изтръгване и Есен в Пекин (в този ред), а също и сборника Човекът-вълк за десерт.
Сигурен съм, че Мишел Турние много ще ти хареса. Това е най-добрият съвременен френски автор, според много авторитети. Паскал Киняр също е изключителен. 'Потърси си Всички утрини' на света като начало.
А пък при руснаците тотално се разминаваме. Аз съм открил за себе си Булгаков, Хармс, Платонов, Цветаева, тези са великани. Достоевски е абсолютен връх, Чехов пък е един от най-големите познавачи на човешката природа (от ранга на Шекспир и Кундера). От съвременните Виктор Пелевин е явление в литературата. Уникален човек.
Но да ти кажа на мен живеенето ми е по-голяма любов от четенето. Преживял съм неща като за три живота и съм разбрал, че книгите служат единствено за обяснение на опита, иначе полза от тях отделно от това няма. Общувам с професори и интелектуалци, много от които са изключително посредствени умове и хора, въпреки тоновете изчетено.
Друго, на което ме е научил животът е, че е добре да се чете диверсифицирано. В тази връзка разнообразявям философщине с хумор и интелектуални лигавщини, защото както е казал Марк Твен, който няма чувство за хумор вероятно няма никакво чувство. За мен Прaтчет е гениален автор. В него има Дзен, Кант, Макиавели, Изкуството на войната и каквото се сетиш. Жалко, че го подценяват толкова. Някои от книгите му са учебници по психология.
Хармс, Илф и Петров, Людмил Станев, Николай Гроздински - всички те могат да ме напикаят от смях, без да губят и за миг дълбочината си. Всъщност истинската дълбочина идва, когато успееш да и се надсмееш. В Homo Ludens е истината.
Поздрави ))
Не споменах античната литература, защото смятах, че твърде много ще разшири темата на разговора.:))
Обичам Омир, Есхил, Софокъл, Еврипид, Херодот, Платон, Тукидид, Цицерон, Салустий, Хораций, Сенека, Тацит, Плиний Млади, Плутарх, Амиан Марцелин.
"Записки на Самурая" на Ямамото Цунатомо ми хареса много, също и "Бушидо - духът на Япония", но не помня как се казваше авторът....
Мъчих се да чета китайците - трудна работа, не ми е лесно да се ориентирам:))) Все пак се впечатлих от някои разсъждения на Шан Ян.
Всичко издавано на български от Макиавели съм го прочел. "Владетелят", "Размишления върху първите 10 книги на Тит Ливий" (преведена е само част от това произведение"), "История на Флоренция".
Харесвам ренесанса, любимата ми книга от тази епоха автобиографията на Бенвенуто Челини.
Уви, не познавам нито Джон Дън, нито Съмърсет Моъм, но все пак трябва да добавя, че съм впечатлен от остроумието на Бърнард Шоу, а "Господарят на мухите" на Уилям Голдинг наистина си струва да се прочете:)))
Пропуснах Ницше, защото не исках да навлизам във философията, но щом смепочнали - нека вървим напред. Шопенхауер и Ницше са ми любимците от немците. Много, много харесвам културолога Якоб Буркхардд. От него имама "Културистория на Гърция" и "Векът на Константин Велики" (втората книга съм я чел на руски).
Попаднах на "Парфюмът" като тинейджър - не бях очарован, въздействаше ми крайно подтискащо, може би сега ще реагирам по друг начин, трябва да проверя.
Харесвам Булгаков - "Майсторът и Маргарита", "Бялата гвардия" и няколко разказа, но трябва да го опозная по-добре. Преди няколко месеца можех да си взема пиесите му, но ги испуснах и сега трудно ще ги намеря...
Пелевин е забавен, развесеих се с "Дженерейшън Пи", но не успях да се увлека по него.
На Антон Павлович Чехов съм изчел почти всичко, което е издадено с изключение на пътеписа за пътуването до о-в Сахалин, ще се захвана с него
като му дойде времето:)))
Другити споменати от теб руски автори не ги познавам...
За нещастие прочетох едно интервю с Кундера от 1980 г., хич не ми хареса, настроих се негативно към него, но явно трябва да се освободя от предубежденията си...
Имам чудесна книга от Андре Мороа "Френски писатели" на XX век, уви - не съм чел нищо на повечето от тях. Ще се постарая да наваксам...
И тъй като разговорът се разрастна няма как да не спомена един от любимите ми автори - Никос Казандзакис - обичам "Алексис Зорбас", "Капитан Михалис", "Христос отново разпнат" и "Рапорт пред Ел Греко", имам още "Дворците на Кносос", но за съжаление не ми е попадала "Последното изкушение". Не ззнам дали нещо друго от от него е излизало на български...
Няма по-голямо искуство на този свят от умението да живееш, да се радваш на живота в цялата му всеобхватност. Някои хора сякаш се раждат с това умение, а други така и не успяват да се освободят от оковите и да започнат да дишат с пълни гърди.
Хубаво е, че си от първите:)))
Много ми хареса изразът на nav "... живеенето ми е по-голяма любов от четенето." /нищо, че професията ми е библиотекар-библиограф:))/
Поздрави.
Оказа се, че на български е преведена и още една негова книга - "Аскетика". Нея никога не съм я виждал. Иначе от романите на Казандзакис най-много харесвам "Христос отново разпнат".
Толкин....
Умберто Еко - Баудолино, Островът от предишния ден, Тайнственият пламък на кралица Лоана (не съм стигнал до там, но резюмето е добро)
За Коелю - прочетете всичко пък после отсейте... силно препоръчвам книжката, която беше за Илия...
Български автори - Хайтов, и сега не ми се рови да видя, а ми се спи колкото и приятно и хладна да е миризмата на пролет...
Умберто Еко бих го препоръчал частично, защото на моменти потъва показване на умствени мускули и губи аудиторията. Баудолино не ме грабна особено, въпреки някои силни моменти. Пламъкът така и не си го купих, главно бойкотирайки 30те кинта в цената.
Коелю има много силни неща - Петата планина (тази за Илия) и Вероника например, но и пълни бози. В един момент ме загуби безвъзвратно, подобно на Ричард Бах преди това.
Хайтов е велик. Спомням си последната ми среща с него на Сътресение на Мариус. Направо се изкъртих.
Мерси за включването ))
*
Еко ме отчая. Мъчих се с "Махалото на Фуко" - не става. Този човек се излага със самоцелното си интелектуалничене. Комплекси ли избива, за по-умен отколкото е ли иска да се представи - не знам. Вероятно е голям учен, но го намирам за слаб писател. Същото мнение имам и за Джойс.
*
С риск да предизвикам ураган от антипатия към себе си ще заявя, че "Пътеводителят на галактическия стопаджия" е най-тъпата книга, която някога съм чел. Не съм предполагал, че подобна безмислица може да има успех. И до ден днешен недоумявам как е възможно интелигентни хора да намират нещо в тази безподобна глупост...
Това е една от малкото книги, които така и не прочетох докрай.
За Българските автори...
Антон Дончев - Време разделно
Николай Хайтов - Диви разкази
Ивайло Петров - Хайка за вълци
и още малко чужди автори, които си заслужават...
Хенри Милър - Тропик на рака
Рей Бредбъри - 451 Градуса по Фаренхайт
Майкъл Ондатджи - Английския пациент
и силно препоръчвам Джон Стайнбек - На изток от рая
Забележка - на Уилям Гибсън освен Невромантик, ако на някой иска още повече да му се замае главата във виртуалния свят нека прочете и другите 2 книжки, които се явяват продължение...
Заб2. Май беше прав за Еко...
@juliannikolov - незнам на колко си години, но явно има още време когато ще разбереш защо хората обожават Пътеводителя или защо не трябва да мислиш кой на колко велик се прави, а само да се слушваш в разказа, а след това да почнеш да смяташ...(за Еко говоря)
И повярвай, че далеч не са малко тези, които споделят мнението ми. Така, че обобщения от рода на "хората обожават" ми се струват меко казано странни. По-скоро бих приел "тинейджърите обожават", защото те са тези, които най-вече четат този връх на безмислицата в световната литература ("Пътеводителя...").
Ако някой все пак успее да ми посочи някакъв смисъл в тази творба, наистина ще бъда озадачен.
Посочих, ЗАЩО не харесвам Еко и държа на мнението си. А когато един автор е способен да отекчи дори един безкрайно търпелив читател като мен, то значи има някакъв проблем в начина, по който излага идеите си.
Изкуството е нещо субективно и е нормално да има различни менния. Аз затова и чета постинги като този - винаги е интересно да видиш друг ъгъл на възприятие. Позволявам си да казвам какво харесвам и какво не, да се съгласявам или да опонирам на определени мнения, но не и да давам квалификации на несъгласните с мен...
как с лекота отписваш харесващите нещо различно и дори им слагаш етикетчета...
Няма да подхващам спор за Пътеводителя или за Еко, защото не ми е хоби да обръщам хората в някаква "права" вяра... всеки има право на собствените си пътеки. Но ме изненада категоричността ти - не приемаш ли, че харесващите Дъглас Адамс (или когото и да било) долавят в книгите му нещо, което по някаква причина не стига до теб? Че не е въпрос на "тийнейджъри" и "претенциозни интелектуалци", а по-скоро на... светоглед, личен. Многото четене ме е направило освен всичко друго и много по-толерантна и широко скроена (а колко много е четенето можеш да питаш nav:).
Просто размисли...
:)
Радвам се, че четеш много. В такъв случай ще те помоля да погледнеш и по-внимателно това, което съм написал по-горе, а не да ми приписваш мисли, които никъде не съм изразявал.
Нямам и намерение да натрапвам оценките и предпочитанията си, но смятам, че имам право да ги споделя, а така също да съм съгласен или не с другите участници в разговора.
За писателите, които се превърнаха в "ябълка на раздора" дискутирам не за първи път, а изглежда няма и да е за последен. Уважавам мнението ви, но не го споделям.
Симпатизирам на идеята за постинг "Библиотека за хлапето", на автора му и на всички, които са направили коментари. Надявам се, че различията във вкусовете ни няма да станат повод за ненужди раздори - винаги предпочитам положителните емоции..
Понякога дори негативното мнение за дадена книга може да те накара да я прочетеш (или препрочетеш). Ето, аз наскоро говорих с един приятел за Иво Андрич - писател, който изключително много ценя. За моя изненада познатият ми каза: "да, Андрич е велик, но има и слаби работи - "Госпожицата" например"...
Това ме амбицира и след внимателен прочит на романа му обясних, защо не споделям мнението му...
Иначе от тази тема научих много нови неща, открих красота, която досега не подозирах, че съществува (например книгите на Милорад Павич), а съм убеден, че и тепърва ми предстоят интересни открития, които ще се дължат именно на прочетеното тук.
05.04.2008 13:08
Мисля си, каква ли може да е ползата от толкова много посветено време? Забавлението сам със себе си, с мисленето си, самочувствието? Ама самочувствието не е полза. Хм. Колко часове труд, цял един живот посветен на ...? Иначе сте сладки. И списъкът ще го ползвам, мерси. От "За кого бие камбаната съм запомнила само една сцена, която още очаквам да видя в живота, но ...няма я". Все пак е стремеж. Какво ли бих правила с милион стремежи...аууууу. Навеждам се да ме подминат поне отчасти.
05.04.2008 13:11
Горният списък е доста разнообразен с цел всеки да си намери нещо вдъхновяващо, което да завърти колелото на любовта му към четенето и да го засили по неин си път. Любовта към четенето е само една от възможните проекции на Любовта към Живота и може да бъде заместена от безброй други видове Любов. Един от хората, на които се възхищавам, не е прочел нито една книга през живота си. Просто няма нужда.
Махалото на Фуко за мен е феноменална книга, най-малкото заради посланието, което носи. Мога да напиша наднормен трактат върху него. Еко разбира се умее да дриска по пейзажа с ненужно интелектуалничене (първите 50-60 страници са направо нечетими), но да не забравяме заболяването, от което страда - професор по семиотика.
По темата за Пътеводителя и ползите от него за един подрастващ ум мога направо да защитя докторат. В тази книга има толкова от човешката глупост, че умее да изкърти читателя от конвенционалното мислене и да го накара да си зададе нездравословно количество екзистенциални въпроси за същността на Живота, Вселената и всичко останало.
Всъщност като се замисля, доста често срещам силно интелигентни хора с висока литературна ерудиция, които не успяват да преглътнат Пратчет и Адамс. Във всички тях, въпреки уважението ми, намирам един сериозен недостатък - неспособността да бъдат простаци, да се лигавят и да се ебават със себе си и света. Точно по същата причина не харесвам повечето западни класици. В тях отсъства Homo Ludens-ът, няма го Смеещият се Буда с тресящо се шкембе, няма го Зорба. И точно поради тези липси западният ерудит не може да надмогне нивото на екзистенциален песимизъм (Сартр, Ницше, Ръсел и т.н.) и да достигне озарението на Тагор, примерно. Някой ден може дори да напиша книга за това, въпреки че Ошо ме е изпреварил с невероятния синтез между Зорба и Буда.
@nav, тия дни докато боледувах си препрочетох доста от Пратчет - действа и лечебно на всичкото отгоре:) Свалям всичките си шапки (шалове, ръкавици, палто, дрехи, бельо, всичко свалям:) пред удивителната му способност да говори за най-сериозните неща със съсипващо чувство за хумор и с великолепни образи. Но не съм съгласна с теб за западните класици - вярно е, че им липсва мерудията на смеха и висшата ебавка, но тяхната ценност е в друго и тя е не по-малка от тази на Пратчет. А и благодарение на векове и векове от техния вид литература е станало възможно днес да се появи Пратчет:)
Диагнозата ти е потресаващо точна, наистина съм впечатлен:)
Признавам, нямах нерви да дочакам 60-а страница на "Махалото на Фуко" - просто зарязах книгата. Преди време си купих "Името на розата", но я сложих на най-затънтеното място в билиотеката и още не смея да я пипна:) Може пък и да се престраша някой ден, щом чета толкова позитивни отзиви, но наистина Еко ми взе страха. Дори кратките му есета не могат да ме грабнат, като това например:
http://novovreme.com/article.php?id=1090&issueId=85
(в момента може да се чете свободно, а след известно време ще е необходима регистрация, която е безплатна).
По същите причини игнорирам и философията на Хегел.
Немалко познати го считат за "философ на философите", но как да го харесам като от 10 негови думи 7 са някакви специфични термини, за които трябва да се четат бележките под страницата... Немам нерви! Затова не го и поглеждам, а се наслаждавам на Ницше и Шопенхауер, на чийто стил мнозина писатели биха могли да завидят...
Впечатлен съм и от написаното за Адамс, в този цитат диагнозата е клинично точна:
"Във всички тях, въпреки уважението ми, намирам един сериозен недостатък - неспособността да бъдат простаци, да се лигавят и да се ебават със себе си и света."
Нямам какво да добавя, само ще поясня, че обожавам западните класици, особено френските и немските.:)))
eleni,
Аз съм си миротворец по природа, макар и понякога да смръщвам вежди като гръмовержец:))
Пиенето на бира е нещо чудесно, особено когато е литературно. С най-голямо удоволствие ще се присъединя, само дайте сигнал като му дойде времето:)))
За Хегел не знам, и аз имам някакво предубеждение да го чета в оригинал. Но от нещата, които съм чел за него и идеите му, трябва да призная, че е един от най-духовните сред традиционно аналитичните (ненадскачащи рациото) западни философски тикви.
Еми аз съм експерт по източните класици, та ще има мегдан за бартер ))
Елени (това щот са няколко в теб, чак сега прозрях), в западните класици има много мъдрост, но и най-голямата мъдрост губи от силата си, когато е изразена аксиоматично (каквато е традицията на запад). Природата на реалността не търпи истини, които не носят квантовата й природа. Демек всяка истина, която се проповядва, постулира и пропагандира като такава, автоматично губи истинността си. Ма айде ще оставим контекстуалността, Лао дзенките и миграцията на мравките албиноси за някой сеанс на живо.
Поздрави :)
23.05.2008 23:00
Напълно подкрепям Юлиян Николов в мнението му, че няма "по-тъпа” книга от „Пътеводителя” и че Пратчет не казва нищо съдържателно. Двама псевдо-автори, които словоблудстват прекомерно. Най-интересното е, че ги харесват точно определен кръг хора. Тези, които се увличат прекалено по ентъртеймънта, фарсът, кичът, външното зрелище и динамика. Нещо, което е напълно чуждо, например на руската класика.
Ако мога да добавя няколко шедьовъра, които не видях тук: „Лисици в лозето” на Лион Фойхтвангер, „Звънтящите кедри” на Мегре, "Басни" на Езоп, "Кентърбарийски разкази", Жан-Жак Русо, "Изповеди", „Кандид" на Волтер, "Буря и натиск". Хердер, "Коварство и любов", "Вилхелм Тел", "Разбойници", Гьоте – целият, Новалис и Хофман, "Парижката Света Богородица" и „Гунплейн” на Виктор Юго, Уърдсуърт и Колридж, Хенрик Ибсен, Морис Метерлинк, Август Стриндберг, Оскар Уайлд – целите, Джон Фаулз, "Грешницата от Лайм Риджис", "Ларва", Рембо и Лотреамон. Има още, но и всяко хлапе си има хора, които да му дават насоки накъде да продължи.
Ако си чел съвременни новопръкнали се негативисти, без да си прочел по няколко пъти класиците – от Толстой до Йовков, от Балзак и Дюма до Елин Пелин, от Ремарк до Исак Бабел значи си пропуснал да порастнеш качествено. Стана дълго, а бях за малко.
Шедьоврите на световната литература са кариатидите, които крепят огромното и невидимо мироздание на човешкия дух.&
Мина Томова
По-интересното е, че всичко прочетено ме прави освен по-грамотна и с по-широк светоглед и по-толерантна към чуждите мнения, по-малко категорична в поставянето на етикети от типа на:
"Тези, които се увличат прекалено по ентъртеймънта, фарсът, кичът, външното зрелище и динамика."
Това, че някой харесва литература, която по една или друга причина ми е чужда, не ме задължава да обявя този някой за повърхностен. Смятам го просто за човек с различно мнение. Ако обявя другия за глупав, това не ме прави задължително по-умна.
все се сещам за случая как разни бедни руски аристократи в тоалетната четат френски класици в оригинал и после с прочетената страница си бършат гъза.
а така, олекна ми, че бях станал с гъза на горе и нито Толстой, нито някой класик можа да ме оправи както този спам, който сътворих. Поздрави и внимавайте с литературните хемороиди, че от много четене и напъни това става.
25.05.2008 01:11
"обогатява". Сигурно сте секретарката на библиотеката и затова си го позволявате. Обогатена с различно мнение сте.
& self, спаменето с мярка, че личи от разстояние пропуска с руската класика. Най-много французи са се прочули чрез Русия.
Мина Томова
По повод етикетите, сещам се за няколко изключителни литературни ерудити, които не могат да понасят любимите ми Уайлд, Рембо, Ницше, Уилям Карлос Уилямс, феномена Кен Уилбър и нека спра до тук.
Ако госпожа Томова беше надраснала дихотомията на невежеството Добро-Лошо, Тъпо-Остро (тук перифразирам Пърсиг за по-голям авторитет, ха), щях да положа дружелюбни усилия да й заема умствените си гащи под формата на трийсет страници трактат на тема алюзиите на Пратчет към световната класика (и към учебника ми по психология). Виж, на Юлиян с удоволствие бих и надявам се ще му посветя няколко часа на по чаша бира, за да му споделя очите си, защото той усеща кога е прекалил с крайно изказване и има интелекта и доблестта да се коригира.
Не бих желал някой да обърка обръщението ми в трето лице към госпожата с проява на нелюбезност. Просто се опитвам да не нарушавам монолога й.
Трудно бих го казала по-добре.
Пък и се опитах да съм максимално толерантна в изказването на мнение. Което за много хора явно е непознат, екзотичен език. Тотално неразбираем. А агресията винаги е лесен вариант за реакция. Само се питам защо точно тук... С какво кроткия личен списък на нав бръкна в здравето на г-жа Томова и я накара да се държи по този начин, на който няма да поставям етикет, защото просто няма да е възпитано:)
25.05.2008 20:02
Има една категория хора, които не правят разлика между добро и зло, но това не ги прави повече хора, напротив.
Не желая да поддържам спор, който отегчава. БЪДЕТЕ ЖИВИ И ЗДРАВИ! И по-малко комплексирани.
Мина Томова
25.05.2008 20:19
От набеждаването на интелектуалците съдя, че поставянето ми в подобна група е нещо обидно като опит да ме квалифицирате. Моля, не си правете труда, аз съм обикновен лекар.
Няма да нарушавам повече спокойствието Ви в стил „ЕМО” с разни мнения за рускта и световна класика. Какво значат някакви си авторитети пред Вашата безспорна правота?
Мина Томава
11.07.2008 16:32
11.07.2008 23:24
Има няколко неща, които не съм чела - и няколко, които не желая да прочета, въпрос на вкус. В свой вариант бих добавила Павел Вежинов, Удхаус и "Вашите слаби места" на Уейн Дайър (последната е нон-фикшън, но това е книгата, която ме промени).
11.02.2009 15:21
Останалите неща се надявам в близките години да намеря време и да прочета. За съжаление напоследък от научни текстове не остава време за друго, главно щото очите ми се скапаха генерално.
31.12.2010 09:24
Ще си позволя да споделя за книгата, която грабна вниманието ми тези дни с вплетения в нея разказ за поета Руми и дервиша Шамс - Любов на Елиф Шафак.Това не е роман за любовта, а книга за мъката да намериш път към себе си.
Светът се върти по друг начин, когато огънят обикне водата. И тъй като сме в навечерието на новата година, на всички приятели на този блог, и най-вече на нат, пожелавам това, което им подсказва сърцето. Наздраве!
29.01.2011 00:56
29.01.2011 01:01
№ 87 - Относно лекотата в душата на крушите, не бих я бръснал за слива :)) Крушите нямат собствена идентичност (не са личности), а безсъзнателни зомбита, чиито живот се ръководи единствено от генетичните програми (инстинкти и нагони) и социо-културните условности и порядки (меми). Като професионален психолог и специалист в развитие на съзнанието бих казал, че след надрастването на крушовската тъпота и безсъзнателност (която често се бърка с безгрижие), идва етап на екзистенциална самота (ала Сартр и Кафка), съмнения и чувство на безсмисленост и напрегнатост. Ако човек продължи да се развива, достига до трети етап на съзнание, където вижда закономерността и красотата на живота, усеща се в единство с вселената и всички хора, и живее с чувство на екстаз и пълноценност. Това състояние е описано още във Ведите (също основна тема в Дзен и Даоизма) и е възпято от мистици като Руми, Джубран, Дънов и безброй други. В съвременната философия е описано от Кен Уилбър и Ауробиндо, а в психологията на развитието е представено в теориите на Хърб Копловитз, Джейн Льовингер, Сузан Кук-Гройтер, Чарлс Алекзандър, и др.
И понеже тук във Вегас познавам разни круши (каквито липсват в средата ми в БГ), мога да свидетелствам лично, че животът им е далеч от безгрижността на невежеството. Точно наопаки, притесняват се непрекъснато и за пълни глупости, карат се с най-близките си за елементарни простотии и са обсебени от непрестанно сравняване с околните и драпане да приличат повече на това, което гледат по телевизията. Ебал съм го това безгрижие, хъхъ.
Поздрави и песни,
Нав